Дженифър Уайнър
Нищо общо (5)

4

Към единайсет сутринта следващия понеделник Маги Фелър отвори очи и протегна ръце над главата си. Роуз вече беше излязла. Маги отиде в банята, изпи точно деветдесет милилитра вода и се зае да разгледа обстойно жилището на сестра си, започвайки от шкафчето за лекарства, което й се видя така добре заредено, сякаш Роуз очакваше във Филаделфия да бъде обявено извънредно положение и тя единствена да играе ролята на Флорънс Найтингейл^[1] за населението на града.

Шишенца с болкоуспокояващи, хапчета против киселини, голяма опаковка с превързочни материали и комплект за първа помощ с печата на Червения кръст. До тях се виждаха етикети на мидол, адвил, нуприн, нощен и дневен куил, сироп за кашлица, таблетки за настинка и тампони. Това момиче очевидно добре използва купоните на Си Ви Ес, помисли си Маги, докато ровеше в шишенцата с мултивитамини, таблетки калций и медицински конец за почистване на зъби, спирт за разтриване, кислородна вода, лосион против пъпки и четири неразопаковани четки за зъби. Къде ли бе сложила туша си за очна линия? Ами ружа и коректора, от които имаше належаща нужда? Маги така и не откри никаква козметика. Роуз да не би да се страхуваше, че някой ще се промъкне тайно в жилището й някоя нощ и докато спи, ще я завърже, за да я гримира, след което ще се измъкне?

На всичкото отгоре не забеляза нито един презерватив или поне тубичка със спермицид, вярно, имаше неотворена опаковка монистат, очевидно сестра й се беше подготвила, в случай че вземе да си лепне някоя инфекция (от седалката на тоалетна чиния например). Трябва да бе купила лекарството на разпродажба, докато е търсила мидол за облекчаване на болките по време на месечния си цикъл.

Банята й се видя твърде малка. Този факт не биваше да я изненадва, като се има предвид опитът на сестра й с кантара в банята. Бяха вече тийнейджърки, когато Сидел закачи на вратата на банята на момичетата ламинирана схема. Всяка събота сутрин Роуз стъпваше на кантара и стисваше очи. Лицето й оставаше напълно безизразно, докато Сидел записваше показанието на кантара, след което сядаше на тоалетната чиния и започваше обстоен разпит за това какво е яла Роуз през седмицата. Маги като сега чуваше гласа на мащехата им, която с изкуствено мил тон питаше: „Яла си салата, така ли? С какво я подправи? Дресингът обезмаслен ли беше? Сигурна ли си? Роуз, правя всичко това за твое добро“.

Как ли пък не, мислеше си Маги. Сякаш Сидел се интересуваше от някой друг, освен от себе си и собствената си дъщеря. В спалнята на сестра си Маги откри един клин, нахлузи го и продължи да се рови в нещата на Роуз и да събира „информация“, както сама определяше своята цел.

„Ти си много съобразително момиче“ — често повтаряше учителката й от началното училище госпожа Фрайд.

Жената беше с посивели къдрици и внушителен бюст, очилата й висяха на обсипана с мъниста верижка за очила, обичаше да се облича с плетени на ръка жилетки без ръкави и учеше Маги от втори до шести клас в паралелка, известна с евфемизма „за догонване“ (а сред учениците като „специално обучение“). Госпожа Фрайд бе мила жена, държеше се покровителствено с децата и бе единствен съюзник на Маги през първите месеци в новото училище, в новия град.

„Винаги намираш и друг начин, за да свършиш нещо. Когато не знаеш значението на една дума, какво трябва да правиш?“

„Да налучквам ли?“ — питаше Маги.

„Бих го казала по по-друг начин: да се опиташ да се досетиш от контекста — усмихваше се учителката. — Така се развива способност да намираш решение. Решение, което е в твоя полза“.

Маги кимаше, доволна и поласкана — нещо, което не й се случваше често в училище.

„И така, представи си, че си тръгнала за концерт, но се озоваваш в задръстване. Какво ще направиш? Ще се върнеш у дома? Ще се откажеш от концерта? Не — заявяваше госпожа Фрайд, преди Маги да е успяла да попита кой ще свири на този концерт, за да направи сметка дали си заслужава усилието. — Просто ще потърсиш друг път, за да стигнеш до залата. А ти си достатъчно съобразителна, за да се справиш“.

