Дженифър Уайнър
Нищо общо (11)

10

Джим Данвърс отвори очи с мисълта, която го спохождаше всяка сутрин: днес ще бъда добър. И не въведи мен в изкушение, повтаряше си той, докато прокарваше бръснача по челюстта си, загледан в огледалото на банята. Но избави ме от лукавия, нареждаше той и вдигаше панталоните си.

Само че лукавият го дебнеше на всяка крачка. Изкушенията надничаха зад всеки ъгъл. Ето едно, подпряно на стената на сградата, чака автобус. Джим намали скоростта на своя лексус, за да се наслади на гледката — блондинка с прилепнали по тялото джинси. Как ли изглеждаше тялото й под широкото зимно палто? Какви бяха движенията й в леглото, ароматът й, какви ли са звуците, които издава? Какво щеше да му коства да разбере?

„Престани!“, заповяда си той и натисна бутона на радиото в колата. Гласът на Хауърд Стърн изпълни купето.

„Тези истински ли са, скъпа?“ — питаше той изгряващата звезда, негов гост тази сутрин.

„Истински силикон“ — кискаше се момичето.

Джим преглътна мъчително и намери станция с класическа музика. Не беше честно. След онази нощ в скаутския лагер, когато дванайсетгодишен беше споходен от първия си мокър сън, сигурен знак, че навлиза в пубертета, той мечтаеше за жени с целенасочената ярост на мъж, останал сам на безлюден остров със стари броеве на „Бон апети“. Блондинки, брюнетки, червенокоси, тънки като върба момичета с малки гърди, ниски, енергични и добре оформени, чернокожи, с испански произход, азиатки, бели, млади, стари и на средна възраст и дори, Бог да му е на помощ, малкото момиче с патерици, което видя в едно от предаванията на Джери Луис за набиране на средства. Всички те населяваха фантазиите му. Джим Данвърс беше привърженик на идеята за равни възможности.

Никога нямаше да може да ги има. Тази идея бе особено далечна, когато беше дванайсетгодишен и страдаше от задух. Картината беше същата и на четиринайсет, когато бе все още доста нисък, наистина бе загубил вече детската си закръгленост, но пък беше дебел, а лицето му беше покрито, по думите на доктор Губерман, с най-острата форма на акне, която човек може да срещне. На шестнайсет беше пораснал с нови двайсет сантиметра, но злото вече беше сторено и прякорът Дундьо вървеше с него. Неясно как успя да проникне дори в колежа. Последва класическият вариант на омагьосан кръг: беше нещастен, защото беше дебел, и за да се утеши, поглъщаше още повече храна: пица, бира, каквото му попадне. Колкото повече дебелееше, толкова по-далеч бягаха от него жените. Загуби девствеността си в последните години в колежа с помощта на проститутка, която го огледа от горе до долу, пукна няколко пъти с дъвката си замислено и накрая поиска тя да е отгоре.

„Не че искам да те обсъждам, миличък, но става въпрос за технически спънки.“

Очакваше в правния факултет нещата да се променят, размишляваше той под успокоителните звуци на Бах. Издължи се още повече и след срама, който изпита с проститутката, се зае с джогинг. Избра улиците на Филаделфия, по които бе тичал Роки (макар да беше сигурен, че Роки дори в началото е можел да измине три пресечки, без да се налага да спира, за да си поеме въздух). Килограмите се топяха. Кожата му се изчисти, остана само мрежа от белези, които му придадоха по-мъжествен вид. Отиде да му оправят дори зъбите. Не можеше да се раздели обаче с парализиращата плахост и нерешителността, както и с липсата на каквото и да е самочувствие. До трийсетгодишната си възраст — времето, когато растеше в йерархията на „Луис, Домел и Феник“, чуеше ли женски смях, решаваше, че е насочен към него.

И някак неусетно всичко се обърна. Вечерта, след като го направиха съдружник, отиде в известна ирландска кръчма на Уолнът Стрийт заедно с трима от наскоро издигналите се свои колеги. „Това е вечерта на бавачките“, беше казал единият от тях и беше намигнал многозначително на Джим. Скоро разбра за какво става дума. В помещението беше пълно с ирландки, синеоки шведки, финландки със сплетени на тила плитки. Поне половин дузина различни акценти се носеха във въздуха над покрития с махагон бар. Джим беше онемял и парализиран. Стоеше в единия ъгъл и редуваше шампанското с тъмна и светла бира дълго след като колегите му вече се бяха прибрали по домовете си, и зяпаше безпомощно жените, които се кискаха и се оплакваха от големите сметки. По пътя към мъжката тоалетна се блъсна в червенокосо момиче с обсипано с лунички лице и искрящи сини очи.

