Дженифър Уайнър
Нищо общо (16)

15

— Имаш посетител — съобщи секретарката на Роуз.

Тя вдигна очи от компютъра и видя как в кабинета й с почти танцова стъпка пристъпва разкошно облечената й сестра: черни кожени панталони седем осми, късо джинсово яке и червени каубойски ботушки.

— Имам добри новини! — грееше лицето на Маги.

Нека са свързани с работа, мислено се помоли Роуз.

— И какви са те?

— Бях на интервю за работа! В страхотния нов бар!

— Чудесно! — Роуз положи доста усилия да изрази чувства, които са поне отчасти в унисон с тези на сестра й. — И кога смяташ, че ще ти съобщят решението си?

— Не знам точно. — Маги вдигаше и оставяше книги и папки в шкафа до стената. — Може би след празниците.

— Нали празниците са най-натовареният им сезон?

— Господи, Роуз, откъде да знам? — Тя държеше статуетка на принцеса Ксена, подарък от Ейми за един от рождените й дни, която, след като повъртя в ръка, остави на рафта с главата надолу. — Защо не можеш поне веднъж да се зарадваш за мен?

— Радвам се, естествено. Докъде стигна с прибирането на дрехите от гардероба ми? — последните няколко нощи бе спала в тяхна компания и част от тях вече бяха на пода, но нямаше никакви признаци, че ще потеглят към закачалките.

— Вече започнах. — Маги се настани на стола срещу бюрото на сестра си. — Нищо работа, ще имам грижа.

— Ти за какво ли изобщо имаш грижа?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че живееш на мой гръб и дори не си правиш труда да си потърсиш работа.

— Казах ти, че съм била на интервю!

— Не мисля, че се стараеш достатъчно.

— Напротив! — Маги вече подвикваше. — Какво знаеш ти за старанията ми?

— По-тихо!

Маги стана и затвори вратата със замах.

— Знам, че намирането на работа не е просто нещо — продължи Роуз, — но на всяка витрина в този град виждам съобщения, че търсят работници. Всеки магазин, всеки ресторант…

— Не искам да работя повече в магазин. Не искам да бъда и сервитьорка.

— А какво изобщо искаш? — Роуз вече кипеше. — Да седиш като принцеса и да чакаш да ти се обадят от MTV?

Лицето на Маги стана огненочервено, сякаш някой й беше зашлевил шамар.

— Как може да си толкова лоша?

Роуз прехапа устни. Бяха играли това представление вече, по-скоро беше го наблюдавала между баща си и Маги. Тогава ставаше дума за някой приятел, за учител или началник, който случайно се беше загрижил за нея. Само единият от актьорите беше различен, иначе ролите бяха същите. Маги много точно предусещаше кога сестра й ще й се извини.

— Опитвам се — продължи Маги, докато избърсваше бликналите сълзи. — Правя усилия, но ми е много трудно, Роуз. Не всеки се справя с живота с лекотата, с която ти го правиш.

— Знам — въздъхна Роуз примирено. — Знам, че се опитваш.

— Така е. Всеки божи ден. Не съм използвачка. И не седя по цял ден, без нищо да правя, освен да се самосъжалявам. Излизам… Всеки ден си търся работа. Знам също така, че никога няма да стана адвокат като теб или нещо подобно…

Роуз махна нетърпеливо с ръка.

— Това не значи, че не полагам усилия — извиси отново глас Маги. — Знаеш ли колко се старая наистина, Роуууз? — Сълзи се стичаха отново по лицето й.

По-голямата сестра прекоси стаята и понечи да прегърне разплаканото момиче. Маги се дръпна.

— Добре. Добре — отдръпна се Роуз. — Не се тревожи. Ще си намериш работа.

— Винаги успявам да си намеря. — Маги умееше плавно да премине от ролята на разплакана Рене Зелауегър към изправена срещу несгодите Сали Фийлд. Изтри сълзите, издуха носа си и като изпъна гръб, погледна сестра си.

