Дженифър Уайнър
Нищо общо (59)

58

— Домът на Стайн. Говори Саймън.

— Хората знаят ли, че се обаждаш по този начин? — попита Роуз, която се претърколи на леглото в дома на Ела. Беше десет сутринта. Баба й беше при бебетата в болницата, а Маги се беше отправила на някаква нейна тайна мисия, което означаваше, че Роуз разполагаше и с четирите стаи в жилището.

— Бях сигурен, че си ти. Номерът се изписа на дисплея на телефона ми — обясни Саймън. — Как са нещата при вас? Успяваш ли да си починеш?

— Отчасти — отвърна Роуз.

— Слънце и наслади, а? Плодови напитки в компанията на млад местен безделник?

Роуз въздъхна леко. Саймън се опитваше да се шегува както обикновено и беше остроумен както обикновено, но въпреки всичко се усещаше някакво напрежение. Заради случката с Джим, помисли си тя. Заради историята с тайнствената баба и внезапното й отпътуване за Флорида. Време беше да се върне у дома и да оправи отношенията им.

— Единствените безделници тук са по на осемдесет години и носят пейсмейкъри.

— Пази се от тях — предупреди я Саймън. — Всички изненади идват от по-възрастните. Ти добре ли си?

— Да. И Ела е добре. А Маги… — Роуз сбърчи чело. У Маги беше настъпила значителна промяна, а Роуз не знаеше можеше ли да й вярва. Стана от леглото и заедно с телефона отиде до дневната на Ела. — Маги е започнала малък бизнес. Личен дизайнер и доставчик, което никак не е лишено от смисъл. Винаги е имала забележителен вкус. Знае какво трябва да облече и кое би отивало на другите хора. А повечето от обитателите на този комплекс вече не карат колите си, трудно пазаруват в огромните търговски комплекси.

— Аз самият трудно се оправям в тях — отбеляза Саймън. — Но това се оказва семейна черта. Последния път, когато майка ми посетила „Франклин Милс“, повикала полиция, защото решила, че са откраднали колата й. Оказало се, че просто е забравила къде я е паркирала.

— О, боже! — въздъхна Роуз. — Затова ли на задното й стъкло са наредени поне двайсетина плюшени играчки, а на антената на колата й са завързани всевъзможни панделки?

— Не, тя просто обича панделки — обясни Саймън. Настъпи кратко мълчание. — Малко ти бях сърдит, преди да заминеш.

— За историята с Джим Данвърс, нали? — Роуз преглътна мъчително, макар да бе очаквала този миг.

— Точно така. Не ме разстрои това, което видях. Но искам да съм сигурен, че можеш да ми кажеш всичко, което чувстваш. Ще бъда твой съпруг. Искам да се опираш на мен. Да ми казваш довиждане, когато отиваш някъде. — Дори по телефона Роуз чу мъчителното му преглъщане. — Когато се прибрах, а теб те нямаше.

— Много съжалявам — прекъсна го Роуз. — Ще се постарая да не се повтаря. — Тя пристъпи до рафтовете, където бяха наредени снимки на майка й, нейни и на Маги. Сватбената снимка на Каролайн, чиято широка усмивка заявяваше, че целият живот е пред нея и това ще е живот, изпълнен с щастие. — Моля те да ме извиниш, че тръгнах така внезапно, а и не ти разказах за Джим. Не биваше да го узнаваш по този начин.

— Така е — рече Саймън. — Но моята реакция беше малко прекалена. Давам си сметка, че приготовленията за сватбата ти дойдоха в повече.

— Какво толкова — възрази Роуз. — Разполагам с време.

— Като стана дума за време, да не забравя да ти кажа, че снощи се обади един ловец на глави.

Пулсът на Роуз се ускори. Докато работеше за „Луис, Домел и Феник“, всяка седмица я търсеха поне трима-четирима ловци на глави, попаднали на нейното име в указател с имена на юристи и се интересуваха дали не иска да отиде да работи при тях. Но откакто си бе взела отпуска, обажданията секнаха.

— Казаха, че става дума за Асоциация на жените за алтернативен начин на живот.

— Наистина ли? — Тя се опитваше да си спомни дали бе чувала за такава група и с какво точно се занимаваше. — Как са стигнали до моето име?

— Имали нужда от юрист на постоянна работа. — Саймън очевидно не искаше да отговори на въпроса й, от което ставаше ясно, че той ги е потърсил. — Осигуряват правна защита на жени с ниски доходи. Попечителство, защита на деца, посещения, такива неща. Много работа в съда, като заплащането не е кой знае какво, защото в началото търсят човек за почасова работа, но ми се стори интересно. — Той замълча за миг. — Ако не се чувстваш готова…

— Напротив! Напротив! — Роуз се стараеше да не вика. — Изглежда ми доста… Много даже ми се иска… Оставиха ли номер?

