Дженифър Уайнър
Нищо общо (61)

60

— Успокой се — нареди Маги за седемнайсети път и се наведе над Роуз, която мигаше уплашено. — Ако не спреш да мърдаш, нищо не мога да направя.

— Не мога да се успокоя — оплака се сестра й. Беше с пухкава бяла хавлия. Косата й, благодарение на близо едночасовите занимания на Майкъл от „Пилеги“, представляваше сложна плетеница от къдри, фиби и бели цветчета. Фондьотенът беше сложен, устните — очертани. Ейми в прекрасна семпла тъмносиня рокля на шаферка се щураше наоколо и търсеше хора от фирмата, доставила храната, и най-вече платата със сандвичите, които бяха обещали. В момента Маги се опитваше да извие миглите на Роуз.

— Здравейте! — през вратата надникна Майкъл Фелър. Беше с чисто ново тукседо, чудесната му коса бе внимателно вчесана, така че да покрие плешивината на темето. — Тук всичко наред ли е? — Когато видя металната щипка в ръцете на Маги, насочена към очите на Роуз, се стъписа. — Какво е това? — попита той ужасен.

— Щипка за извиване на мигли — отвърна по-малката му дъщеря. — Роуз, престани, нищо няма да ти направя, а и не боли. Само погледни към мен. Не си мърдай главата. Ето, хванах ги!

— Оох! — простена Роуз и се сви. — Заболя ме — простена тя.

— Внимавай да не нараниш сестра си! — строго се обади баща им откъм вратата.

— Изобщо… не… боли… — произнесе бавно Маги, в ритъма на движенията си. — Ето! Чудесно! Дай сега и другото око!

— Господ да ми е на помощ — въздъхна младоженката. Тя сведе поглед към краката си. Трябваше да признае, че изглеждаха много добре. Спомни си колко се колебаеше дали да отиде на педикюр. Не съм такъв човек, противеше се тя. Но Маги, която беше станала доста властна, откакто „Любимите ти неща“ беше вписана в указателя „Форт Лодърдейл Сън-Сентинел“, не искаше и да чуе.

— Никой няма да види краката ми — възмущаваше се Роуз, но Маги възрази, че важното е Саймън какво ще види. Нямаше как, Роуз се предаде.

Маги направи крачка встрани и се зае с миглите на второто око. Когато приключи, отстъпи назад и огледа резултата от усилията си.

— Видя ли гаджето ми? — попита тя. — Все пак този ден е много специален и всичко останало, но…

— Маги! — възкликна Роуз. — Не мога да повярвам. Ти се изчерви!

— Няма такова нещо. Просто знам, че не е много удобно да каниш непознат мъж на сватба…

— Според мен Чарлс се чувства много добре. — Истината бе, че младежът й се видя от онзи тип мъже, за които само си бе мечтала сестра й да намери. Да престане да тича след съмнителни типове без работа, които свирят в съмнителни рок банди. Беше по-млад от нея, бяха се запознали в Принстън, но Маги не признаваше нищо повече. — И е луд по теб.

— Мислиш ли? — повдигна вежди Маги.

— Абсолютно.

В този момент в стаята връхлетя Ейми, понесла плато със сандвичи над главата си. Маги се измъкна навън.

— Открих храната! — обяви шаферката.

— Къде беше? — попита Роуз и помаха на баща си, който се измъкваше навън.

— При Сидел, къде другаде? — Ейми внимателно уви сандвич с пуешко в салфетка и го подаде на Роуз. — Изстъргваше майонезата от хляба. До нея Моята Марша разговаряше с равина. Не знаеше има ли право да произнася молитвата „Отче наш“.

— Шегуваш се, нали?

Ейми кимна. Роуз отхапа крайчето на сандвича и го остави настрани.

— Не мога да преглътна. Ще се пръсна от нерви.

В този миг в стаята отново влезе Маги, натоварена с обвит в найлон обемист пакет.

— Готова ли си за роклята си, Пепеляшке? — попита тя.

Роуз преглътна с усилие и кимна. Душата й бе замряла. Направо умираше. Ами ако роклята се окажеше провал? Вече си представяше как пристъпва по пътеката между гостите, как шлейфът се влачи и шевовете на роклята се разтварят един по един. Огромна глупост беше да позволи на Маги да се заеме с тази сложна задача.

— Затвори си очите — помоли Маги.

— И дума да не става!

— Моля те.

Роуз въздъхна и притвори клепачи. Маги дръпна ципа на найлоновата торба и извади тоалета, след което го свали от закачалката.

— Готово! — обяви Маги и тръсна няколко пъти дрехата, за да се отпусне.

Първото, което Роуз видя, беше полата — пласт след пласт тюл, а нагоре корсажът беше от млечнобяла коприна, посипан със ситни перли. Ръкавите и извивката около врата бяха изработени съвършено. Маги беше удържала на думата си и изпрати снимки, долетя до Филаделфия за проби, но крайният резултат надминаваше всички очаквания на Роуз.

— Колко време ви отне на двете с Ела? — попита Роуз, докато нахлузваше полата.

— Без значение — отвърна Маги, докато закопчаваше копчетата, които лично беше зашила на гърба.

— Колко струва?

— И това няма значение. Подарък е. — Маги сръчно оправи деколтето и обърна сестра си с лице към огледалото.

— О, боже! — Роуз беше изумена от това, което видя в огледалото. — Господи, Маги!

Ейми приближи зад тях и подаде на Роуз букет от розови рози и бели кремове. Равинът надничаше през вратата, за да съобщи, че всички са пристигнали и е време да започват. След него задъхана връхлетя Ела с кутия за обувки в ръце.

