Дженифър Уайнър
Нищо общо (53)

52

— И така, по местата! — нареди Маги.

Госпожа Лефковиц стоеше послушно от лявата страна на изхода, от който трябваше да излязат пътниците, Луис беше в средата, а Ела беше от другата му страна. Маги се стрелкаше напред-назад в моторизираната количка на госпожа Лефковиц и ги оглеждаше критично.

— Плакатите! — нареди тя.

Тримата послушно вдигнаха дръжките, на които бяха закачени написани на ръка „Добре дошла“ — за госпожа Лефковиц, „във Флорида“ — за Луис, и „Роуз“ — за Ела. Маги държеше колаж от рози, изрязани от списанията за градинарство на госпожа Лефковиц.

— Току-що кацна самолетът на полет петстотин и дванадесет от Филаделфия — обявиха по високоговорителя на летището.

Маги натисна така рязко спирачката, че едва не излетя от седалката.

— Знаете ли — обади се тя, — по-добре да отидете да чакате на лентата за багажа.

— Какво каза?

— Не чух добре — оплака се и госпожа Лефковиц.

Маги завъртя смутено своя плакат и започна да обяснява бързо:

— С Роуз се посдърпахме, преди да замина, и може би няма да е зле да поговоря с нея първо. Насаме.

— Разбрах — съгласи се Ела и поведе Луис и госпожа Лефковиц към мястото, където пътниците щяха да получат багажа си.

Маги пое дълбоко дъх, опъна назад рамене и вдигна своя плакат. Един по един хората вече излизаха от ръкава.

Възрастна дама… Друга възрастна дама… Майка с едва проходило дете, което пристъпваше внимателно… Къде беше Роуз? Маги остави плаката на земята и обърса длани в шортите си. Когато отново вдигна глава, към нея се приближаваше Роуз. Стори й се по-висока отпреди, беше със слънчев загар, а пуснатата свободно коса бе защипала с две шноли отстрани на слепоочията. Носеше розова фланелка с дълги ръкави и къси панталонки със защитен цвят. Маги с изненада забеляза, че под кожата на краката й са се очертали мускули.

— Здрасти — поздрави сестра й. — Хубав плакат — надникна над главата на Маги. — И къде е загадъчната баба?

Тръпка на ревност жегна Маги. Не искаше ли Роуз да знае тя как е? Толкова ли не я интересуваше?

— Ела чака при лентата за багажа. Дай да взема раницата ти. Това ли е всичко, което носиш? Изглеждаш много добре. Да не би да си започнала гимнастика?

— Карам колело — отговори Роуз през рамо. Тя крачеше толкова бързо, че се наложи Маги да подтичва след нея.

— По-полека — извика тя.

— Искам да видя бабата — отбеляза Роуз, без да се обръща към сестра си.

— Тя няма да избяга. — Маги плъзна поглед надолу към краката на сестра си, за да провери с какви обувки е пристигнала, но нещо лъскаво привлече вниманието й. Платинена халка с доста голям диамант на нея. — Това да не е годежен пръстен?

— Да — отвърна Роуз, без да се обръща към сестра си. Сърцето на Маги спря от вълнение. Колко ли още неща се бяха случили, откакто беше заминала, а тя не знаеше нищо. — Да не би…?

— Не, друг мъж е — разбра Роуз недовършения въпрос. Бяха стигнали помещението с лентата за багажа.

Ела, Луис и госпожа Лефковиц следяха с въпросителни погледи Маги. Луис вдигна своя знак.

— Ето я! — провикна се Ела и забърза към внучките си, следвана по петите от Луис и госпожа Лефковиц.

Роуз пристъпи напред и кимна.

— Здравей! — каза тя, докато внимателно изучаваше лицето на възрастната жена пред себе си.

— Толкова време мина. Твърде много време! — промълви тя и направи още една стъпка напред. Роуз малко несръчно позволи да бъде прегърната. — Добре дошла, скъпа. Много се радвам, че си тук!

Роуз кимна.

— Благодаря. Всичко е малко странно и необикновено…

Ела се взираше във внучката си.

Междувременно Маги вече беше заела мястото си в количката на госпожа Лефковиц и правеше кръгчета наоколо като малък рицар, докато засипваше сестра си с въпроси:

— Откъде намери тези шноли? Харесва ми косата ти! — приближи стремително до краката на Роуз и огледа стъпалата й. — Тези гуменки не са ли мои?

Роуз се усмихна вяло.

— Оставила ги беше в апартамента ми — поясни тя. — Не мислех, че ще имаш нужда от тях. А и нямах представа къде да ги изпратя. На всичкото отгоре ми стават.

— Хайде, разкажи ми. — Маги подкара количката към изхода на летището. — Какво ново? Кой е щастливецът?

— Казва се Саймън Стайн — поясни Роуз. Тя се отдели от сестра си и тръгна до Ела. Приведе глава към нейната и заговори с нея.

Маги остана назад с Луис и госпожа Лефковиц. Напрягаше слух да чуе какво си говорят двете отпред. Роуз изглеждаше съвършено различно! Вече не беше толкова бледа, нито педантична като преди; нямаше и вид на жена, в чийто задник са пъхнали буболечка и тя иска час по-скоро да намери тоалетна, за да я извади. Дрехите, с които беше облечена, сякаш бяха подбирани от Маги, крачката й беше отривиста, но спокойна. Роуз не беше отслабнала, но беше някак стегната, като че плътта й се беше организирала по друг начин. Чувстваше се някак удобно в собственото си тяло, може би за първи път в живота й, и Маги се питаше каква може да е причината за подобно преобразяване. Вероятно Саймън Стайн. Името й се струваше познато. Маги порови в паметта си и успя да измъкне онова парти, организирано от фирмата „Дейв и Бъстър“, там се мерна един мъж с къдрава светлокестенява коса в костюм и вратовръзка, който се опитваше да заинтригува сестра й с отбора на фирмата по софтбол.

— Хей, Роуз! — провикна се тя и догони Роуз и Ела, които почти бяха допрели глави и нещо си шепнеха. Маги изпита поредно жегване на ревност. Тя преглътна мъчително. — Ще се жениш за онзи мъж от твоята фирма, нали?

— Нещата се промениха повече, отколкото можеш да си представиш — рече Роуз. Сетне се извърна и се отдалечи, следвана от Ела.

Маги ги проследи с поглед и се натъжи… Беше си го заслужила. След всичко, което беше причинила на сестра си, да не очакваше, че тя ще изтича тук, готова да прости и да забрави? Въздъхна, вдигна раницата на Роуз и тръгна към изхода.