Дженифър Уайнър
Нищо общо (27)

26

Кой ли изричаше на глас истината за брака? На Ела не беше се случвало. Тя и приятелките й говореха за съпрузите си, като да бяха деца или домашни любимци — някакъв странен животински вид, отговорен за нежеланите миризми и шумове, за мръсните повърхности, които трябваше да се почистват. Те бяха превърнали съпрузите си в крилати фрази. Говореха за тях с пароли, кодове, съставени от завъртане на очи и местоимения. Той. Него. Той не яде зеленчуци, та как да накарам децата да ги ядат? С удоволствие бих дошла на екскурзията, но, естествено, ще трябва него да питам.

Ела даваше своя принос към арсенала от анекдоти, вицове, в които Айра фигурираше като анимационен герой за най-малките, с изчистен, семпъл рисунък. На масата за бридж тя предизвикваше гърлен смях от страна на дамите с разкази за отказа му да направи пътуване, по-дълго от трийсетина километра, без подкрепата на буркан за майонеза, в случай че не му се понрави тоалетната в бензиностанцията, за комплекта „Направи си сам кисело мляко“ срещу осемдесет долара, който си подарил. Не сладолед, не и бира — повтаряше тя, докато дамите се превиваха от смях, а в очите им бликваха сълзи, не някое лакомство, да речеш, а чисто и просто кисело мляко. Айра, кралят на киселото мляко.

Такива истории разправяше, но никога не споделяше истината за брака си. Дамите никога не научиха какво е да живееш с някой, който постепенно се превръща повече в съквартирант, отколкото съпруг, как ти заприличва на човек, определен да споделя жизненото ти пространство за времето на кратко пътуване. Никога не им разказа за обидната учтивост, с която Айра й благодареше, когато му наливаше кафе, как пред хора — на сватби или на служебното коледно празненство — хващаше ръката й, повеждаше я от колата към тротоара, като да бе крехка стъклена фигурка. Все едно бе някоя непозната. Определено не бе споменавала и негласното им решение да спят в отделни легла, когато Каролайн тръгна на училище, как Айра се бе настанил в стаята за гости, когато дъщеря им замина в колежа. Ето тези истини никога нямаше да бъдат изречени, та Ела би се затруднила дори само да подхване темата.

Шумен тропот я изтръгна от унеса. Госпожа Лефковиц се бе появила на вратата.

— Лакомнице? Тук ли си?

Ела побърза да й отвори, преди някой от съседите да я чуе. Госпожа Лефковиц се намъкна в кухнята, бръкна в огромната си розова чанта, безформена като торба, извади буркан и го сложи на плота.

— Кисели краставички — обяви тя. Ела прикри усмивката си и изпразни опаковката датски бисквити в чинийка, докато гостенката й надничаше и душеше по посока на дневната. — Още ли го няма?

— Няма го — подвикна Ела, като надникна във фурната. Така и не бе овладяла характерната за Флорида кулинария, ако изобщо съществуваше подобно понятие, и когато се налагаше да сготви за някой друг, тя се осланяше на малкия брой ястия от времето на брака й. Днес се готвеше да поднесе печена плешка говеждо, картофени палачинки, задушени картофи и сливи, козуначен хляб от пекарната и киселите краставички на госпожа Лефковиц, два вида кейк и пай. Твърде много храна, каза си тя, твърде много за трима души, твърде тежка храна за горещите нощи във Флорида, но поне докато тичаше до магазина, и после, докато се суетеше в мъничката си кухня, бе твърде заета, за да мисли колко е притеснена.

„Бих искал да се запозная с приятелите ти“ — бе казал Луис.

Нима бе възможно Ела да му признае, че тук тя всъщност няма приятели? Щеше да си помисли, че е луда, най-малкото, че й има нещо. Да не говорим колко настоятелна бе госпожа Лефковиц.

„Джентълмен на гости! — бе закудкудякала тя, когато Ела бе допуснала грешката да позволи на Луис да я закара на дежурството в «Храна на колела» и бе последвала Ела в кухнята, като тропаше по пода с бастуна си. — Хубав ли е? Има ли приличен доход? Вдовец или разведен? Перука носи ли? Пейсмейкър? Шофира ли? Шофира ли нощем?“

„Стига де!“ — беше се засмяла Ела, като размаха ръце в знак, че се предава.

„Значи е решено“ — заяви госпожа Лефковиц с лукава усмивка, същинска пародия на Чешърския котарак.

„Какво е решено?“ — стъписа се Ела.

„Ще ме поканиш на вечеря. Добре ще ми се отрази да се поразсея. Така твърди лекарят ми — госпожа Лефковиц вдигна от масичката тъй наречения джобен компютър. — В пет часа добре ли е?“

Това се случи преди три дни. Ела си погледна часовника. Пет и пет.

