Дженифър Уайнър
Нищо общо (45)

44

— Кажи ми, защо го правим отново? — прошепна Роуз.

— Защото е прието, когато двама души се женят, родителите им да се запознаят — отвърна с шепот Саймън. — Всичко ще бъде наред — рече той. — Моите родители те обичат и съм сигурен, че ще харесат баща ти, а колкото до Сидел… какво по-лошо може да се случи?

Елизабет, майката на Саймън, бърчеше вежди над някаква готварска книга в кухнята. Беше ниска и закръглена жена със сребристоруса коса и същия цвят на кожата като сина си. Облечена с дълга пола на цветя, бяла блуза с къдрички и жълта домакинска престилка, върху чиито широки джобове бяха избродирани рози, тя приличаше на еврейката Тами Фей Бакър, но без дългите мигли. В нейния случай обаче външният вид беше измамен. Със същите поли на цветя и кашмирени жилетки, които носеше у дома, тя преподаваше философия във „Врин Мор“. Беше сладка, забавна и открита, но очевидно не от нея Саймън бе наследил таланта си на кулинар и ценител на храната.

— Арпаджик — тихо рече тя. — Мисля, че това го нямам. Всъщност — усмихна се на сина си, щом той влезе, и го целуна по бузата — не съм сигурна дали изобщо знам какво представлява.

— Нещо средно между лук и чесън — обясни Саймън. — Защо? Да не би да се е появил в кръстословиците ти?

— Саймън, аз готвя — твърдо рече тя. — Нали знаеш, че мога? — добави с лека обида. — Чудесен кулинар съм, когато се захвана. Но просто не го правя често.

— И тази вечер си решила да опиташ?

— Най-малкото, което мога да направя, за да посрещна госпожицата — рече тя и погледна Роуз засмяно, а тя от своя страна й върна усмивката и се облегна на един от плотовете.

Междувременно Саймън душеше въздуха подозрително.

— Какво готвиш?

Тя премести готварската книга, за да може той да прочете заглавието.

— Печено пиле с ориз и пълнеж от кайсии — изуми се Саймън. — Нали не забрави да измиеш пилето?

— Купих го от магазина за екологично чисти продукти — обясни тя. — Сигурна съм, че е наред.

— Да, но извади ли вътрешностите? Шията, черния дроб и всичко останало? Дреболиите, които пъхат в коремната кухина. Обвити са в найлон.

Сега и Роуз душеше. Тя усети, че в кухнята мирише на изгоряла пластмаса. Госпожа Стайн изглеждаше разтревожена.

— Когато слагах плънката, кухината ми се стори много малка — обясни тя и се наведе да отвори фурната.

— Няма защо да се тревожиш — рече Саймън и сръчно извади тавата с димящото и сурово на вид пиле.

— Кърпата гори — отбеляза бащата на Саймън, който в този момент влезе в кухнята.

— Какво? — попита синът, чието внимание беше насочено към пилето. Господин Стайн беше висок и слаб, със същата къдрава коса като на Саймън. Той спокойно погълна хапката сирене с кракери и посочи към хавлиената кърпа върху фурната, която наистина беше обвита в пламъци.

— Кърпата — предупреди той, — гори! — Отиде до фурната, метна ловко горящата хавлия в мивката, където тя изсъска и задимя, и мушна съпругата си с лакът. — Джейн Бедствието — с любов рече той.

Тя махна с ръка към него, без да вдига поглед от книгата.

— Нали няма да изядеш всичкото сирене и бисквитите?

— В никакъв случай — отвърна господин Стайн. — Преминах към кашуто. — Той се обърна към Роуз и й предложи чинията със сирене и бисквити. — Моят съвет — рече той с нисък и конспиративен тон — е да си хапнете от това.

Роуз му се усмихна.

— Благодаря.

Майката на Саймън им хвърли бърз поглед и избърса ръцете си.

— Та твоята Сидел добър кулинар ли е?

