Дженифър Уайнър
Нищо общо (32)

31

— Тревожа се за сестра ти — без увод заяви Майкъл Фелър.

Роуз въздъхна и се втренчи в чашата си с кафе, сякаш отвътре щеше да изникне лицето на Маги. Пак старата история.

— Минаха осем седмици — продължи баща й, сякаш Роуз бе изгубила представа за времето. Лицето му изглеждаше бледо и уязвимо като обелено твърдо сварено яйце с високото и широко чело и тъжните малки очички на фона на стандартния сив банкерски костюм и убито кафява вратовръзка. — Не се обажда на нас. Не се обажда на теб — добави той, като в края на изреченията гласът му се издигаше и им придаваше въпросителна интонация.

— Не, татко, не ми се е обаждала — потвърди Роуз.

Баща й въздъхна — типичната за Майкъл Фелър въздишка — и взе да рови в купичката си с разтапящ се сладолед.

— Какво смяташ, че трябва да предприемем?

С други думи, какво аз трябва да предприема, помисли си Роуз.

— Потърси ли я при всички бивши гаджета? Това би трябвало да ти е отнело седмица-две — каза тя. Баща й замълча, но Роуз усети неизречения му упрек. — Звъня ли на клетъчния й телефон?

— Разбира се — отвърна Майкъл. — Включен е на гласова поща. Оставям съобщения, но тя не ми се обажда.

Роуз се облещи драматично. Баща й се престори, че не забелязва.

— Сериозно съм разтревожен — продължи Майкъл. — Твърде дълго време е да не знаем нищо за нея. Питам се… — Той млъкна.

— Дали не е мъртва? — довърши Роуз. — Надали имаме този късмет.

— Роуз!

— Пардон — побърза да каже тя не много искрено. Не я интересуваше дали Маги е мъртва или не. Роуз измъкна от прибора няколко салфетки. Не беше вярно. Тя не искаше ужасната й по-малка сестра да е мъртва, но щеше да е много доволна никога вече да не я чуе и види.

— Роуз, тревожа се и за теб също.

— Няма причина за тревога — отговори Роуз и взе да сгъва една салфетка на плисирано ветрило. — Всичко си е наред.

Баща й вдигна прошарените си вежди и в гласа му прозвуча съмнение.

— Сигурна ли си? Добре ли си? Нямаш ли…

— Какво да имам?

Баща й замълча и Роуз изчака.

— Какво да имам? — пак попита тя.

— Някакъв проблем. Не искаш ли… да поговориш с някого например?

— Не съм луда — отсече Роуз. — Излишно се тревожиш.

Баща й вдигна безпомощно ръце, изглеждаше разстроен.

— Роуз, нямах предвид това…

Само че точно това имаше предвид, рече си Роуз. Баща им никога не го казваше гласно, но тя си знаеше, че мисълта му е в ума, като наблюдаваше дъщерите си — особено Маги — да се превръщат в млади жени. Дали не откачат, дали не губят здравия си разум, дали не проговаря тежка наследствена обремененост, дали не се впускат с главоломна скорост по хлъзгав и опасен път?

— Добре съм — заяви Роуз. — Просто точно тази адвокатска фирма не ми допадаше, затова ми е нужно време да реша какво искам да правя занапред. Много хора го правят. Разпространено явление е.

— Е, щом си сигурна — измърмори баща й и насочи цялото си внимание към сладоледа, рядко лакомство за него, както Роуз добре знаеше, защото Сидел не допускаше в дома им нищо по-калорично от плодово мляко и солети още от началото на деветдесетте години.

— Добре съм — повтори Роуз. — Няма защо да се тревожиш за мен. — Наблегна силно на „мен“, за да стане ясно за кого трябваше да се тревожи баща й.

— Би ли й се обадила? — помоли Майкъл.

— И какво да й кажа?

— Тя няма да говори с мен — тъжно въздъхна той. — С теб може пък да склони да приказва.

— Аз нямам какво да й кажа.

— Роуз. Моля те.

— Добре — троснато заключи тя. Същата вечер нагласи будилника си за един часа през нощта и когато той иззвъня, опипом се добра до слушалката в тъмното и набра номера на клетъчния телефон на Маги.

Едно позвъняване. Второ. А после гласът на сестра й, сияен и весел:

— Ало?

Господи! Роуз изсумтя с отвращение. На фона се чуваха шумове от забава, други гласове.

— Аалоо! — изчурулика Маги. — Кой се обажда?

Роуз затвори. Помисли си, че сестра й е като клатушкаща се играчка. Лута се, прави гафове, задига ти обувките, парите и гаджето, но абсолютно никога не пада.

На сутринта след първия тур кучешка разходка се обади на баща си в службата му.

— Жива е — докладва тя.

— О, слава богу! — с нелепо облекчение възкликна баща й. — Къде е тя? Какво каза?

— Не говорих с нея — отвърна Роуз. — Само чух гласа й. Блудната дъщеря е жива и здрава, отдадена на забавления.