— Извинявай. Наистина съжалявам — рече Роуз. Още докато произнасяше думите, се запита за какво всъщност иска извинение. Маги не даваше никакви признаци, че смята да се изнесе. Дрехите и тоалетните й принадлежности, кутиите от компактдисковете, запалките бяха разпилени из цялата къща, която с всеки изминал ден изглеждаше все по-малка. Да не говорим за случки като онази, в която Роуз, решила, че Маги иска да приготви карамелен сос, беше топнала пръст във вряла кола маска. — Яла ли си? — попита тя по-малката си сестра. — Може да хапнем навън и да отидем на кино.

— Най-добре да излезем някъде — предложи Маги, която избърса за пореден път сълзите си. — Имам предвид на клуб или нещо такова.

— Не знам. Пред такива места винаги има опашки. Вътре е толкова шумно и задимено.

— Хайде, нека го направим поне веднъж. Ще ти помогна да си избереш дрехи…

— Е, добре! — неохотно се предаде Роуз. — Тук се мотаеше покана от някаква адвокатска фирма за коктейл на Делауер Авеню по случай тяхна годишнина.

— Какво се прави на такива събирания?

— Нищо особено. Хапки, ядки, напитки, свободни занимания. Ако искаш, може да отидем там.

— Добро начало! — Маги вече беше на вратата. — Да тръгваме.

Щом се прибраха в жилището на Роуз, Маги измъкна от купа с дрехи до леглото на сестра си син пуловер и черна пола.

— Влез да си вземеш душ — разпореди се тя. — И не забравяй да се намажеш с лосион за тяло.

Когато Роуз излезе, кутията с гримове на Маги вече беше отворена и на тоалетката бяха наредени всевъзможни туби и бурканчета. Два вида фондьотен, три различни коректора, поне десетина вида сенки, ружове, четки за мигли, за скули, за устни…

Роуз се настани на столчето пред огледалото, доста притеснена от това, което я очакваше.

— Откъде купи всичко това? — не се сдържа и попита тя.

— От най-различни места. — Маги съсредоточено остреше сивия молив за сенки.

— И колко пари си дала за тях? — упорстваше Роуз.

— Откъде да знам. — С бързи отработени движения Маги нанасяше лосион върху страните на сестра си. — Ще видиш, че си е струвало. Само почакай.

Роуз седеше неподвижна като манекен, докато сестра й в продължение на цели петнайсет минути се занимава само с клепачите й. Започна да се мърда неспокойно на мястото си, когато Маги започна да смесва на опакото на ръката си различни нюанси фондьотен. Нанесе избрания и се отдалечи, за да огледа преценяващо резултата. След това мина към пудрата и ружа. Съвсем се изнерви, когато Маги взе уреда за извиване на мигли и молива за устни. Когато всичко приключи, трябваше да признае, че ефектът беше стъписващ.

— Това аз ли съм? — попита тя, без да може да откъсне очи от отражението си, от хлътналите страни под скулите и от загадъчния поглед на очите, резултат от златистите и кремави сенки, които Маги беше сложила.

— Нали е страхотно? Всеки ден ще ти слагам грим — зарече се Маги. — Налага се да подложиш лицето си на сериозна обработка. На първо място — ексфолиация. Трябва да се свалят натрупаните мъртви клетки. — В едната си ръка държеше черната пола и синята блуза, а в другата — чифт сини много изрязани обувки на високи токове. — Ето опитай това.

Роуз успя да се натика в полата и в блузата с огромно по нейните стандарти деколте. И двете бяха далеч по-тесни от дрехите, които обикновено носеше.

— Не знам… — започна да мънка тя, съсредоточена по-скоро към вида на фигурата си, отколкото на лицето. — Не мислиш ли, че съм някак… — Едва се сдържа да не изтърси „евтина“. Трябваше да признае, че краката й изглеждаха много дълги на високите токове, а деколтето й беше същински Гранд каньон.

