Дженифър Уайнър
Нищо общо (50)

49

— Чети още! — настоя Маги.

— Нямам право — възпротиви се Луис и й отправи пълен с достойнство поглед към Ела. — Би било нарушение на журналистическата етика.

— Я стига — присъедини се и Ела. — Само първите няколко изречения. Моля те.

— Ще бъде много, много нередно — каза Луис и поклати тъжно глава. — Ела, изненадан съм, че искаш да направя такова нещо.

— Аз й влияя лошо — гордо отбеляза Маги. — Поне ни кажи какво си е поръчал Ървинг.

Луис разпери комично ръце в знак, че се предава.

— Е, добре — въздъхна той. — Но се заклевате да пазите тайна, нали? — изкашля се, за да прочисти гърлото си.

„Ние с Ървинг не сме големи любители на френската кухня, започваше последната статия на госпожа Собел. Вкусовете са твърде силни за нас. Освен това сме установили, че в такива ресторанти обикновено е твърде задимено и шумно, което се смята за романтично, но на такива места често пъти не можеш да прочетеш дори менюто, камо ли да видиш храната, която си поръчал“.

— Горката госпожа Собел — промърмори Ела.

Луис й кимна с глава и продължи:

— Повечето готвачи не знаят как трябва да бъде приготвен един омлет. Омлетът трябва да е пухкав и лек, сиренето да е едва-едва разтопено. Със съжаление трябва да споделя, че бистро „Бльо“ не е изключение. Моят омлет беше прегорял и жилав. Картофите не бяха достатъчно топли и бяха посипани с розмарин, който Ървинг не може да понася.

— Отново Ървинг — отбеляза Ела.

— Проблеми ли създава този Ървинг?

— Не, просто е алергичен. Към всичко — обясни Луис. — Има алергия към неща, за които никога не съм чувал, че причиняват такава реакция. Бяло брашно, всички видове зърнени култури, ядки… Половината от материалите на тази жена са посветени на това колко време й трябва, за да открие какво може да яде Ървинг, една четвърт от останалата половина — на това, че онова, на което в крайна сметка са се спрели, пък не му понесло.

— За Ървинг Собел ли става дума? — обади се госпожа Лефковиц, която вече тътреше крака към тях. — Пфу. Появи се на едно парти веднъж и не хапна абсолютно нищо.

Маги завъртя театрално очи. Госпожа Лефковиц, която бяха поканили на вечеря, не беше в много добро настроение. Беше облякла розова памучна блуза с дълги ръкави и обясняваше, че нарочно я избрала, та да не личи, ако се накапе с борш. Не даде обаче никакво обяснение за светлокафявите си полиестерни панталони. Но според Маги каквото и да капнеше върху тях, само щеше да подобри вида им.

Госпожа Лефковиц се отпусна тежко на стола, взе си кисела краставичка с копър и се впусна в обстоятелствени коментари за близкия търговски център.

— Хулигани! — процеди тя с известно затруднение, защото устата й беше пълна с туршията.

Маги премести учебниците си от курса „Грим за театър“, който посещаваше отскоро в местния колеж, и се залови да подрежда чиниите и приборите на съответните места.

— Не се ли казва „хулихани“? — попита тя.

— Не, хулигани! — уточни госпожа Лефковиц. — Грубияни! Побойници! Тийнейджъри! Те са навсякъде! Центърът е претъпкан с тях и с дрехи за тях — онези малки парцалчета с къдрички по ръкавите — не спираше тя възмутено. — Миниполи! Блузи, през които всичко се вижда! Ами панталоните? — Сега вече погледът й беше насочен обвинително към Маги. — От кожа! Да сте чували такова нещо?

— Ами… — замънка Маги.

Ела удържа навреме усмивката, която напираше да изгрее на лицето й. Тя чудесно знаеше, че Маги има и кожени панталони, и кожена минипола.

— А ти по какъв случай се озова в търговския център? — попита тя.

— Синът ми — махна с ръка госпожа Лефковиц. Жестът й красноречиво показваше пренебрежителното й отношение към задачата. — Помниш го, нали? Чиновникът. Господин Вълнение. Обади се и вика: „Мамо, ще се женя“. Питам го: „На твоите години? Та ти имаш нужда от жена толкова, колкото аз от обувки за степ“. Отговори, че вече е решил и че тя била чудесно момиче. Казвам му, че не му е работа на петдесет и три години да ходи с момичета, а той — тя е на тридесет и шест, но много зряла. — Жената гледаше така обвинително Ела и Маги, сякаш те бяха отговорни за това, че петдесет и три годишният й син се е влюбил в много зряла тридесет и шест годишна жена. — Ето това трябваше да доживея — завърши тя и посегна към филийка ръжен хляб. — Сега пък трябва да си търся тоалет.