— Разбира се. Но им казах, че си на почивка, така че няма защо да бързаш. Забавлявай се! Сложи си банския костюм и отиди на плажа, за да предизвикаш инфаркт на някой дядо.

— Преди това искам да се обадя на Ейми. Откакто съм тук, всеки ден ми оставя съобщение, но все се разминаваме.

— Аха, Ейми Икс.

— Знаеш, че наричаше себе си така само три седмици в колежа.

— На се ли наричаше Ашанте в колежа?

— Не, Ашанте беше в гимназията. — Роуз добре помнеше как най-добрата й приятелка обяви в час по история на Америка своята привързаност към каузата на чернокожите.

— Поздрави я от мен — помоли Саймън. — Тя едва ли ще се зарадва много.

— Ейми много те харесва.

— Според нея никой не е достатъчно добър за теб — отбеляза Саймън. — И е права, но и аз не съм за изхвърляне. И знаеш ли?

— Какво?

Саймън сниши съвсем глас.

— Много те обичам, бъдеща моя съпруго.

— И аз те обичам — отвърна Роуз. Усмивка озари лицето й, като си представи Саймън зад отрупаното си с папки бюро. Прекъсна връзката с него и набра телефона на Ейми.

— Абе момиче! — възкликна Ейми, щом чу гласа й. — Къде се загуби? Бързо разказвай! Как е бабата? Харесва ли ти?

— Да — отвърна Роуз за своя изненада. — Умна е, и приятна, и… щастлива. Твърде дълго време е била много тъжна и сега от все сърце се радва на присъствието ни. Единственият проблем е, че твърде много ме зяпа.

— Защо?

— Защото не е следила как двете с Маги растем. — Роуз неясно защо се почувства неудобно. — Уверих я, че не е загубила много.

— Напротив, сестро моя! Пропуснала е успехите ти в науката, облеклото ти като Вулкан по време на парада на Вси Светии. Доста глупости е пропуснала и не знам дали и аз не бих искала да ги пропусна.

— Защо, бяхме много модни!

— Бяхме жалки, ако питаш мен. Я ми я дай, дай разкажа това-онова.

— Как ли пък не! — засмя се Роуз.

— Кажи ми нещо за Маги. Ще дойде ли на сватбата?

— Мисля, че да.

— Ще ме измести ли?

— За нищо на света.

— Добре. Иди да изпиеш една пиня колада заради мен.

— А ти пази водата чиста — отвърна Роуз със станалия напоследък популярен за щата Пенсилвания лозунг и затвори.

Замисли се какво ще прави до края на деня. Нямаше кучета, които да разхожда, нито кризи, свързани със сватбата, които чакаха решение. Разходи се из дневната на баба си и взе един албум, на чиято корица пишеше „Каролайн и Роуз“. Отвори първата страница и видя себе си на един ден, увита в бяло бебешко одеялце. Очите на бебето бяха здраво стиснати, докато майка й се усмихваше към камерата. Господи, колко е била млада, помисли си Роуз. Прехвърли няколко страници. След бебешките снимки следваха тези на прохождащо момиченце, след това на детско колело. Майка й стоеше зад нея и буташе количка, в която Маги седеше важна като Клеопатра. Роуз се усмихна и продължи да разглежда снимките, които проследяваха как двете момичета растат.

 

 

Маги се облегна на стола, завъртя опашката си в делова топка и кимна:

— Е, добре. Мисля, че това е, което търсим. — Тя кимна на Ела и Дора от другата страна на масата в магазина за платове. — Това е за полата — и тя посочи една кройка. — Това е за горната част. А това са ръкавите. — Тя внимателно подреждаше кройките на съответните места. — Три четвърти.

— Първо ще я ушием от тензух — обяви Ела. — Няма да бързаме. Ще изпипаме всичко. — Тя събра отделните кройки. — Започваме утре рано сутринта и ще видим докъде ще стигнем.

— Мисля, че ще стане страхотно — усмихна се Маги гордо.

 

 

Същата вечер Маги се прибра след смяна в магазина за закуски, където все още работеше, като пътьом се отби да върне в последния момент преди затварянето банските костюми на госпожа Ганц, които тя не одобри. Пред вратата в коридора видя чантите на сестра си в стройна редица, готови за път. Сърцето й се сви. Не беше успяла да се справи. Роуз си тръгваше, а дори не знаеше колко усилия беше положила Маги, за да й намери рокля. Нито колко й беше мъчно, че не откри подходящ тоалет. Сестра й все така почти не разговаряше с нея, дори не поглеждаше към нея. Планът на по-малката сестра се беше провалил.