— Обикновено държи татко на някаква странна диета — каза Роуз. — Нискомаслени храни, храни с високо съдържание на белтъчини, вегетариански храни…

— О — намръщи се Елизабет, — смяташ ли, че това ще е подходящо? Може би трябваше да попитам…

— Всичко е наред — каза Роуз. Беше й ясно, че още щом пристигне, Сидел ще забрави за храната. Семейство Стайн, както се оказа, живееха в голямо, просторно имение, в което цареше особен безпорядък. Беше разположено на два акра рехава зелена трева и граничеше с улица със също толкова впечатляващи къщи. Господин Стайн беше инженер — конструктор на самолетни части. Саймън й беше обяснил, че преди години е патентовал две такива части, откъдето идваха по-голямата част от парите. Сега бе почти на седемдесет, почти пенсионер, и прекарваше много време у дома в търсене на очилата си, мобилния телефон, дистанционното управление или ключовете на колата си. Може би защото госпожа Стайн прекарваше много време у дома в преместване на това или онова от една купчина на друга. Освен това работеше в зеленчуковата градина и се забавляваше с онези сантиментални романи, които Роуз четеше тайно, книги, в чиито заглавия обикновено имаше само три думи. Понастоящем върху микровълновата фурна стоеше „Забраненото й желание“, а Роуз беше забелязала на дивана във всекидневната разгърната „Тъмният пламък на страстта“. Саймън каза на Роуз, че в гимназията подарил на майка си фалшив диплом — подарък за несъществуваща книга, която той нарекъл „Влажните панталони на любовта“.

— Ядоса ли се? — беше попитала Роуз.

— Мисля, че по-скоро беше разочарована, че книгата не е истинска — съобщи Саймън след кратък размисъл.

Саймън отново подуши въздуха и погледна разтревожено.

— Мамо, фъстъците — каза той.

— Наред са — отвърна Елизабет Стайн спокойно, извади хлебчетата за вечеря от една книжна торба и ги постави в кошничка със салфетка, която изглеждаше, сякаш някой я беше ритнал от едната страна. — О, господи — измърмори тя. — Крива е.

И това беше нещо характерно. Родителите на Саймън не отделяха много внимание на официалностите, що се отнася до подредбата на масата. Роуз не се изненада, когато видя, че масата е застлана с ръчно изработена ленена покривка, а върху нея са подредени чинии с различен размер и десен. Тя изброи три чинии от китайския сервиз на семейство Стайн със златен кант на ръба и три ежедневни чинии, които купуваха на едро от „Икея“. Имаше четири водни чаши и две дълбоки кафени чаши за пиене на вода, три винени чаши, две ракиени чаши, една висока и тясна чаша за вино и различни книжни салфетки, на една от които беше написано „Честита годишнина“. Роуз си помисли, че Сидел ще се възмути. При тази мисъл се усмихна, тъй като това я устройваше.

Саймън мина зад нея с кана вода с лед и две бутилки вино.

— Съветвам те — рече той и й подаде една чаша — да започнеш да пиеш здраво.

Някаква кола спря на автомобилната алея. Роуз съзря лицето на баща си, познатото високо и голо чело, а до него седеше Сидел, намазана с тонове червило и натежала от перли. Тя сграбчи ръката на годеника си.

— Обичам те — прошепна Роуз.

Саймън я погледна любопитно.

— Знам.

Вратите на колата се затвориха с трясък. Роуз чу любезните поздрави и тропането на токчетата на Сидел върху надраскания дървен под на семейство Стайн. Семейство, какво да се прави, помисли тя. Преглътна мъчително, стисна Саймън за ръката и си пожела нещо, което не можеше да формулира, нещо като отпускане и удобство, може би една бърза шега и непринуден жест, или едно напълно подходящо облекло. С други думи, Маги. Пожела си да бъде Маги за една нощ или поне да има привилегията да ползва съвета и присъствието на сестра си. Това беше нейното семейство, старо и ново едновременно, и Маги трябваше да е тук.

Саймън я гледаше с открито любопитство.

— Добре ли си?

Роуз си наля половин чаша червено вино и бързо го изпи.

— Чувствам се прекрасно — отвърна тя и го последва в кухнята. — Наистина прекрасно.