— Страхотна си! — одобри я Маги. Тя дори пръсна сестра си с одеколон от скъпоценното си шише „Коко Шанел“.

След още двайсет минути, с вдигната нагоре коса и обици на ушите, Роуз вече заключваше вратата.

 

 

— Отвратително парти — отбеляза Маги, докато сръбваше от мартинито си.

Роуз подръпваше блузата си и оглеждаше тълпата с присвити очи. Почти нищо не виждаше без очила, но Маги беше категорична, че трябва да ги остави у дома.

— Мъжете не закачат момичета с очила! — След което дълго разпитва сестра си, защо не е опитала да си направи операция с лазер, нещо обичайно за супермоделите и актрисите.

Бяха пристигнали на партито на фирмата „Дейв и Бъстър“, организирано в сградата, където се помещаваха офисите — на далеч не най-живописния бряг на река Делауер. Два пъти в годината фирмата организираше такива събирания за младите си сътрудници. Картончето с името на Роуз бе закачено до изненадващото деколте на блузата й и на него пишеше: „Аз съм Роуз Фелър“. Под надписа тя добави в скоби „съдебен спор“. Под името си Маги написа на своето картонче „Аз пия“. Когато го видя, сестра й я накара да го свали. Сега на него пишеше „Аз съм Моник“. Роуз завъртя безпомощно очи, но реши, че не си заслужава да спори.

Помещенията бяха претъпкани с млади юристи, които обменяха информация, докато отпиваха от специалните марки бира, които организаторите бяха доставили. Повечето се бяха скупчили около Дан Домел и неговото дългокосо протеже, които показваха номерата си със скейтборд на рампата. До една от стените бяха наредени масите с храна и напитки. Отдалеч Роуз успя да различи подноси с нарязани сурови зеленчуци и сосове, метални табли с панирани хапки или нещо подобно и се насочи натам, но Маги я спря навреме и нареди:

— Говори с хората.

След малко я бутна в ребрата и попита кой е високият мъж с русата коса.

Колкото и да се взираше и да присвиваше очи, късогледата й сестра не можеше да различи нищо друго, освен силует и руса коса.

— Не мога да ти кажа.

Маги, която естествено беше ослепително красива, тръсна коса. Беше се облякла с черни кожени панталони, които Роуз знаеше със сигурност, че струват двеста долара, защото беше видяла касовата бележка, захвърлена на плота в собствената си кухня, горнището на този костюм бе късо и сребристо, двете презрамки се връзваха на тила, така че гърбът беше изцяло гол, на краката й имаше чифт розови изрязани обувки. Близо цял час беше изправяла косата си със сешоара, тънките й ръце бяха обсипани със сребърни гривни. Устните й бяха бледорозови, миглите — натежали от туш, а очите — очертани от сребристи сенки. Приличаше на гост от бъдещето или поне от телевизионно шоу.

— Отивам да го заговоря — обяви тя. Прокара пръсти през косата си, напълно излишен жест, защото тя потрепваше и блестеше съвършена и права. Попита сестра си има ли червило по зъбите и се смеси с тълпата. Роуз подръпна за кой ли път ръбовете на блузата, за да поприкрие деколтето си. Краката я боляха, но Маги не даде и дума да се издума относно избора на обувки.

— Не може да си красива без малко страдание поне. — Отстъпи две-три крачки назад, огледа сестра си внимателно, преди да я попита дали няма подръка някой по-стегнат чорапогащник, който да я попристегне от кръста надолу.

Роуз се взираше с надеждата да зърне дали сестра й е успяла с полюляващата се коса и дрънкането на гривните да омагьоса нищо неподозиращия адвокат. След това с плавни стъпки се насочи към масата с храната. Хвърли един виновен поглед назад и си напълни малка чиния със сос, кракери, малки морковчета, кубчета сирене и от панираните хапки. Зърна една празна маса в ъгъла, седна на стола до нея и с облекчение събу обувките. След това насочи цялото си внимание към храната.