„Дръж се здраво!“ — посъветва го тя през смях, докато той смутено започна да се извинява. Момичето се казваше Мев, както стана ясно по-късно, докато го отвеждаше към масата си. — „Водя ви един съдружник!“ — гукаше тя на компанията си. Всички изразиха възхищение. Не помнеше как стана така, че вечерта им завърши в нейното легло — прекара шест часа в опитване на вкуса на луничките, а пръстите му не излизаха от огнените й коси.

От този момент той се превърна в разпасана уличница. Нямаше друго определение. Не беше Дон Жуан или Ромео, не беше и жребец или обикновен чукач. Осъществяваше на практика всичките си потискани доскоро фантазии в един град, който се оказа пренаселен с добри момичета на около двайсет години, готови на необвързващи срещи, също като него. Озова се в магически ъгъл, където всичко онова, което той беше или беше постигнал, сякаш бе резултат от предишния му външен вид. Нямаше обяснение за този невероятен обрат — вероятно се дължеше на промяната във външния му вид, а може би за жените думата „съдружник“ беше знак да свалят бельото си. Факт — изведнъж бавачки и студентки, секретарки, барманки и сервитьорки винаги бяха готови да тръгнат с него. Дори в службата имаше една стажантка, която с удоволствие оставаше след работно време, за да може и един момент да влезе в кабинета му, да заключи вратата и да остане само по сутиен с люляков цвят и много изрязани обувки, чиито връзки стигаха почти до прасеца.

Джим, трябва да престанеш, повтаряше си той. Неприлично е. Вече прекаляваш. Време беше да сложи край на този разгул. Беше на тридесет и пет години, при това съдружник. Насладил се беше до дъно през тази година и половина на плътските си мечти и трябваше да си сложи някаква спирачка. Помисли за рисковете, напомняше си той. Болести! Инфаркт! Разярени бащи и приятели! Тримата колеги, с които едновременно станаха съдружници, вече бяха женени и двама от тях дори имаха по едно дете. Никой не го изразяваше на глас, но беше очевидно, че са избрали начин на живот, който се толерира от високостоящите във фирмата. Домашно огнище с евентуални кратки отклонения, това беше пътят, а не тези диви прекарвания с момичета, чиито фамилии дори не си правеше труда да чуе. Усещаше, че възхищението на колегите му, което доскоро витаеше в офиса, постепенно прерастваше в най-обикновено любопитство. Естествено щеше да последва отвращение.

А и тази история с Роуз. Нещо в него се размекваше, когато се сетеше за нея. Тя съвсем не беше най-красивото или най-сексапилното момиче, с което беше спал. Обличаше се като малтретирана библиотекарка, а представата й за секси бельо стигаше дотам памучните пликчета да съвпадат по цвят с памучния й сутиен. И въпреки всичко в нея имаше нещо трогателно — нещо, от което органите под панталона му се раздвижваха. Как го гледаше само! Все едно беше един от онези мъже, които стояха на кориците на любовните романи до главата й, сякаш беше оставил белия си жребец на паркинга пред дома й и се бе втурнал през гъсталака, за да я спаси. Беше искрено изненадан, че никой в офиса не знае още за връзката им, въпреки строгите правила, които забраняваха съдружник да се забърква със служител от фирмата. Дали пък за пореден път не си беше затворил очите за очевидни неща? Може би всички вече бяха наясно с отношенията им. А той все така се изкушаваше поне сто пъти на ден да разбие сърцето й.

Милата Роуз. Заслужаваше нещо по-добро от него, мислеше си той, докато насочваше колата към служебния гараж. Ще се постарае да е по-добър с нея. Вече беше сменил секретарката си с жена някъде към шейсетте, която миришеше на лимонови бонбони против кашлица, и не беше влизал в бар от цели три седмици. Роуз беше подходяща за него, повтаряше си той, докато влизаше в асансьора, който щеше да го отведе на неговия етаж. Беше умна, интелигентна и с добро сърце. От онези момичета, с които можеш да остарееш и да прекараш остатъка от живота си. Заради нея си заслужава да влезе в правия път, зарече се той, докато оглеждаше трите бъбриви секретарки, нахлули току-що в асансьора, обвити в облак от нежен аромат. Преглътна мъчително и извърна поглед.