— Прекрасна си — възторжено възкликна тя едновременно с Маги. Роуз не можеше да откъсне очи от отражението си. Точно такава рокля си беше представяла. Знаеше, че никога няма да изглежда по-хубава и по-щастлива. Със сестра си и баба си от двете й страни.

— Вземи — промълви Ела и отвори кутията за обувки. — За теб са.

— Имам вече обувки — прошепна Роуз, когато надникна в кутията. Вътре видя чифт съвършени пантофки с коприна, върху която бяха избродирани фигури със същия конец, който украсяваше и роклята й. — Господи, колко са красиви! Къде ги намери? — тя погледна Ела. — Да не са на мама?

Маги също обърна очи към баба им в очакване.

— Не. Мои са — гласеше отговорът. Възрастната жена попи очите си с кърпичка. — Знаех, че може би беше по-редно да ти донеса обици или огърлица, или нещо такова, но ако все още имаш нужда от нещо назаем…

— Съвършени са — въздъхна Роуз и плъзна крак в първата пантофка. — И ми стават! — радостно извика тя.

— Знам — кимна с глава Ела, очите й вече плуваха в сълзи. — Знам.

— Не започвай да плачеш отсега — обади се Луис от вратата. — Още не сме започнали. Изглеждаш прекрасно — усмихна се той на Роуз. — Вече всичко е готово, стига и вие да сте готови.

Роуз прегърна Ела с едната си ръка, а с другата — Маги.

— Много ви благодаря за прекрасната рокля. Никъде не съм виждала толкова красиво нещо!

— Няма за какво! — въздъхна Ела.

— Нищо особено — допълни Маги.

— Готови ли сме? — попита Роуз.

Сестра й и баба й кимнаха. Човекът пред вратата я отвори и всички гости видяха Роуз и се усмихнаха широко. Светкавиците засвяткаха. Госпожа Лефковиц вече подсмърчаше. Майкъл Фелър вдигна воала от лицето на дъщеря си.

— Много си красива! — прошепна той. — И толкова съм горд с теб!

— Обичам те! — едва чуто промълви Роуз. Тя погледна напред и в дъното на пътеката видя усмихнатото лице на Саймън. Топлите му сини очи грееха, ярмулкето му здраво беше закрепено между кестенявите подстригани къдри. Лицата на родителите му грееха от двете му страни.

Ела стисна пръстите на Маги.

— Успя! — прошепна тя на малката си внучка.

Двете гледаха Роуз и размениха с нея пълни с обич погледи.

Обичаме те, помисли Ела с цялото си сърце и изпрати цялата обич, на която беше способна, към Роуз.

— А сега — тържествено съобщи равинът, — Маги Фелър, сестра на младоженката, ще прочете стихотворение.

Маги се напрегна цялата и пристъпи напред. Приглади роклята си (зелена, без ръкави, но без никакви цепки и дълбоки деколтета, защото знаеше, че сестра й се плаши от тях) и пристъпи напред. Убедена беше, че и Сидел, и баща й очакват от нея да изтърси някакви тъпотии като например „Имало едно време едно момиче от Нантъкет“. Щяха да се изненадат.

— Безкрайно съм щастлива за сестра си — започна тя. — Докато растяхме, Роуз винаги беше до мен и се грижеше за мен. Винаги искаше най-доброто за мен. Щастлива съм сега, защото съм сигурна, че Саймън е готов да направи същото за нея. И те винаги ще бъдат като едно цяло. Но ние с нея винаги ще се обичаме, защото така става между сестри — тя погледна Роуз. — Роуз, това е за теб.

Маги пое дълбоко дъх и макар десетки пъти да беше репетирала текста, чете го и в самолета и отдавна го беше научила наизуст, усети, че тръпки пролазват по гърба й. Ела вирна брадичка и доби изражение, което толкова често можеше да види по лицата на Роуз и Маги. От мястото сред публиката Чарлс й изпрати горда усмивка. Маги изпусна въздуха от гърдите си и погледна към баба си. След това спря очи на лицето на Роуз, облечена в красивата рокля, която двете с баба й бяха ушили за нея, и започна:

„Аз нося сърцето ти в мен, нося го в своето сърце…“

Гърлото на Маги се сви. Луис й кимаше от първия ред, а Ела се усмихваше през сълзи, баща й усърдно триеше очилата си, като от време на време избърсваше и по някоя издайническа сълза. Погледите на всички бяха вперени в нея. Под сватбения чупах устните на Роуз потрепваха и сестра й я гледаше с широко отворени очи. Маги си представи, че някъде в дъното на залата стои и духът на майка й. Виждаше я с розовото й червило и златните халки на ушите да наблюдава децата си, съзнавайки, че въпреки всичко двете й дъщери са израсли като смели, умни и красиви жени, че са не само сестри една за друга, но и верни приятелки, че Роуз винаги ще иска най-доброто за Маги и Маги — най-доброто за Роуз. Дишай, посъветва се Маги. И продължи:

„… това е чудото, което държи звездите разделени.

Аз нося твоето сърце, във своето го нося.“

Усмихна се на гостите, на сестра си и необяснимо защо си представи бъдещето: дома и бебетата на Роуз и Саймън, ваканциите, през които ще посещават Ела във Флорида, където ще плуват заедно в голям просторен басейн, облян от слънчева светлина, и ще спят свити една до друга на тясното канапе в стаята на Ела.

— И. И. Къмингс — съобщи тя след края на стихотворението. Беше напълно убедена, че този път тя, Маги Фелър, се е справила чудесно.