— Закъснява! — услужливо отбеляза госпожа Лефковиц от канапето в дневната.

В този момент на вратата почука Луис.

— Здравейте, дами. — Той носеше цял наръч лалета, бутилка вино и нещо в картонена кутия, стисната под мишница. — Ухае невероятно апетитно!

— Твърде много храна приготвих — някак извинително рече Ела.

— Значи ще остане и допълнително — отвърна Луис и протегна ръце на госпожа Лефковиц, която, отбеляза Ела, си бе сложила нов пласт розово червило.

— Здравейте, здравейте! — изкудкудяка тя и се постара да го огледа подробно, докато той й помагаше да се изправи.

— Вие сигурно сте госпожа Лефковиц — каза Луис.

В кухнята Ела спря да диша с надеждата, че най-сетне ще чуе малкото име на своята позната. Натрапницата обаче кокетно се изкикоти и с помощта на Луис стигна до масата.

След вечерята, десерта и кафето, което пиха в дневната, госпожа Лефковиц въздъхна доволно и леко се оригна.

— Тролеят ми пристига — обяви тя и закуцука в тъмното навън.

Луис и Ела се усмихнаха заговорнически.

— Донесох ти нещо — каза Луис.

— О, не биваше — по навик се възпротиви Ела, наблюдавайки как Луис посяга към кутията. Сърцето й се сви на ледена топка, когато видя какво се крие вътре. Фотоалбум.

— Разказах ти за семейството си и реших, че може би ще ти е любопитно да разгледаш снимките — рече Луис и най-невъзмутимо се настани на канапето. Все едно всеки бе способен на това — да отвори албума и да погледне миналото лице в лице. Лицето на Ела бе застинало, ала тя се усмихна насила и седна до него.

Луис разтвори албума. На първите страници имаше снимки на родителите му — в сковани пози и отдавна излезли от мода дрехи — на Луис и братята му. Тук беше и Шарла, облечена в оранжево, яркорозово или тюркоазно (тук-там и с трите цвята в невъзможно съчетание), и техният син. Имаше снимки на Луис и Шарла в къщата им в Утика, селска къща с насадени в саксии рози, ограждащи входната врата.

— Тук Джон завършва гимназията… или колежа… Тук сме в Големия каньон, без да ти кажа, едва ли ще познаеш… Това е официалната вечеря по случай пенсионирането ми.

Снимки от сватби, от еврейски празненства, по плажове и на излети в планината, снимки на бебета. Ела ги изтърпя до една, усмихваше се, кимаше, изричаше подходящите думи, докато най-сетне, слава богу, Луис затвори албума.

— Ами ти?

— Какво аз? — сепна се Ела.

— Може ли да разгледам твоите снимки?

— Нямам много снимки — поклати глава Ела.

Което бе самата истина. Когато двамата с Айра продадоха къщата в Мичиган и се преместиха тук, куп вещи оставиха на склад — мебели и зимни палта, безброй кашони с книги. А и всичките си снимки. Твърде болезнено бе да се върне към тях. И все пак може би…

— Чакай малко — каза Ела.

Тя се пъхна в дрешника в задната спалня, придърпа кашоните с дрехи и хавлиени кърпи и напипа старата чанта, в която имаше обикновен бял плик с няколко моментални снимки. Върна се в дневната и подаде на Луис първата — на нея тя и Айра стояха под пръските на Ниагарския водопад по време на медения си месец.

Луис внимателно разгледа снимката, като я накланяше ту на една, ту на друга страна под лампата на помощната масичка.

— Изглеждаш притеснена — рече накрая.

— Нищо чудно — отвърна Ела, като набързо преглеждаше останалите снимки. Спря се на снимката на Айра до табелата „Продадена“ пред къщата им в Мичиган, Айра зад волана на първата им нова кола. Последна бе снимката на Ела и Каролайн.

— Виж — каза тя и я подаде на Луис. Съседката ги бе снимала в деня, когато се прибраха от болницата. Ела бе в дъното, с малко куфарче в ръка, Айра стоеше до вратата с Каролайн на три дни, увита в розово одеялце, с любопитно ококорени очи. — Дъщеря ми — каза тя и се стегна в очакване на коментара. — Каролайн.

— Била е красиво бебе — рече Луис.

— Роди се с черна коса. Дълга и гъста — спомни си Ела. — Имах чувството, че цяла година не спря да плаче.

Набързо прехвърли другите и се спря на последните две снимки. Каролайн и баща й в лодка с гребла, с еднакви шапки, надянали надуваеми жилетки. И накрая Каролайн в деня на сватбата — Ела се е надвесила над нея и оправя диплите на булото й.

