Дженифър Уайнър
Нищо общо (43)

42

Роуз никога не беше усещала липсата на фигурата на майка в живота си, както докато беше сгодена за Саймън Стайн. Излязоха на среща за първи път през април. През май вече се виждаха по четири-пет пъти в седмицата. През юли Саймън се премести в нейното жилище, а някъде през септември я заведе отново в „Джърк Хът“, където неочаквано се наведе да вдигне паднала салфетка и измъкна изпод масата кутийка, обвита в черно кадифе.

— Не е ли малко прибързано? — попита Роуз, която все още не можеше да повярва, че това й се случва.

— Аз съм сигурен за себе си — отговори Саймън.

Сватбата беше определена за май, а вече беше октомври, което според продавачките този следобед беше доста късно за избор на рокля.

— Знаете ли колко време отнема да пристигне един тоалет? — попита една.

А да знаете на мен колко време ми трябваше да намеря мъж, за когото да се омъжа, мислено възрази Роуз, но реши, че е по-благоразумно да си мълчи.

— Това си е направо изтезание — мърмореше тя, докато се опитваше да нахлузи чорапогащника, по който вече беше тръгнала дебела бримка.

— Ако искаш, да позвъня на Амнести Интернешънъл — подхвърли Ейми.

Роуз поклати глава и изрита маратонките си в единия ъгъл на боядисаната в прасковен цвят пробна, пред чийто вход висеше дантелена завеса. Двете обикаляха магазините за булчински принадлежности и Роуз беше започнала да се дразни от аромата на сухи цветя и любовните песни, които неизменно ги посрещаха навсякъде. Бяха й нахлузили корсаж, от който гърдите й бяха стигнали до под брадичката и положително щеше да открие синини по кожата си, да не говорим за ластичния колан с банели, който, ако се вярваше на продавачката, щеше да оформи малко тялото й. От всичко това на Роуз не й стигаше въздух, но жената от магазина беше доста настоятелна.

— Основата, върху която ще се спусне дрехата, е от решаващо значение. — Погледът й красноречиво говореше: всички бъдещи младоженки подготвям по този начин.

— Нямаш представа какво съм принудена да търпя — хленчеше Роуз.

Жената държеше роклята разкопчана и лаконично нареди:

— Гмуркайте се.

Роуз послушно мушна ръце в ръкавите, преви се на две, при което банелите се забиха в месото й и тя едва не извика от болка. След това насочи лице към отвора за главата. Най-сетне беше вътре и се изправи. Продавачката се зае с ципа и копчетата на гърба.

— Какво си принудена да търпиш? — поиска да знае Ейми.

Роуз затвори очи и процеди името, което от момента, в който преди два месеца обявиха официално годежа, я преследваше и което, нямаше никакво съмнение, колкото повече приближаваше денят на сватбата, толкова повече щеше да трови нервите й:

— Сидел.

— Ой! — бе единственият коментар на Ейми.

— „Ой“ не може да изрази и половината от чувствата ми — обясни Роуз. — Проклетата ми мащеха е решила да бъде сред шаферките.

Това беше самата истина. Когато Саймън и Роуз отидоха до Ню Джърси, за да съобщят на Майкъл Фелър и жена му решението си да се оженят, Майкъл прегърна дъщеря си и потупа Саймън по рамото, докато Сидел се отпусна безпомощно на канапето.

— Прекрасно! — процеди тя през тънките си, съвършено начервени устни, докато огромните й ноздри се бяха разширили така, сякаш се готвеше да засмуче с тях цялата малка масичка. — Много се радвам и за двама ви!

На следващия ден позвъни на Роуз, за да я покани на чай и да отпразнуват добрата новина, а и за да предложи услугите си в организацията на тържеството.

— Не искам да се хваля, мила моя, но хората до днес говорят за сватбата на моята Марша.

Роуз не се съмняваше в това, особено като се имаше предвид, че Сидел не пропускаше разговор, все едно каква беше темата, да спомене въпросната сватба. Но тя беше така изненадана, че Сидел предложи да направи нещо различно от критика на дрехите й, на косата или диетата й, че се съгласи, без да се замисли. Беше отишла да пие чай със Сидел в „Риц Карлтън“ със съвършено новия си пръстен, с който все още не можеше да свикне.