Освен как да се досеща за значението на непознатите думи, госпожа Фрайд научи Маги и на някои други стратегии, като например да събере някои числа, ако не успее да ги умножи, да разбере смисъла на даден параграф, като затвори в кръг с молива подлога и подчертае сказуемите. В годините след завършването Маги успя да изработи и някои свои стратегии като „информационната“ например. Това означаваше да научи за някои хора неща, които те не биха искали да стават известни. Информацията винаги беше от полза, а и не беше трудно да се събере. С течение на времето тя беше успяла да надникне и да запомни сведения от сметки на кредитни карти, лични бележници, банкови извлечения и стари снимки. Докато беше в гимназията, бе измъкнала изпод матрака на Роуз стар прокъсан брой на „Форевър“. Роуз й бе дала малко по малко джобните си пари за почти цялата учебна година, за да не казва на баща им, че е отбелязала секс сцените, докато най-накрая реши, че й е все едно дали Маги ще я издаде.

Маги се насочи към бюрото на сестра си. Сметки за газ, ток, телефон и кабелна телевизия лежаха прилежно подредени по вид и закачени с кламери. Върху пликовете за изпращане на подписаните чекове вече бяха залепени марки и адреси. Видя бележка, от която личеше, че Роуз е поръчала и, което беше най-лошото, платила изцяло компактдиск с най-големите хитове на Джордж Майкъл. Маги нямаше представа дали може да се възползва от бележката, но я прибра за всеки случай. До нея лежеше бележка за покупка на обувки от „Сакс“. Триста и дванайсет долара. Браво бе! Разписание за часове в гимнастически център отпреди шест месеца. Нищо чудно, че го намери в чекмеджето. Маги обърна гръб на бюрото и се насочи към далеч по-потискащата гледка на дрешника на сестра си.

Отместваше една след друга закачалките, на които мрачно висяха дрехи в нюанси от черно до кафяво, разнообразявани тук-там от някой сив пуловер. Боклук след боклук! Скучни костюми, грозни блузи и поне дузина поли, дълги до средата на прасеца, сякаш Роуз нарочно ги беше подбирала, за да не остане никакво съмнение колко дебели са краката й. Маги можеше да й помогне с това-онова. Но сестра й отхвърляше всичките й предложения. Въобразяваше си, че всичко в живота й е наред. Проблемите бяха в живота на другите.

А беше време — наистина, бяха още малки — когато хората си мислеха, че са близначки — с еднакви кафяви очи и опашки, брадичките им стърчаха под един и същ предизвикателен ъгъл. Това обаче беше минало. Тогава Роуз беше малко по-висока от нея и с поне двайсет килограма по-тежка, ако не и повече. Маги беше забелязала в долната част на лицето на Роуз леко отпускане — първият знак за оформянето на ужасяващата двойна брадичка. Попадна и на шемизети от „Лейн Брайънт“, които нямаше желание дори да докосне, сякаш се страхуваше, че затлъстяването е заразно. Докато Роуз изобщо не се трогваше от размерите си. Обикновено прибираше дългата си до раменете коса й доста хлабав кок или конска опашка или, което беше още по-лошо, закрепваше я с една от онези кошмарни пластмасови шноли, които хората не носеха поне от пет години. Маги недоумяваше откъде сестра й успява да си ги достави — от магазини за един долар вероятно — но очевидно запасите бяха неизчерпаеми, нищо че при всяко свое посещение изхвърляше по една-две.