— Какво търсиш? — попита Маги.

— О, принцесата проговори! — вдигна посивялата си вежда госпожа Лефковиц.

— Разбира се, че говоря — разсърди се Маги. — Освен това съм специалист по пазаруването.

— Какво ще ми предложиш да сложа на третата сватба на сина си?

Маги огледа внимателно госпожа Лефковиц — венецът от разрошени посивели къдри, ясносините любопитни очи, розовото червило, което тя слагаше дори на увисналата от парализата долна устна. Не може да се каже, че беше дебела, но беше някак безформена. Почти не се виждаше кръст, а и гърдите й бяха увиснали.

— Хмм — отрони Маги, докато обмисляше възможностите.

— Разглежда ме, сякаш съм научен проект.

— Шшт! — вдигна пръст Ела. Тя познаваше този поглед на Маги. Беше го виждала, когато внучка й седеше свита на канапето, заобиколена от поетичните си книги на светлината на нощната лампа. Беше така концентрирана, сякаш се опитваше да проведе автохипноза.

— Какво обичаш най-много? — неочаквано попита Маги.

— Мелба с горещ фъч — тутакси отговори госпожа Лефковиц. — Но ми е забранено. Може само със замразено кисело мляко. — Тя сбърчи лице, за да покаже какво изпитва към замразеното кисело мляко. — Освен това заливката от фъч да е обезмаслена — не им разрешават дори да викат на такава заливка фъч, защото не е. — Тя разтърси къдрици и очевидно се готвеше да се впусне в обстоятелствена реч относно неспособността на сладкарите да приготвят заместител на фъч.

Маги обаче усети накъде вървят нещата и побърза да попита:

— Имах предвид какви дрехи обичаш да носиш?

— Дрехи ли? — Жената се огледа, сякаш се изненада от факта, че изобщо е облечена. — Нещо удобно.

— Говоря изобщо — уточни Маги и прибра косата си на опашка.

Ела се изтегли на ръба на стола си, тръпнеща от нетърпение да види как ще се развие разговорът.

Госпожа Лефковиц отвори уста да каже нещо, но Маги я спря с жест.

— Помисли си първо. Внимателно си припомни всички дрехи, които си носила, и ми кажи с кои си се харесвала най-много.

— Дрехи за официален случай, така ли?

— Това пък какво е?

— Дрехи за официален случай — повтори тя, сякаш Маги имаше проблеми със слуха.

— Като онези, с които си облечен, когато сватбата ти е приключила и трябва да отидеш до летището, за меден месец — обясни Ела.

— Точно така — закима енергично госпожа Лефковиц. — Костюм от черно-бял пепит с много тясна пола. Носех черни лачени обувки… — Тя притвори очи, за да се отдаде на приятния спомен.

— А как изглеждаше жакетът? — попита Маги.

— Къс. Да, май че беше къс — замечтано отговори госпожа Лефковиц. — С лъскави черни копчета отпред. Много беше красив. Какво ли стана с този костюм?

— Какво ще кажеш… Искаш ли да излезем двете на пазар?

— Пак в онзи търговски център? Не мисля, че ще издържа.

Маги също не беше сигурна, че ще издържи нейната компания и спънатата й бавна походка.

— Може да ми дадеш размера си…

— Тя го взе много присърце!

— … И кредитната си карта…

Ела беше готова да се закълне, че госпожа Лефковиц всеки миг ще поклати отрицателно глава.

— … Ще ти намеря тоалет. Дори няколко. Така че да можеш да си избереш. Ще направиш тук едно ревю — ще ги облечеш, ще те огледаме и ще си избереш това, което ти харесва. Другите ще ги върна.

Искрено любопитство грееше вече в очите на госпожа Лефковиц.

— Нещо като личен дизайнер и доставчик?

— Точно така — отговори Маги и се разходи в кръг около госпожа Лефковиц. — Определила ли си си някаква сума?

— Около двеста долара — въздъхна жената.

Маги примигна.

— Ще се опитам да се вместя.