Александър Белов
Метал и воля (67)

66.

Вързаха Омар и го оставиха на площадката пред къщата под надзора на Шамил. Когато бледата, страшно премръзнала Ярослава излезе от мазето, залитайки, арабинът вече беше дошъл на себе си. И щом разбра, че е загубил битката, започна да се тръшка по земята, сякаш бе получил конвулсии, да хърка и да ругае на всички езици, които знаеше.

Белов се приближи до освободената пленница, обгърна я с ръце и се притисна до русите й коси. Към тях се присъединиха Витя, Шамил и Зарема. Останаха да стоят така и мълчешком да гледат гърчещия се в краката им като червей професионален насилник, арабски супермен и гений на терора Омар. Докато някъде в долния край не селото не изтрещя изстрел, а след него и втори…

— Витя — заповяда Саша, — замъкнете този тиквеник в шахтата, нека посъбере малко слънце там. А ние с Ярослава ще тръгнем към гората. После вие ще се присъедините към нас. Зарема, тръгвай с нас…

Злобин и Шамил подхванаха под мишниците Омар, който крещеше и пръскаше слюнки, и го помъкнаха към шахтата. Саша влезе в къщата, грабна първото яке, което му попадна под ръка, и наметна с него Ярослава… Бавно тръгнаха надолу по пътеката, която водеше към изхода на селото, сякаш се разхождаха по главната улица на някой град…

— Зарема, не изоставай! — Саша забеляза, че момиченцето се забави и взе нещо от земята точно на мястото, където преди малко лежеше арабинът. — Какви боклуци събираш там, хвърли ги… Тръгвай с нас, нали сме една компания…

Момиченцето мушна нещо в джоба си, догони ги, хвана Ярослава за якето и закрачи до тях. Леля Барби много му харесваше. Когато я доведоха, тя не приличаше чак толкова много на нейната кукла както сега, след като отслабна толкова много!

— Как си? — попита Белов полуживата Ярослава, — можеш ли да вървиш сама?

Ярослава кимна на няколко пъти и каза, че трябва да побързат. Беше чула разговора между Омар и неговия полеви командир. Тяхното разузнаване научило датата на началото на операцията на федералните сили и бе определило посоката на ударите им. Омар беше заредил с взривове всички къщи в Хасанюрт. Всичко беше минирано. Веднага щом федералните нахлуеха в селото, щеше да ги разтърси такъв взрив, че свят да им се завие.

— А той защо остана тук? — зададе логичен въпрос Саша.

— Искаше да се срещне с някого тук, май че трябваше да му платят откуп за Риков или за някой друг. Омар каза, че веднага щом хората от Москва му донесат парите, ще ги погребе всичките до един на това място…

Щом слязоха до изхода на селото, от къщата на Шамил изскочи един бунтовник, който ги причакваше, и с дулото на автомата си накара Белов и Ярослава да вдигнат ръце. Якето й падна на земята… Сгушилата от страх глава в раменете си Зарема хукна да го вдигне.

Бунтовникът ги отведе до паркирания в края на гората джип. Още отдалеч Белов, който крачеше с вдигнати ръце, видя, че всички от неговия отбор са грижливо завързани, стоят наредени край колата с гръб към нея и ги гледат изплашено. На това отгоре Риков беше ранен и стенеше, а кръвта му изтичаше. Когато Белов се наведе над него, за да спре кръвотечението, бунтовникът го удари с приклада си и го събори.

Когато Саша се свести, вече беше вързан, както и Ярослава заедно с другарите им по нещастие. Бунтовникът сложи Зарема в джипа, заповяда й да мълчи и затръшна вратата му. После тръгна към селото, непрекъснато се озърташе.

Главата на Саша се пръскаше от болка след силния удар с приклада… Но това не му попречи да се опита да развърже ръцете си, за да освободи и останалите.

— Саша, тихо — възпря го Уотсън. — Слушай… Някой идва… Птиците крещят, някой ги е подплашил…

Зарема се размърда и забарабани по вратата на джипа, тъй като явно беше видяла нещо през прозореца. След минута от гората излезе безшумно като в ням филм разузнавателната група на десантчиците. Един от тях носеше на гърба си полева радиостанция с дълга антена, която се полюляваше при всяка негова крачка. Точно в този момент бунтовникът, който вече се приближаваше към селото, се обърна, видя ги, реагира на мига и вдигна автомата си, но не успя да натисне спусъка му. Дългият откос, който якият чорлав разузнавач изстреля с картечница „Калашников“, почти го разсече на две. В същата секунда ответен откос дойде откъм селото, а разузнавачите дисциплинирано залегнаха и се изпокриха зад джипа, подготвяйки се за отбрана. Всички пленници, които седяха край колата, се повалиха един върху друг…

Но се оказа, че не стрелят по тях, а отново по въпросния бунтовник. Той се стовари върху камъните надупчен като гевгир.

— Момчета, всичко е наред — подвикна Белов на федералните, — този беше последният, в селото няма други терористи.

Ковалчук се изправи и недоверчиво поклати глава. Точно в този момент иззад ъгъла на крайната къща се появи дулото на автомат със завързан на него бял парцал, а след него се показа и новоизлюпеният му собственик Витя Злобин, ветеран от първата чеченска война.

— Ей, камеради, щиковете долу! — извика той, развявайки бялото знаме. — Нихт шийсен, не стреляйте!

От стената на къщата се отдели още една фигура с вдигнати за всеки случай ръце — Шамил. Те бързо тръгнаха към джипа, в който подскачаше и крещеше нещо забравената от всички Зарема… След минута Шамил вече я държеше в ръцете си…