— Роуз — изчурулика Сидел. — Изглеждаш чудесно. — Съдейки по изражението и погледа, който хвърли на стегнатата на опашка коса и спортната пола на доведената си дъщеря, тя лъжеше откровено. — Е, да обсъдим някои подробности — предложи Сидел след няколкото минути общи приказки. — Мислила ли си за цветовата гама?

— Кое? — не разбра Роуз, но това беше напълно достатъчно за Сидел Фелър.

— Морскосиньо — отсече тя. — Много, много шик. Много модерно. Виждам… — Тя притвори очи и даде възможност на Роуз да се удиви на изкусно положените кафяви, сиво-бежови и пепеляви сенки — … шаферките в тъмносини прави елегантни рокли.

— Няма да има шаферки. Само Ейми. Тя ще бъде почетната ми шаферка — уточни Роуз.

Сидел повдигна съвършено оформената си вежда.

— Ами Маги?

Роуз впи поглед в розовата ленена покривка на масата. Преди няколко месеца беше получила много необичайно послание от сестра си. Съвсем кратко — името на Роуз и „Аз съм“. И оттогава — нищо. Всяка седмица Роуз набираше поне веднъж номера на клетъчния телефон на Маги и затваряше веднага щом чуеше, че отсреща Маги вдига.

— Не съм сигурна за нея.

Сидел въздъхна.

— Да обсъдим масите. Представям си ги с тъмносини покривки и бели салфетки — много морско, много свежо, ще поискаме да доставят делфиниуми и от разкошните гербери… или, не. Не — отказа се Сидел, забелязала несъгласието на Роуз. — Розови рози. Представяш си ги, нали? Водопади от розови рози, които се сипят от сребърни купи! — Тя се усмихна, видимо доволна от себе си. — Рози за Роуз! Точно така!

— Звучи красиво! — отбеляза Роуз. Сигурно беше така. — По въпроса за шаферките…

— Естествено — продължаваше Сидел, сякаш доведената й дъщеря не беше казала нищо, — ще искаш и Моята Марша…

Роуз преглътна тежко. Не искаше Моята Марша. За нищо на света.

— Сигурна съм, че ще бъде поласкана — продължаваше Сидел.

— В интерес на истината… Мисля… — заекваше Роуз. „Я стига!“, подкани се тя. — Само Ейми ще бъде шаферка. Никой друг.

Сидел сви устни, ноздрите й се разшириха.

— Марша може да прочете нещо. — Роуз отчаяно искаше да има подръка нещо достатъчно тежко, с което да цапардоса мащехата си.

— Както искаш, скъпа — процеди с леден глас Сидел. — Сватбата си е твоя.

 

 

Последните й думи Роуз повтори вечерта пред Саймън.

— Сватбата си е твоя! — опита се да я имитира тя и скри лицето си в длани. — Все повече ме обзема ужас, че ще се наложи да мина по пътеката в синагогата, придружена от Моята Марша и петте й най-близки приятелки в еднакви тъмносини прави рокли.

— Значи не искаш Моята Марша, така ли? — невинно попита Саймън. — И защо? От нея се излъчва такава висока класа? Чух, че когато се омъжвала, си купила тоалет „Вира Уонг“ шести размер, който се наложило да стесняват.

— И аз чух такова нещо — промълви Роуз.

— Любима моя — подхвана отново Саймън, — това е нашата сватба. Ще я направим такава, каквато ние с теб искаме. Покани толкова шаферки, колкото искаш. Може и изобщо да няма шаферки.

Същата вечер Саймън и Роуз направиха списък на нещата, на които държаха за сватбата (вкусна храна, огнен оркестър), и на тези, които не искаха (хвърляне на жартиер, Моята Марша).

— И без пилешки танц! — допълни Саймън на следващата сутрин.

— Ще има обаче рози! — извика Роуз към отдалечаващия му се гръб в син костюм. — Сребърни купи, от които се изсипват розови рози! Не е ли красиво?

Саймън извика нещо в отговор, което тя не чу много ясно, но прозвуча като „алергия“, и се отправи към автобусната спирка. Роуз въздъхна тежко и влезе, за да се обади на Сидел. До края на разговора им тя вече се беше съгласила на тъмносиния цвят, на белите салфетки по масите, Моята Марша да прочете нещо по неин избор и да се срещне с личния цветар на Сидел следващата седмица.

