Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- In Her Shoes, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Давидова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2010)
- Корекция
- maskara (2010)
- Сканиране
- Lindsey (18.07.2010)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2014)
Издание:
Дженифър Уайнър. Нищо общо
ИК „Бард“
История
- — Добавяне
- — Корекция
56
— Готов ли си? — попита Ела, докато вадеше от чантата си лист хартия с нещо напечатано на него. — Може би ще поискаш да седнеш.
— Стар човек съм и постоянно ми се иска да седна. — Луис дръпна един стол, настани се до бюрото си в редакцията на „Голдън Ейкърс Газет“ и отправи към Ела пълен с очакване поглед.
Тя се изкашля и хвърли поглед към Маги. Тя от своя страна й се усмихна окуражително. Ела зачете стихотворението, което те двете бяха написали и нарекли „Вопълът на старостта“.
„Видях как най-светлите умове на моето време
бяха съсипани от старостта
и с болки в стомаха, забравящи, с лигавници
се влачеха на четири крака
към местата за инвалиди в градинките,
за да заемат по-добри места“.
— Я гледай — засмя се от все сърце Луис. — Виждам, не сте открили Алън Гинзбърг.
— Позна — гордо заяви Маги. — Но вече искам да ми бъде написано и името.
— На двете — намеси се Ела.
— Добре, добре, все едно — съгласи се Маги.
— Как върви свръхсекретната ви мисия? — поинтересува се Луис.
— По-трудно е, отколкото си мислех — сподели Маги. — Все пак мисля, че ще се справя. Не си се отказал да ми помогнеш, нали?
— Разбира се — отвърна Луис.
Маги кимна, скочи от ръба на бюрото, където се беше настанила, и грабна чантата си.
— Трябва да вървя. Госпожа Ганц чака банските си костюми. Ще се видим в апартамента към четири.
Ела я изпрати с усмивка.
— И така, скъпа моя, как се чувстваш в новата си роля на баба? — попита Луис.
— Добре — въздъхна Ела. — Във всеки случай по-добре отпреди. Маги се справя чудесно. Бизнесът запълва цялото й време. Заета е по цял ден.
— А Роуз? — попита Луис.
— Струва ми се, че предстоящата сватба я изважда от релси. Според мен и Маги е отчасти причина за това. Те са твърде силно привързани една към друга. В това поне съм убедена — Ела добре помнеше как месеците преди Роуз да пристигне, тя се появяваше в разговорите й с Маги, но никога по име, а с израза „сестра ми“. Какъвто беше например: „Татко водеше мен и сестра ми на футболни мачове“. Или: „Двете със сестра ми спяхме в обща стая. Сидел Ужасната реши да сменя декорацията на къщата и ме премести в стаята на Роуз“. Тогава Маги почти не говореше и Ела ценеше и запомняше всяка дума, която се отронваше от устните на внучка й, особено я радваше споменаването на случки от детството им. Тя също беше запазила някои спомени от тяхната детска стая, но те бяха от времето, когато двете бяха почти бебета.
— Така бих искала… — Тя замълча. Какво ли искаше всъщност? — Мечтая си отношенията им да се регулират. Да дам възможност на Маги да има живота, който иска… Да помогна на Роуз да се справя с мащехата им. Просто… — Тя махна с ръка. — Нещата да се уредят. И за двете.
— Знаеш ли, това обикновено не са задачи за бабите — обади се Луис.
— Така ли? — попита мрачно Ела. — А какво правят обикновено бабите и дядовците? — В такива моменти се изпълваше с тъга за пропуснатите години.
Луис замислено вдигна очи към тавана.
— Даваш им безусловната си любов и подкрепа. От време на време ги финансираш с някаква сума. Предоставяш им място, където да дойдат, когато се налага да се приютят някъде. Стараеш се да не ги съветваш какво да правят, тъй като родителите им и без това го правят в прекалени размери. Оставяш ги сами да намерят верния път.
— Често се питам дали Роуз ме мрази — промълви Ела и затвори очи. Тя не беше споделила нито с Луис, нито с Маги, че пристигането на Роуз я изпълваше едновременно с безкрайна радост и смразяващ страх. Дълбоко в сърцето си тя все още искаше Роуз да зададе въпросите, на които тя и без това нямаше отговор.
— Как би могъл някой да те мрази? — попита Луис. — Безпокоиш се прекалено много. Момичетата не са глупави. Не могат да те обвиняват за това, че не си била край тях в ония години, след като не си била допускана до тях. Освен това едва ли очакват да решиш проблемите им. Не е по силите на никого.
— Лошо ли е, че въпреки всичко толкова много ми се иска да опитам? — попита Ела.
— Не, разбира се — усмихна се Луис, — само задълбочава обичта ми към теб.