Александър Белов
Метал и воля (20)

19.

Обширният участък, който принадлежеше на Афанасий Никитович, приличаше на имение на руски помешчик от средна ръка. В средата му се издигаше голяма дървена къща с мансарда, заобиколена от овошки, цветни лехи и храсталаци. Зад нея се простираха хамбарите, плевните и оборите, откъдето се разнасяше мученето на кравите. Из цялата му площ, заградена с мрежа, се разхождаха кокошки и петли, патици и гъски. Встрани имаше кошара за кози и овце. Личеше си, че тук пипа ръката на добър стопанин!

Ярослава с гордост показа на Белов и приятелите му грижливо поддържаната цветна градина, огромната зеленчукова градина и безбройните стопански постройки, дори ги заведе при чудовищния бик. Накрая влязоха в пристройката, предназначена за най-отбрани гости. Тя им показа без притеснение тоалетната, която повече приличаше на дамски будоар. И ги покани да хапнат, каквото господ дал.

А господ бе дал на своя раб дядо Афоня и неговата грижовна внучка от всичко в изобилие. Масата буквално се огъваше от храна, краката й щяха да се подвият. Имаше ягодови напитки, задължителната тройно препечена ракия, супи, различни видове борш, заешко месо, пилешко месо във всичките му разновидности на приготовление, мариновани и осолени гъби. А за завършек на пиршеството бе поднесен компот, който дядото наричаше постарому ошав.

Те пийнаха, хапнаха и започнаха да си говорят за добива на злато. Дядо Афанасий си призна, че не е довел скитниците в град Свободни безкористно. Добрите златотърсачи не достигали, всичките били все пияници и лентяи. Онези, които били по-умни и по-амбициозни, отдавна напуснали този край, а останалите били хаймани и нямало кой да работи. Попита ги дали тази работа ще се понрави на московските туристи толкова, че да решат да останат в селището завинаги.

— А как се пресява златото? — попита Витя.

— Това е просто като гъбена чорба, момче. Само грабваш ситото и тичаш на реката. Тя е наблизо, на около две версти от нашето селище. Слагаш пръст в ситото и го разклащаш във водата. И става точно както в нашето житие-битие: тинята изплува, а златото се утаява. Събираш го в едно пликче и си го занасяш вкъщи. Не ти обещавам много, но около два грама на ден със сигурност ще добиеш.

— Я ми кажи, в селището само златотърсачи ли живеят, или има и други хора? Животновъди, например? — попита Белов. — Видях, че наоколо се разхождат и кавказци. Те овцете ли пасат?

— Не хитрувай, момче! — отвърна домакинът. — Разбирам, че искаш да ме попиташ за друго. Внучка ми сигурно вече ти е обяснила всичко, но мога да го повторя. Нашите кавказци, които са ингуши и чеченци, живеят с мутрите като куче с котка. И току проливат кръв. А пък мирните работници се броят на пръсти. Затова на мен ми се налага непрекъснато да се разправям с тях, да ги уговарям, да ги увещавам, а понякога дори да ги заплашвам с антитерористите…

На пруста се чу тропот от тежки войнишки обувки. Дядо Афанасий се навъси:

— Ама и аз съм един… извиках дявола! Яра, прибери се бързо в стаята си! И стой там кротко като мишка!

Момичето не се впусна да възразява на дядо си, кимна и излезе. Вратата се отвори широко и в стаята влязоха трима въоръжени кавказци. Най-отпред вървеше Омар, а след него — Муса и Шамил. По решителния им вид се разбираше с какви намерения са дошли. Ала те събуха обувките си и поздравиха. Домакинът също ги поздрави.

— И вие да сте живи и здрави, добри хора, защо сте дошли? Извинете ме, че не ви каня на масата. Ние тука сме седнали да си пийнем, а аз зная, че на вас Аллах ви забранява това. Или пък ще сръбнете по едно за компания?

— Млъквай! — озъби му се злобно Омар. — Муса, вземи стареца на мушка. Ако започне да дрънка, разстреляй го. Много е приказлив. — Той огледа внимателно гостите на дядото и се усмихна доволно, защото всичките му оскърбители в пълен комплект бяха тук. — Чуйте ме всички — заповяда арабинът. — Утре сутринта всички се захващате за работа… — Ти — кимна той към дядото — ще заколиш своите овчици и ще приготвиш вкусни шишове за моите хора. — Ти и ти — посочи той с пръст Федя и Витя — ще берете див лук. Вие двамата — и той посочи Белов и Уотсън — ще промивате злато. А къде е момичето, къде сте го скрили? То също ще иде да бере див лук!

Настъпи пауза. Омар забеляза, че никой от присъстващите не се впечатли и всички го гледат по-скоро изненадано, отколкото уплашено.

— Значи ти си мениджър на човешките ресурси, така ли? — попита най-миролюбиво Белов. — Ами че да беше казал направо: „Момчета, наемам ви на работа!“ Тук сме специалисти до един.

— Точно така — потвърди Витя. — Ето го нашият Доктор — посочи той към Уотсън, — да знаеш колко болни хора като тебе е излекувал.

Омар се разтресе от омраза. Нима тези хора не разбираха какво става? Ей сега щеше да изстреля един откос по всички, така и докторът им нямаше да им е от полза. Но разяреният арабин не успя да вдигне автомата…

— Хвърли оръжието! — На прага на стаята се появи Ярослава с двуцевка в ръце, насочена точно към корема му. — Заредена е със сачми и ловни куршуми — предупреди тя. — Само да помръднеш и ще те направя на решето!

И като нищо щеше да стреля, защото беше дяволска щерка, още млада и с гореща кръв! Ярослава още повече се хареса на арабина. Страшно му се прииска да притисне към гърдите си и да повали под себе си непокорната девойка! Но сега не беше време за това. Омар пусна автомата.

— Защо са ни сачми? — усмихна се помирително той. — Аз съм дошъл с добро… Нали виждаш, никого не убивам…

— От твоето „добро“ още имам синини по ръцете си… Марш навън, докато не съм се ядосала!

— Успокой се, красавице, ей сега ще си идем, само да кажа една дума на твоите мъже. — Той погледна към приятелите и спря очи върху Белов. — Всичко, което казах, е в сила. До утре… — Омар даде знак на хората си.

Те се обуха на прага и си тръгнаха. Оставиха вратата отворена…