Към нея се приближи мъж, но този беше нисък и блед, с къдрава тъмноруса коса.

— Роуз Фелър? — попита той.

Тя преглътна хапката си и кимна, взирайки се в картончето на ревера му, без особен резултат.

— Саймън Стайн — помогна й човекът. — Седяхме един до друг на събирането във фирмата.

— А, да — махна тя с ръка, надявайки се да е била достатъчно убедителна, че го е познала.

— Дадох ви от кафето си — продължаваше той.

— Да, наистина! — Сега вече наистина си спомни. — Тогава ми спасихте живота. Благодаря ви!

Саймън кимна скромно.

— Разбрах, че ще пътуваме заедно.

Роуз го гледаше с широко отворени очи. Единственото пътуване, което се планираше, беше за набиране на кадри до Университета в Чикаго в понеделник. Но щяха да бъдат само тя и Джим.

— Ще замествам Джим Данвърс — поясни Саймън.

Сърцето на Роуз се сви.

— Ъхъ — успя да промълви тя.

— Бил зает и ме попитаха дали искам да отида.

— Ъхъ — повтори тя.

— Разбрах, че живеете в Сентър Сити. Мога да мина да ви взема за летището.

— Ъхъ — за трети път се отрони от устата й и за да не изглежда прекалено глупаво, тя добави. — Разбира се.

— Искам да ви попитам, дали случайно не играете софтбол? — Той се беше навел доверително.

Роуз поклати отрицателно глава. Единственият път, когато бе участвала в тази игра, бе в първия клас на гимназията, но преживяването бе катастрофално. Когато се отказа, всички въздъхнаха с облекчение.

— Събираме отбор — упорстваше Саймън, сякаш не беше видял отрицателния жест на главата й. — Само че нямаше достатъчно жени. Не наберем ли необходимата бройка, ще се наложи да се откажем.

— Жалко. — Този път Роуз прояви фантазия и смени думата.

— Лесно е. — Тя реши, че специалността на Саймън са съдебните спорове. Хората, които се занимаваха със спорове, се отличаваха със своята упоритост. — Раздвижваш се, чист въздух…

— Да не би да ви приличам на човек, който има нужда от движение и чист въздух? — Погледна се за кратък миг и додаде: — Не ми отговаряйте.

— Пък е и забавно. Срещаш се с различни хора.

— Не ви трябва човек като мен — поклати тя глава. — Аз съм безнадежден случай.

Някаква жена се приближи зад гърба на Саймън и увисна на ръката му.

— Скъпи, ела да поиграем билярд — гукаше тя.

Роуз примигна. На това момиче Роуз тайно му викаше Деветдесет и пета по годината, в която беше се дипломирало в Харвард — факт, който момичето не пропускаше да изтъкне при всеки техен разговор, все едно на каква тема беше.

— Роуз, запознай се с Филис Русо — представи ги Саймън.

— Познаваме се — отбеляза Роуз.

Филис протегна ръка, за да приглади къдриците на Саймън, което по мнението на Роуз беше безнадеждно, колкото и да се стараеш. Точно в този момент към тях се приближи Маги, страните й пламтяха, в ръката й димеше цигара.

— Ама тук наистина е изключително тъпо. — Тя огледа групата. — Няма ли да ме представиш?

— Маги, запознай се със Саймън и Филис. Работим заедно.

— Ъхъ — Маги дръпна от цигарата, — чудесно.

— Много красива гривна. — Филис посочи с пръст една от дрънкулките по ръцете на Маги. — Автентична ли е?

— Ами — презрително изсумтя Маги. — Купих я на Саут Стрийт.

— Разбирам — кимна Филис. — В Бостън имаше един малък бутик, от който си купих няколко неща още докато бях в колежа.

Ето, започна се, помисли си Роуз.