Маги пое дълбоко дъх, бутна и последното сако и се зае с това, което си беше оставила за десерт. Както и при предишни подобни набези, от онова, което се разкри пред погледа й, стомахът й се сви на топка и главата й се замая. Почувства се почти като дете, на което му е прилошало от твърде много сладкиши в Деня на Вси светии. Роуз — дебелата, мързеливата, лишената от вкус за модерното, която за нищо на света не можеше да накараш да си направи пилинг маска, да си сложи овлажняващ крем или да си полира ноктите — беше се изхитрила да се сдобие с дузини от най-перфектните обувки на света — с висок ток, равни, „Мери Джейн“, велурени пантофки, толкова меки, че ти се иска да ги прокараш по лицето си, чифт сандали „Шанел“ с тънка като лист подметка и деликатни връзки. Високи до коляното ботуши „Гучи“ от лакирана кожа, боти „Стефан Келиан“ с цвят на канела. Аленочервени каубойски ботушки с ръчно избродирани отстрани червени орнаменти, наподобяващи тънки чушки. Малиновочервени „Хъш Пъпис“ с лъскави нишки, мокасини „Сигерсън Морисън“ и домашни пантофи „Маноло Бланик“. Ниски меки „Стив Мадън“, още неизвадени от кутията на търговската верига „Сакс“, чифт „Прада“ с патешки ток, бели с апликации от маргарити на върховете. Маги пое дъх от вълнение и ги обу. Както винаги досега, обувките на Роуз лепнаха на крака й.

Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с елегантното вдъхновение на „Прада“ към кухнята. Къде ли щеше да носи Роуз всичките тези обувки? Какъв беше смисълът да ги купува? Тя сбърчи чело и протегна ръка към първия шкаф. Пълнозърнести овесени ядки. Златисти стафиди и кафяв ориз. Божичко! Отвратително! Дали пък не наближаваше Седмицата на здравословното хранене? Никакви „Фритос“, „Чийтос“ или „Доритос“… Нито следа от вкусен чипс или снакс. Порови и във фризера. Побутна с презрение вегетарианските бургери, кутиите с подсладени плодови коктейли, докато стигна до кутия сладолед с парченца шоколад, чиято кафява опаковка беше непокътната. Сладоледът открай време бе средство за утеха на сестра й. Маги грабна една лъжица и се върна в дневната, където се намести на канапето. На малката масичка отпред забеляза изрезка от вестник и червена химикалка. Сестра й предвидливо беше извадила важни реклами от последния брой.

Добър ход, помисли си Маги. Това беше едно от нещата, които госпожа Фрайд обичаше да казва, когато в класната стая се случеше нещо извънредно — разливане на боя, на нечий сок или пък изчезване на учебник. Тя скръстваше ръце на гърдите си и започваше да клати глава, докато мънистата на верижката й за очила започнеха да дрънкат. „Добър ход!“ — въздъхваше жената.

Дори госпожа Фрайд не успя да предвиди как ще се развият нещата, продължаваше да води своя вътрешен монолог Маги, докато с една ръка гребваше от сладоледа, а с другата държеше химикалката и отбелязваше по-интересните реклами и съобщения във вестника. Добрата жена едва ли можеше да се досети колко бързо ще се сгромоляса Маги Фелър и че между четиринайсет и шестнайсетгодишната си възраст ще е на ръба на пропастта, а падането й надолу няма да има край.

В началното училище и в прогимназията нещата вървяха горе-долу добре. Ръката й минаваше все по-бързо от съдържанието на кутията до устата (дори не забеляза как покрито с шоколад парченце орех падна върху бялата обувка). Налагаше се поне три пъти седмично да посещава часовете за „догонване“ през свободното си време, но това не беше от голямо значение, защото тя оставаше най-красивото момиче в класа, с най-страхотните дрехи, с най-оригиналните костюми на Хелоуин, които обикновено шиеше сама, с най-хитрите идеи за това какво да се прави през междучасието. А когато майка й почина и се преместиха в Ню Джърси и баща й ходеше следобед на работа, Сидел — на нейните събирания на доброволки, а Роуз, естествено, беше заета с кръжока по шах или по риторика, само тя разполагаше със свободна къща и шкаф с напитки. Винаги беше харесвана и търсена от съучениците си. Роуз беше дръпнатата, надутата и смотаната. Предпочиташе да се крие зад дебелите стъкла на очилата си, докато пърхотът се стелеше по раменете и гърба й. На нея момичетата винаги се подиграваха.

Затвореше ли очи, в съзнанието на Маги изникваше споменът за едно междучасие в детските им години, когато тя беше в четвърти клас, а Роуз — в шести. Маги отиваше да играе на дама с Мариша Нусбаум и Ким Прат и забеляза, че в този момент Роуз небрежно пресича игрището на момчетата, зачетена в някаква книга.