— Що за човек трябва да си, за да говориш за „моя цветар“? — сподели Роуз с Ейми, докато приятелката й се ровеше в стъкленица, пълна с украшения за глава.

Ейми избра най-сетне диадема от пера и перли и я нахлупи на главата си.

— Претенциозен — гласеше краткият й коментар. Тя вече беше прикрепила за диадемата дълъг до земята воал. — Ела да се видим в огледалото.

Роуз се огледа в седмата поред рокля, на която се беше спряла. Дълги метри дантела се виеха около глезените й. Искрящ корсаж, обсипан със стъклени мъниста, стигаше малко под талията и беше дълбоко изрязан на гърба. Стегнати, покрити с бродерии ръкави притискаха ръцете й. Роуз се огледа тъжно.

— Божичко, приличам на надуваемо чучело по време на карнавала Марди Гра!

Ейми избухна в смях. Продавачката обърна изненадано лице.

— Да ви предложа ли обувки!

— По-добре ни дайте запалка — промърмори Ейми.

Господи, имам нужда от майка, мислеше си Роуз с отчаяние. Една майка щеше да знае какво се прави в такива моменти, щеше да вземе правилните решения, да огледа роклята и да отхвърли неподходящите модели само с кимване на глава. „Моята дъщеря предпочита семплите модели“, щеше да каже тя. Или: „Виждам я по-скоро с разкроена пола“. Или: „с пищна бална рокля“. След дълги седмици, прекарани в проучвания, Роуз така и не успя да се научи да прави разлика между моделите, да не говорим за избор. Една майка щеше да я извади от заплетената ситуация. Щеше да я спаси от стегнатите корсажи, от поредицата срещи на чай, вечери и партита. Чувстваше се вече така, сякаш е пусната да плава сама срещу течението на река Шулкил. Такава една майка със сигурност щеше да знае как да посъветва любезно хора като Сидел Фелър къде да напъхат десетките си съвети и препоръки.

— Изглеждам отвратително — изтърси най-накрая Роуз.

— Много съжалявам — обади се продавачката, чиито чувства Роуз очевидно беше засегнала.

— Защо не ни покажете някой по-изчистен модел? — обади се Ейми.

Продавачката сви устни и изчезна в склада на магазина. Роуз се отпусна на първия попаднал й стол. Движението бе придружено от свистящото шумолене на дантелата.

— Отдавна трябваше да избягаме — въздъхна тя.

— Винаги съм те обичала, но не по този начин — сподели с нея Ейми. — Няма да допусна да избягаш. Искаш да ме лишиш от възможността да облека тоалета с обръча, нали? — В деня, след като приятелката й съобщи, че ще се омъжва, Ейми, доста преди да стане известено постановлението на Сидел за морскосинята гама на сватбата, направи една обиколка на магазините за дрехи втора употреба във Филаделфия и успя да си намери тюлена рокля в ръждивочервен цвят. Свръхголеми, обсипани със стъкълца токи украсяваха раменете, тюловете се държаха на огромен обръч, широк като автобус. С роклята вървеше и сватбен подарък: висока цяла педя кремава на цвят свещ, покрита с изкуствени пластмасови перли и златна панделка с надпис: „Днес женя своята най-добра приятелка“.

— Нали не мислиш да се появиш с това? — бе попитала Роуз, когато видя придобивките на приятелката си.

Ейми бе свила само рамене и бе пояснила, че за нея да бъде шаферка на тази сватба е въпрос на чест и е избрала роклята, за да може да се спечели с нея след това Състезанието за най-лошо облечена шаферка на годишния бал на булчински облекла във Филаделфия.

— Освен това съм страхотна с този обръч.

Сега обаче тя прегърна Роуз.

— Не се тревожи. Ще намерим подходяща рокля. Едва сега започваме. Ако беше лесна задача, мислиш ли, че щяха да съществуват милиони списания в помощ на хората, които търсят сватбен тоалет?

Роуз въздъхна и се изправи. С крайчеца на окото си забеляза, че консултант продавачката се е появила с нов модел.

— Надявам се тази рокля да ви хареса — каза жената.

— Не — изгледа я Ейми и отсече: — Няма да ни хареса!

— Ако обичате, последвайте ме — предложи жената и Роуз, която вече беше повдигнала полата на пробваната рокля, се повлече след нея.