— Веднъж съм била в Бостън — каза Маги. — Имах един приятел на Нортийстърн…

Три… две… едно.

— Така ли? — зарадва се Филис. — Коя година? Учих в Харвард…

Роуз се ухили доволно. Така й се стори или и Саймън се ухили?

— По-добре да седнем някъде — предложи той. Преместиха една коктейл на масичка и се настаниха около нея. Филис не спираше да скимти нещо за Кеймбридж през зимата. Сам се наливаше с мартини, а Роуз мечтаеше да се върне към масата с храна.

— Нали ще си помислите за отбора по софтбол? — попита Саймън.

— Ами… може.

— Много е забавно — увери я той.

— Нали? — намеси се Филис. — В колежа играех скуош на стена. Не във всички колежи има такива стени, естествено, но за щастие в Харвард няма празно.

Този път не си въобразяваше — Саймън Стайн завъртя очи от досада.

— И ние сме преживели приятни моменти — обади се той.

— Така ли? — опита се да е любезна Роуз. — Къде?

Докато Саймън изброяваше баровете, които беше посещавал, Маги и Филис намериха общи теми за телевизионни предавания.

— Обожавам „Семейство Симпсън“. Гледали сте го, нали? — Филис дори се наведе напред, за да сподели някои ценни тайни. — Спомняте ли си епизода, в който майката на Омир караше с фалшива шофьорска книжка?

— Не — отвърна Саймън.

— Не — отрече и Роуз.

— Не си падам много по анимация — обади се и Маги.

Филис се направи, че не чува, и продължи:

— Адресът на книжката беше Боу Стрийт 44, което всъщност е адресът на Нарвард Лампун.

Маги гледа Филис известно време втренчено, след което се наведе напред и прошепна шумно на сестра си.

— Знаеш ли, мисля, че Филис е учила в Харвард.

Саймън започна да кашля, сетне отпи голяма глътка от бирата си.

— Извинете ни за малко — промърмори Маги и след бърз ритник поведе сестра си към вратата.

— Това беше грозно — отсече Роуз.

— Я стига, моля те — отегчено отговори Маги. — Толкова е досадна.

— Не е досадна, а е направо кошмарна — поправи я Роуз.

Маги се засмя звучно и помъкна сестра си към изхода.

— Да си вървим от това кошмарно място.

— У дома ли? — с надежда попита Роуз.

— На друго място, но много по-добро.

 

 

Много, много по-късно двете сестри седяха една срещу друга в сепаре в Интернешънъл Хаус ъф Пенкейкс.

Преди това бяха посетили един клуб. След това — друг клуб с по-дълго работно време. После бяха и на някакво парти. А после, ако Роуз не грешеше много и не халюцинираше в резултат на изпитата водка, бяха и в караоке бар. Тя тръсна глава, за да проясни мислите си, но споменът не остана: тя стоеше на сцена, боса, публиката скандираше името й, докато тя доста фалшиво пееше „Среднощния влак за Джорджия“, а Маги подскачаше лудешки.

Роуз подпря чело на масата. Вярно беше. Никаква водка повече, зарече се тя и прехапа устни. Спомни си и каква беше причината да се напие така безпаметно. Джим беше се отказал от пътуването си с нея до Чикаго и бе помолил Саймън да го замести. Мисля, че ти си много по-вътре в тази история от него, бе казала Ейми и по всичко личеше, че тя е права. Къде беше сбъркала? Какво да направи, за да си го върне?

— Дамите готови ли са? — попита отегчената до смърт сервитьорка, застанала с готов молив и бележник до тях.

Роуз прокара пръсти по наименованията в менюто, сякаш бяха напечатани с брайлово писмо.

— Палачинки — изрече тя най-накрая.

— Какви да бъдат?

— За нея с обезмаслена сметана — обади се първа Маги и изтегли менюто от ръцете на Роуз. — За мен също. Освен това два големи портокалови сока и кана с кафе, ако обичате.