„Хей, разкарай се!“ — извика един от по-едрите шестокласници.

Роуз вдигна глава от книгата и се огледа объркано. Махни се оттам, Роуз, мислено я подкани по-малката й сестра. В това време Ким и Мариша започнаха да се кискат тихичко. Роуз продължи пътя си в посоката, която си беше избрала, без да забързва крачка. Едно от момчетата грабна топката и я запрати с всичка сила към Роуз. Всички чуха как изпъшка от усилието. Прицелил се беше в тялото й, но очевидно не беше много точен, защото топката блъсна Роуз в тила. Очилата й излетяха напред, книгите, които стискаше — също, защото тя разпери ръце да запази равновесие. Краката й се преплетоха и тя се просна възнак.

Сърцето на Маги спря от уплаха. Стоеше вцепенена, подобно на момчетата, в чието игрище Роуз неволно бе навлязла. Шестокласниците се спогледаха неспокойно, сякаш все още не можеха да решат дали това, което се случи, продължава да е смешно, или падането на момичето можеше да стане причина за неприятности. В този момент едното от тях — Шон Перигини, най-висок в шестите класове — се засмя. Миг след него и останалите започнаха да се смеят, последвани и от останалите деца в училищния двор. С изключение на Роуз, естествено, която вече плачеше. Избърса носа си с опакото на разкървавената от падането ръка и започна да опипва земята наоколо, за да открие очилата си.

Маги все още не знаеше как да реагира. Дълбоко в себе си знаеше, че не биваше да допуска това да се случи, но някакъв вътрешен глас упорито нашепваше: „Нека Роуз сама да се оправя. Толкова е загубена. Сама си е виновна“. На всичкото отгоре Маги не беше тази, която оправяше нещата. Обикновено Роуз поемаше тази роля. Ето защо Маги стоя, без да помръдне, докато сестра й най-сетне откри очилата си. Едно от стъклата се беше счупило. Маги го забеляза едва когато Роуз с олюляване се изправи и в този момент… О, ужас! Сестра й се беше навела да събере книгите си и всички ясно видяха, че задният шев на панталоните й се е разпрал и отдолу се подава грозното й бельо, което предизвика взрив от смях. Господи, помисли си ужасена Маги, защо й беше на Роуз точно днес да облече тези пликчета?

„Ще трябва да ми платиш за това“ — извика Роуз към Шон Перигини и протегна счупените очила. Тя очевидно не си даваше сметка, че всички зяпат бельото й. Смехът ставаше все по-силен. Роуз обиколи с поглед игрището, групите деца от пети и шести клас, които се превиваха от смях, и се спря на Маги, която стоеше като вцепенена между Ким и Мариша, на затревената площ до лехите с цветя, запазена по негласно споразумение за известните момичета от училището. Роуз присви очи към тях и Маги можеше да се закълне, че прочете в погледа на сестра си омраза и болка едновременно.

Трябваше да й помогна, подсказваше на Маги вътрешен глас. Въпреки това тя стоеше неподвижно, наблюдаваше и слушаше как останалите деца се смеят, с усещането, че това е някаква тъмна страна от сделката тя да е по-красива от сестра си.

Нищо й няма, ожесточено продължаваше да се успокоява Маги, докато сестра й бършеше лице, събираше книгите си и се правеше, че не чува кикота на останалите и скандиранията: „Ба-беш-ки га-щи!“, които няколко момичета от петите класове вече бяха подхванали. Без да бърза, Роуз се отправи към входа на училището. Маги никога не би направила тази грешка да мине през игрището, още по-малко да облече такова бельо, което човек вижда само в анимационните филми. Нищо й няма, за пореден път си повтори Маги, докато проследяваше как сестра й бутва вратата на училището и се скрива от очите на останалите, сигурно на път към директора.

„Мислиш ли, че тя е добре?“ — попита Ким.

„Според мен е осиновена“ — презрително подхвърли Маги. Ким и Мариша се разсмяха, Маги им пригласяше, но този път това не й достави очакваното удоволствие, а остави неприятен вкус в устата й.

