Александър Белов
Метал и воля (41)

40.

Глигана вече трети месец седеше без една копейка в джоба. А нима животът без куп пари в ръцете, без шикозен джип, без ресторанти и евтини жени беше живот? Не, това беше срам и позор! Колко пъти той бе падал под ударите на съдбата и отново се бе изправял на крака като неваляшка, но такова нещо досега не му се беше случвало. Големият бос на престъпния свят отново се бе превърнал в слуга.

И за всичките му беди бяха виновни двама души: Белия и Зорин! Отдавна трябваше да ги очисти и двамата, но за съжаление, сега вече не можеше да ги докопа. Носеха се слухове, че неговият конкурент Белов е изчезнал и потънал в тайгата. Зорин също бе напуснал Москва.

Те бяха виновни за всичко! Ако не бяха те, Глигана никога нямаше да се забърка с чеченците, а още по-малко — с чеченските терористи! Пък и нямаше да му се наложи да бяга с Надежда Фьодоровна в емирствата. Косите му настръхваха само, когато си спомнеше за тази епопея.

Всичко започна от бутилката водка, с която Глигана излезе леко пийнал от хотела в Дубай. Откъде можеше да знае, че тези дяволски араби нищо не разбират от живота и не знаят как да си правят кефа? И само смучат идиотските си наргилета!

След което събитията започнаха да се развиват с холивудска бързина: един месец във вонящия затвор за публична употреба на алкохол, загубата на три хиляди долара, откраднати от Надежда Фьодоровна, която изчезна заедно с тях в Шаржа, бягството му от стражата на територията на руското консулство — всички тези приключения стигаха за десетина джеймсбондовци. А това, че парите му не послужиха на подлата Надежда, която се озова в харема на емира на Абу Даби, беше слаба утеха за него…

А най-тъжното в цялата тази история бе, че в момента го издирваха собствените му бивши браточки, за да го провесят за едното място. Те никога нямаше да му простят обира на общата им каса!

Слава богу, най-сетне се очерта нов поръчител. Ако можеше да се съди по телефонния разговор, беше някакъв богат глупак. Нима пред него наистина се бе появила реална възможност да се изправи на крака? Вярно, на този етап не беше ясно в какво се състои работата, защото получи само най-обикновено предложение да се срещнат и да обсъдят въпроси, засягащи взаимноизгодното им сътрудничество. Човекът, който му се обади, обеща, че няма да му остане длъжен, дори напротив — ще го възнагради с прилична сума. Как поръчителят бе научил номера на мобилния му телефон и кой му го беше изпял, както се изразяваха в Одеса, нямаше никакво значение. Най-важното бяха парите.

Но на Глигана му се стори странно, че още от самото начало работодателят му започна да си играе на конспирация. Определи му среща не в някое луксозно заведение или поне в закусвалня, а на автобусната спирка на проспект „Кутузовски“.

И каква беше неговата изненада, когато видя пред себе си своя стар познат Муса Джохаров! Който по неговите сметки би трябвало да лежи, ако не в някое от мазетата на бившето КГБ на улица „Лубянка“, то поне в затворническите лагери в Коми. Или в Лефортово. А пък той си се разхождаше на свобода и пръскаше пари!

В началото Глигана се направи, че не разпознава стария си приятел и се огледа наоколо. Но не забеляза нищо подозрително — хората си стояха на спирката и чакаха автобуса си… Един четеше вестник, друг разказваше нещо смешно — вероятно някакъв виц на човека до себе си. Муса му предложи с жест да седнат на пейката под навеса на автобусната спирка. Не изглеждаше добре, имаше вид на изцеден от изтощение човек, беше блед и приличаше на туберкулозен.

— Къде си се скапал така — полюбопитства Глигана. — Да не си копал картофи?

— Злато копах — пошегува се мрачно Муса и премина към деловия въпрос. — Имам една работа за теб. Намери и купи една малка и незабележима къща в някое село близо до Москва. Желателно е наблизо да има железопътна гара.

— Готово — зарадва се Глигана, тъй като работата беше лесна. — Колко ще дадеш?

— Десет хиляди в аванс, а като направиш всичко — още двайсет, общо стават трийсет хиляди. Съгласен?

Трийсет хиляди долара? Не беше зле, никак не беше зле! Но Глигана все пак реши да си понасили късмета и сгърчи гримаса в знак на разочарование. Един вид — много е малко, дори за джобни не стига. Ще трябва да сложиш нещо отгоре! Но Муса стоеше с каменно лице и гледаше Глигана. Кой друг, ако не Муса го познаваше като кътните си зъби! Глигана се съгласи и прие условията му.

Зарадван от сключения договор, Глигана скокна в автобуса, последван от две момчета от службата за външно проследяване или, казано по-просто, копои. Те имаха две задачи. Първата беше да разберат къде живее обектът на проследяването. А втората — с кого се среща.

Ако всичко беше спокойно, щяха да му помогнат да наеме къща за базата или, по-точно, така да го ориентират към нея, че той дори да не се досети, че го водят за носа. А Муса щеше да докладва на Омар, че е изпълнил задачата. Оставаше им само да чакат появата на шахидките и придружителите им с взривните устройства…