— Какво красиво момиче! — възкликна Луис.

Ела мълчеше. Тишината се проточи.

— Месеци минаха, преди да заговоря за Шарла — каза Луис. — Ако и на теб не ти се говори, напълно разбирам. И все пак понякога е приятно просто да си поговориш. Да си спомниш хубавите години.

Тя можеше ли да си спомни хубавите години с Каролайн? Като че ли помнеше единствено присвиването под лъжичката, безкрайните, изпълнени с тревога нощи, очакването, ослушването дали ще проскърца вратата (или прозорецът, ако Каролайн бе наказана). Спомни си как седи на тапицираното със златист плюш канапе под прозореца в дневната, малко като ковчег, но твърде тясно, за да легне вътре в очакване дъщеря й да се прибере.

— Беше толкова… толкова красива — започна Ела. — Висока, с кестенява коса, с прекрасна кожа и толкова… жизнена. Смешна… — „Сбъркана“, прошепна глас в главата й. — Имаше психическо разстройство — завърши тя. — Маниакална депресия. Биполярно разстройство, май така го наричат сега. Вече учеше в гимназията, когато го открихме. Изпадаше… в различни състояния. — Ела затвори очи, припомняйки си как Каролайн се бе барикадирала в стаята си в продължение на три дни, отказваше да се храни, зад затворената врата пищеше, че в косата й пъплели мравки, усещала ги дори когато спи.

Луис промърмори нещо в знак на съчувствие. Ела продължи да говори, думите сякаш се надпреварваха да се излеят, все едно сдържани твърде дълго.

— Ходихме по лекари. Всякакви лекари. Даваха й лекарства, някои като че ли й помагаха, но в същото време я правеха някак мудна. Трудно й било да мисли, така казваше — Ела ясно си спомняше, когато предписаха на Каролайн литий, как лицето й бе заприличало на блед кръг, как ръцете й се бяха подули като ръкавици, как се прозяваше по цели дни. — Понякога ги взимаше, после ги спираше, без да ни каже. Отиде да учи в колеж, известно време добре се справяше, а после… — Ела пое дъх на пресекулки. — После се омъжи и като че ли се пооправи. Роди две дъщери. Умря на двайсет и девет.

— Какво се случи? — кротко попита Луис.

— Катастрофа с кола — отвърна Ела.

Което бе истина. Или поне вариант на истината. Каролайн била в кола. Колата се блъснала. Тя бе загинала. Но предхождащите този ден събития също бяха част от истината, а именно отказът на Ела да се намеси. Беше отстъпила пред непрестанните молби на дъщеря си да бъде оставена на мира, да живее своя си живот. Майката бе отстъпила с облекчение, но и с тъга, а също и с огромно гузно чувство, за което дори не можеше да говори — нито пред Айра, нито пред когото и да било друг. Беше продължила да се обажда на Каролайн всяка седмица, но я посещаваше само два пъти в годината за събота и неделя. Фактите бе подменила с измислици — измислица за Дъщерята в комплект с измислица за Съпруга. Показваше снимките като печеливша ръка на покер — Каролайн и съпруга й, Каролайн и Роуз, Каролайн и Маги. Приятелките й охкаха и ахкаха, но Ела не се заблуждаваше — хубави снимки, но в реалността животът на Каролайн бе нещо съвсем друго. Остри назъбени скали се криеха под красивата пяна на вълните, кора от невидим черен лед покриваше плочите на тротоара.

— Злополучна катастрофа — повтори тя, все едно Луис я бе попитал, защото „злополука с кола“ съдържаше достатъчна доза истина, сякаш нямаше нищо общо с писмото, пристигнало в деня след погребението, писмото, изпратено от Хартфорд в деня, когато Каролайн бе загинала, писмото от два реда с разкривен почерк върху лист от ученическа тетрадка.

„Не мога повече! Погрижи се за момичетата.“

— Ами внучките? — все така кротко попита Луис.

Ела притисна очите си с длани.

— Не ги познавам.

Луис галеше гърба й с топлата си ръка.

— Не е нужно да говорим повече — каза той.

Той обаче нямаше откъде да знае истината, а тя не можеше да му обясни. Как би разбрал предсмъртното желание на Каролайн и как с течение на годините пропъждането на мисълта за него ставаше все по-лесно. „Остави ме на мира“ — така бе пожелала Каролайн и тя я бе оставила, а Майкъл Фелър бе заявил: „По-добре да не ни се бъркаш“, и Ела бе допуснала той да я отблъсне, изпълнена с тъга, примесена с тайничко гузно чувство на облекчение. А ето че тя никога нямаше да опознае внучките си. Беше си получила заслуженото.