Най-неочаквано, също като топката в онзи ден на игрището, всичко се промени. Маги така и не разбра как стана това. Сякаш вододелът беше краят на осми клас, когато тя беше вече четиринайсетгодишна. В основното училище тя владееше положението, но в гимназията от това нямаше и следа.

Започна се с теста за оценка на знанията в последните дни на осми клас.

„Няма защо да се тревожиш — беше й казала заместничката на госпожа Фрайд с приповдигната бодрост в гласа. Новата учителка, която водеше часовете «за догонване», беше грозна, с дебел слой грим по лицето и брадавица до носа. Успокои момичето, че може да се яви на теста и по-късно, за да коригира оценката си. — Ще се справиш!“

Но Маги гледаше неразбиращо и със свито сърце кръгчетата срещу отговорите, които се очакваше да попълни с молив номер две. Ясно съзнаваше, че няма да се справи. „Ти си съобразително момиче“, беше повтаряла госпожа Фрайд. Но госпожа Фрайд беше останала в основното училище, а гимназията се оказа нещо много по-различно. А този тест… — „само за наша информация, твърдяха учителите. Резултатите ще бъдат запазени в тайна…“ се оказа сериозно препятствие, което срути всичко до този момент. Учителката уж случайно беше оставила работата й на бюрото си и Маги успя да надникне, за да види резултатите. Първо се опита да прочете написаното от проверяващия наопаки, но след минута грабна листовете, за да може да види ясно какво пише. Коментарът най-отдолу я зашемети, сякаш я бяха халосали с чук. „Дислексия“, „Неспособна да възприема“. По-добре да бяха написали: „Мъртва си!“, защото за нея това беше истината.

„Маги, нека не драматизираме положението — беше въздъхнала Сидел същата вечер след обаждането на учителката, която бе решила, че трябва да сподели «конфиденциалната» информация с родителите. — Ще ти намерим учител“.

„Не искам учител!“ — бе извикала Маги в отговор, опитвайки се да преглътне надигналата се в гърлото й буца.

Роуз, която се бе разположила в ъгъла на обзаведената в бяло дневна на Сидел, бе вдигнала очи от книгата си.

„Може да ти е от полза“.

Забранените думи излетяха от устата на Маги:

„Млъкни! Не съм тъпа, Роуз, така че си затваряй устата!“

„Никой не е казал, че си тъпа“ — намеси се баща й.

„Ако вярваме на теста, точно такава съм — кресна тя. — И ако искате да знаете, не ме интересува. И защо си й казал? — тя посочи с пръст Сидел. — И на нея също? — продължаваше Маги, сочейки Роуз. — Не й влиза в работата.“

„Всички искаме да ти помогнем“ — опита се да обясни Майкъл Фелър.

Малката му дъщеря продължи да повтаря, че не се нуждае от тяхната загриженост, че пет пари не дава за резултатите от скапания тест, защото тя е съобразителна, както много пъти бе казвала госпожа Фрайд. Не иска частен учител, не иска да ходи в частно училище, имала си приятели тук и за разлика от някои други може да изреди имената на своите приятели. Какъвто и да бил резултатът от теста, не била глупава. А дори и да била наистина тъпа, предпочита да е така, отколкото да е грозна, като „очилатото“ в ъгъла на стаята, че не я интересувало, не било кой знае колко страшно и щяла сама да се справи.

Но не се справи. Когато постъпиха в гимназията, приятелите й — в зависимост от показаните резултати и възможности — бяха разпръснати в различни класове, докато Маги отиде в класа на догонващите. Там вече я нямаше добродушната госпожа Фрайд, която да я уверява, че не е нито глупава, нито със забавено развитие, че мозъкът й работи малко по-различно от този на останалите деца и няма начин да не измислят нещо, за да се измъква от трудните ситуации. Беше стъписана от безразличието на новите си учители — загубили интерес към работата си възрастни жени, които търсеха единствено спокойствие. Такава беше госпожа Кавети, която носеше перука и се парфюмираше повече от необходимото, и госпожа Лийри, която с влизането в час им даваше да четат самостоятелно и забиваше нос в снимките на внуците си, които нареждаше и пренареждаше в албуми.