Келнерката се отдалечи.

— Не знаех, че пееш! — отбеляза Маги и Роуз започна да хълца.

— Не мога да пея — възрази сестра й. — Умея да водя съдебни спорове.

Маги изсипа четири пакетчета подсладител в кафето си, което келнерката остави пред нея.

— Забавно беше, нали?

— Забавно беше? — повтори сестра й между две хълцания. Очната линия и тушът, които Маги така старателно беше положила предишната вечер, се бяха разтекли и размазали по лицето й. Сега тя приличаше на енот. — Какво смяташ да правиш?

— С кое?

— С живота си.

Маги сбърчи чело.

— Сега си спомням защо никога не излизаме заедно. Изпиваш половин бутилка вино и веднага ми излизаш с план за развитието ми от поне десет точки.

— Искам само да ти помогна — каза Роуз. — Трябва да имаш някаква цел.

Сервитьорката приближи тяхната маса и почти хвърли двете чинии с палачинки и каничка с горещ кленов сироп.

— Момент, моля — спря я Роуз. — Търсите ли работници?

— Мисля, че да — отговори жената. — Ще ви донеса формуляр, като дойда за сметката.

— Не мислиш ли, че образованието ти е в повече за такава работа? — попита Маги. — Искам да кажа, че си завършила колеж, право… Наистина ли имаш желание да носиш палачинки?

— Не става дума за мен, а за теб — уточни Роуз.

— Искаш да разнасям палачинки? — изненада се по-малката сестра.

— Трябва да се заемеш с нещо. — Роуз размаха ръце с пиянско великодушие. — Искам да си плащаш сметката за телефон, а и да внасяш някакви пари за пазар.

— Почти нищо не ям. — Това не беше съвсем вярно. Тя се хранеше малко наистина — парче кейк, малко мляко с овесени ядки. Разходът не беше голям. А и Роуз имаше пари за това. Маги беше видяла състоянието на банковата й сметка. Откри извлеченията в един голям кафяв плик с надпис „Банкови извлечения“. Представяше си как Роуз се разхожда из кухнята с бележник от жълти листа и си записва. Една порция пиле по ориенталски от фирмата за диетични храни „Лийн Кюизин“! Половин чаша портокалов сок! Два пакета пуканки за микровълнова печка! Три чаени лъжички сол!

Маги усети, че лицето й пламва.

— Ще ти дам пари. — Тя отчетливо произнасяше всяка сричка.

— Ти нямаш пари — отбеляза Роуз.

— Ще намеря.

— Кога? Ще настъпи ли някога този миг блажен?

— Нали ходих на интервю?

— Това е прекрасно, но не означава, че имаш работа.

— Майната ти. Тръгвам си. — Маги хвърли салфетката на масата.

— Я сядай — отегчено въздъхна Роуз. — Изяж си закуската. Отивам в тоалетната.

Тя стана и се отдалечи от масата. Маги се върна на мястото си и заби вилица в храната пред себе си, но не хапна нищо.

Келнерката дойде след малко и донесе формуляра за работа. Маги се пресегна към чантата на сестра си, измъкна химикалка и една двайсетдоларова банкнота от портфейла, попълни на бърза ръка празните полета с името на Роуз, сложи отметка пред полето „Кога може да сте на разположение?“ и добави „Готова съм да върша всякаква работа“ в кутийката за „Забележки“. Върна формуляра на келнерката, изля половината каничка кленов сироп в чинията на Роуз, знаейки чудесно, че тя не може да търпи цветни плодови сиропи, и напусна заведението.

Роуз се върна на масата и заби изненадан поглед в съсипаната си закуска.

— Приятелката ви си отиде — съобщи келнерката.

— Не ми е приятелка — поклати глава Роуз. — Тя ми е сестра. — Плати сметката, взе си сакото, огледа тъжно разранените си крака и закуцука към изхода.