Маги се запъти към спалнята в дъното на апартамента, откъдето се чуваха гласовете на Роуз и Ела.

— Мислиш си, че малките кучета са най-лесни за отглеждане — казваше Роуз, — а всъщност те са най-упорити. И лаят най-силно от всички.

— Имахте ли кученце като малки?

— Веднъж, и то само за един ден — отвърна Роуз.

Маги зави към кухнята, за да приготви поне вечеря за сестра си. Това според нея щеше да бъде жест, с който щеше да даде на Роуз да разбере, че тя мисли за нея. Извади от фризера пакет ролца от раци, приготви салата от нарязан на тънки резени червен лук и авокадо, сложи и малки доматчета и постави кошничката с хлебчета до чинията на сестра си.

Роуз се усмихна.

— Въглехидрати?! — повдигна тя вежди.

— Специално за теб — отбеляза Маги и й подаде купичката с масло.

Ела ги слушаше с любопитство.

— Моята мащеха-чудовище — заобяснява Роуз с пълна уста — Сидел не може да търпи въглехидратите.

— Освен когато започна диетата със сладки домати — обясни Маги.

— Точно така — кимна Роуз към сестра си. — Тогава се отказа от червеното месо. Но каквато и диета да предприемеше, никога не ми позволяваше да ям хляб.

Маги дръпна със замах кошничката, разшири ноздри колкото можеше и се опита да имитира Сидел:

— Роуз ще си развалиш апетита!

— Сякаш това е възможно — тръсна глава сестра й. Маги дръпна стола си към масата и забоде вилица в салатата си.

— А помниш ли пътуващата пуйка?

— Може ли да се забрави подобно нещо?

— Каква е тази пуйка? — попита Ела.

— Ами… — започна Роуз.

— Това е един от примерите за… — обади се и Маги.

Двете се усмихнаха едновременно.

— Разкажи го ти — подкани Роуз сестра си.

— Добре — кимна Маги. — И двете си бяхме вкъщи за пролетната ваканция. Сидел беше на някаква специална диета.

— Една от многото — допълни Роуз.

— Е, кой ще разказва? — възмути се Маги. — И така, прибираме се ние и какво имаме за вечеря? Пуйка.

— Пуйка, на която е свалена кожата — додаде Роуз.

— Само пуйка. Никакви картофи. Никаква плънка. Никакъв сос…

— Да пази Господ! — въздъхна Роуз.

— За закуска имахме варени яйца, за обяд отново пуйка. Онази същата.

— То си беше една голяма пуйка — поясни Роуз.

— Същото и за вечеря. И за обяд на следващия ден. Вечерта щяхме да ходим на вечеря у една приятелка на Сидел и всички много се радвахме, защото се надявахме, че там поне ще хапнем нещо, което е различно от пуешко. Когато стигнахме там, се оказа, че…

— Сидел е занесла нашата пуйка там — завършиха в един глас двете сестри.

— Оказа се — продължи Роуз, докато намазваше поредната филия с масло, — че приятелката й е на същата диета.

— Ето защо всички отново ядохме от същата пуйка — рече Маги.

— От пътуващата пуйка — поясни Роуз.

Ела се отпусна назад, изпълнена с облекчение от общия смях на двете си внучки.

 

 

Същата вечер Маги и Роуз си легнаха заедно за последен път на вечно изплъзващия се матрак, заслушани в крякането на жабите и шума на вятъра в листата на палмите отвън. От време на време се чуваше скърцането на спирачките на колата на някой закъснял обитател на „Голдън Ейкърс“.

— Така се натъпках — оплака се Роуз. — Къде се научи да готвиш така?

— Ела ме научи — отвърна сестра й. — Просто внимавах. Вкусно беше, нали?

— Вълшебно — отговори Роуз и се прозя. — А ти какво ще правиш? Смяташ ли да останеш тук?

— Да — отговори Маги. — Във Филаделфия ми харесва. От време на време си мисля и за Калифорния. Но тук наистина ми харесва. Имам си работа, както знаеш. Възнамерявам да развия бизнеса си. А и Ела има нужда от мен.

— За какво?

— Може и да няма нужда от мен — съгласи се Маги. — Но ми се струва, че й харесва да съм наблизо. Тук се чувствам добре. Нямам предвид точно тук — посочи с ръка стаята, имайки предвид вероятно и комплекса. — Но във Флорида. Всички, които са тук, са отнякъде другаде. Направи ли ти впечатление?

— Май наистина е така.

— Това е добре. Трудно ще срещнеш хора, с които си ходил на училище или с които си учил в един и същ колеж. Така че спокойно можеш да си друг, стига да искаш.

— Можеш да си различен, където си поискаш — отбеляза Роуз. — Ето виж мен.