Маги бързо схвана положението: най-слабите учители — за наказание, че не ги бива в работата — получаваха класове те с най-слаби ученици. А лошите ученици за наказание, че са бедни или глупави, получаваха слабите учители. В този град това се смяташе за едно и също нещо. Маги реши, че щом я употребяват като нечие наказание, тя ще се държи съответно. Престана да носи учебници в час и ги замени с разнообразни кутии с гримове. В час пилеше ноктите си, на тестовете отбелязваше само първия или само втория отговор на всички въпроси, след което се заемаше да изпробва различни нюанси от сенки по клепачите си. Тестовете с възможност за избор на отговор бяха единственото занимание, до което стигаха всички учители в тези класове.

„Маги, излез на дъската“ — викаше я често една от гадните учителки.

Без да вдига очи от огледалото пред себе си, Маги обикновено отвръщаше:

„Няма да мога. Лакът ми трябва да изсъхне“. И размахваше разперени пръсти.

Щеше да отпадне много рано, ако я бяха оставили да повтаря поне един клас. Учителите обаче я пробутваха в следващия клас, вероятно от страх, че още една година ще трябва да се занимават с нея. В това време приятелите й вървяха напред и се развиваха. По едно време тя направи някакъв опит да ги догони. Ким и Мариша се опитаха да й помогнат, но пропуските й вече бяха станали твърде големи. Другите й съученици играеха хокей на трева, участваха в ученически комитети, занимаваха се с подготовка за Ес Ей Ти тестовете, готвеха се за колежи, а тя изоставаше все повече и повече.

В четвъртия клас на гимназията Маги си даде сметка, че щом момичетата я отбягват, то тя ще направи така, че това да не важи за момчетата. Започна да си измисля прически, а от дълбоките деколтета на блузите й се подаваше дантелата на бельото й. В първия учебен ден на новата година се появи с джинси с ниска талия. Толкова ниска, сякаш всеки момент ще се изхлузят. Обула беше черни кожени ботуши с високи токове, под коженото военно яке на баща си бе облякла дантелено бюстие. Червилото и гримовете, наплескани по лицето й, можеха да покрият цяла стена. По ръцете й тежаха поне двайсетина гривни от черен каучук. Косата си беше завързала с тънък шал, чиито краища висяха свободно. Идеите си взимаше от своя идол Мадона. Тя тъкмо беше започнала да се появява в различни клипове по MTV. Маги поглъщаше жадно всяка информация за певицата — ровеше в списания и вестници и не спираше да се удивлява от сходствата, които намираше между себе си и изгряващата звезда. Майките и на двете бяха починали. И двете бяха красиви, танцуваха добре, от малки бяха посещавали курсове по танци, не се плашеха да излязат на улицата, дори напротив, и от двете се излъчваше сексапил. Момчетата се въртяха като мухи около Маги, купуваха й цигари, канеха я на събиранията, за който се знаеше, че няма да присъстват родители, следяха чашата й и бързаха да й долеят, държаха я заръка, водеха я в някоя тъмна празна стая или на задната седалка на колата си, ако станеше късно.

Мина доста време, преди Маги да си даде сметка, че никой от тях не я търсеше по телефона, не я канеше на танци, нито дори я поздравяваше по коридорите. Късно нощем, когато Роуз вече спеше и никой нямаше да я чуе, тя плачеше от обида. Скоро реши, че не си заслужава да си хаби сълзите. След време щяха да съжаляват. Щяха да се пукнат от завист, когато тя стане известна, а те са все още кръгли нули, които не могат да се измъкнат от задръстеното си малко градче — надебелели, неизвестни и незабележими.

Така в промъкване покрай групите момчета и момичета, заети със съвсем други разговори, изминаха годините в училище. По това време я крепеше мисълта, че някой ден, когато стане известна, ще им натрие носа. Викаха я на купони в края на седмицата на места, където родителите отсъстваха. В такива вечери обикновено се лееха бира и вино, раздаваха се хапчета или цигари с дрога. По-лесно й беше, когато беше пияна. Тогава нещата се размиваха и не беше проблем да преглътне поредната унизителна ситуация. Роуз не мина през преобразуванията, които се очакваха — да си направи прическа, капитанът на футболния отбор да се влюби в нея на официалната танцова забава в училище. Промени въпреки всичко се наблюдаваха. Благодарение на твърде прозрачния номер на Маги — да оставя големи шишета с шампоан „Хед енд Шоулдърс“ на видно място в банята — пърхотът изчезна. Както и преди носеше очила, обличаше се безподобно, но поне следваше стила на Ейми, приятелката й. За Маги Ейми беше същата откачалка като сестра й. На Роуз обаче не й правеше впечатление, че красивите момичета в училище й се подиграват и често й напомнят за бабешкото й бельо. Така или иначе, Роуз беше в класовете на отличниците и оценките на тестовете й неизменно бяха отлични. Маги щеше да се прави, че това не я интересува, но в един момент стана ясно, че да си сред първенците в училище има значение.

„Принстън значи! — повтаряше един ден Сидел, когато Роуз показа току-що пристигналото писмо. — Това си е сериозно постижение, Роуз!“

Очевидно Сидел бе силно впечатлена, защото приготви за вечеря в чест на добрата новина любимото ястие на Роуз — пържено пиле и меденки. Когато Роуз посегна да си сипе втори път, тя не обели дума.

„Маги, трябва да се гордееш със сестра си!“ — не пропусна да вметне Сидел.

Отговорът на по-малката сестра бе само завъртане на очите към тавана, което в нейния речник означаваше: „Какво ме интересува?“. Какво толкова, като я бяха приели в университета в Принстън? Сякаш Роуз бе единствената успяла, въпреки че рано беше останала без майка. Майката и на Маги беше починала, но на нея не й пишеха по-добри бележки за това. Само й задаваха въпроси. Съседите. Учителите. Всеки, който знаеше, че са сестри. „Да очакваме ли и от теб големи неща?“

Очевидно няма да дочакат, мислеше си Маги, докато очертаваше с химикалката поредната обява във вестника, според която в ресторант в оживен търговски център търсеха сервитьорка. Тя ще работи върху тялото си, докато Роуз успява с ума си. Очевидно стратегията на сестра й успяваше.

Роуз завърши Принстън, а Маги успя да премине едва няколко семестъра в местния колеж. Роуз завърши право, докато Маги се мъчеше да задържи мястото си като сервитьорка в една пицария, гледаше деца, чистеше по домовете, напусна курсовете за бармани, когато след часа за мартинитата инструкторът се опита да пъхне език в ухото й. Роуз беше съвсем скучна на вид, дебела и тромава и до тази сутрин Маги не беше чувала да е имала някога приятел, с изключение на някаква десетминутна връзка, докато била студентка. И въпреки всичко от тях двете Роуз имаше апартамент, който, ако Маги беше обзавела, щеше да изглежда страхотно. Роуз разполагаше с пари и приятели, хората се държаха с нея с известно уважение. Пък и този Джим Как-му-беше-името съвсем не беше за изхвърляне, а и изглеждаше богат.

Не е честно, мислеше си Маги, докато пристъпваше с кръшна походка към кухнята. Не е честно, че майка им напусна този свят толкова рано. Не беше честно и че тя неясно как пропиля първите години в гимназията, когато можеше да направи нещо от себе си, а сега трябваше да живее в сянката на сестра си. Роуз имаше всичко, а тя — нищо. Смачка празната кутия от сладолед, сгъна вестника и тъкмо се канеше да ги хвърли в кофата за смет, когато погледът й попадна случайно върху една дума: „Прослушване“. Пусна кутията и насочи цялото си внимание към вестника. MTV обявяваше конкурс за водещи. Вълнение, примесено със страх, се надигна в гърдите на Маги. Ами ако вече е минал? Погледът й пробяга по обявата. „Първи декември. Без предварителен подбор. В Ню Йорк“. Щеше да успее. Ще каже на Роуз, че отива на интервю за работа, което технически беше вярно, и ще поиска сестра й дай даде пари за път и за дрехи. Щеше да й е нужно нещо специално. Непременно ново. Вече го виждаше. Маги сгъна грижливо вестника и се забърза към дрешника на Роуз, за да си избере обувки за „Голямата ябълка“.