Баща й помълча, после каза:

— Трябва да се опитаме да я открием.

— Моля, опитай се — съгласи се Роуз. — И като успееш, поздрави я от мен. — После затвори телефона.

Нека баща й си търси въртоглавата дъщеря. Майкъл и Сидел да се помъчат да я върнат у дома. Веднъж Маги Фелър да е проблем на някой друг.

Излезе и се гмурна в света, който бе открила едва след като напусна редовната си служба и започна да прекарва дните си в кръстосване на градските улици, често с букети от кучешки каишки в ръце. Градът между девет и седемнайсет часа съвсем не бе оня призрачен свят, който си бе представяла. Изпълнен бе със съвсем различно население — таен град на майки и бебета, работещи на смени, студенти и доставчици, пенсионери и безработни, изпълнили улици и ъгли, за които тя не бе подозирала при всичките си години в института по право и в юридическата фирма. Откъде една неомъжена и бездетна адвокатка ще е чувала за Парка на трите мечки, малко кътче за игра помежду Спрус и Пайн Стрийт? Нима жена, която пътуваше по един и същи маршрут за работа, би могла да знае, че на всяка от петстотинте сгради по Деланси се развяваше различен флаг? Как би й хрумнало, че магазините и бакалиите ще са тъй оживени по обед, пълни с хора по джинси и пуловери, вместо с делови костюми и куфарчета? Кой да знае, че лесно ще запълва часове със занимания, които преди сместваше в няколкото минути свободно време?

Дните й започваха с кучета. Имаше личен ключ за „Красиви лапички“ и всяка сутрин, по време, когато обикновено си купуваше двойно черно кафе и се отправяше към службата, сега отключваше кучкарника, слагаше нашийници на две, три или четири кучета, напълваше джобовете си с бисквити и полиетиленови пликчета за нечистотиите и поемаше към Ритънхаус Скуеър. Прекарваше четирийсет и пет минути в парка, заобиколен от магазини за дрехи, книжарници, изискани ресторанти и високи жилищни сгради, като оставяше подопечните си да душат тревата, храстите и другите кучета. До обяд изпълняваше разни задачи. Оставяше рецепти в аптеката, прибираше дрехи от химическо чистене, сновеше по тротоари и странични улици с натежали от ключове джобове, отваряше врати на декоратори, озеленители, екстерминатори, лични готвачи и дори коминочистачи.

Следобед подхващаше поредния тур разходки и се отправяше обратно към Ритънхаус Скуеър за срещата си с момиченцето, петнистото куче и жената, която ги придружаваше.

През осемте си седмици като разводачка на кучета тя бе развила жив интерес към момиченцето Джой, кучето Нифкин и жената, която вероятно бе майка на детето. Те идваха в парка всеки следобед между четири и четири и половина. В продължение на час Роуз подхвърля топки за тенис на следобедните си кучета и разсъждаваше над въображаемия живот на жената, момичето и кучето. Представяше си съпруг, умерено красив и представителен. Настани ги в голяма къща с камини и ярки тъкани килимчета, дървен шкаф, претъпкан с всевъзможни играчки и плюшени животни за момиченцето. Пращаше ги на семейни излети до крайбрежието, екскурзии в планината. Виждаше ги как слизат от самолет: бащата тегли голям куфар на колелца, майката — среден, а момиченцето — съответно малка пътна чанта. Татко Мечо, мама Меца и малкото Мече, а зад тях безгрижно припка кученцето. В съзнанието си им отреждаше спокоен и щастлив живот — добри служби, достатъчно пари, вечери у дома в делничните дни в тесен семеен кръг, като родителите подканят дъщеричката си да си изпие млякото, а тя тайничко пуска зеленчуците си на кученцето на име Нифкин.

От кимане за поздрав бе минала към махане за поздрав, а вече и към „Здрасти“, изречено гласно. Роуз се надяваше, че с времето отношенията можеха да прогресират до разговор. Тя седеше и гледаше как момиченцето гони петнистото куче към фонтана, а майката — висока, с широки рамене и масивен ханш — говореше по клетъчния си телефон.

— Не, не обичам лебервурст — казваше жената. — Бъркаш ме с Луси, другата ти дъщеря. — Тя направи гримаса към Роуз и само с устни изрече „Майка ми“. Роуз се постара да внуши с кимането си, че я разбира, и леко й помаха. — Не, Джой също не обича лебервурст, мамо. — Тя замълча, слуша известно време и после поклати глава. — Питър не обича лебервурст. Изобщо не познавам човек, който да обича лебервурст и нямам представа защо го произвеждат още. — Роуз се засмя. Жената й се усмихна, още заслушана. — Нифкин обича лебервурст — съобщи тя. — Може да го дадем на него. — Последва нова пауза. — Ами не знам какво да го правиш. Само едно предложение ми хрумва. Намажи го върху бисквити и кажи в читателския си клуб, че е гъши пастет. Да. Добре. Ще се видим тогава. Дочуване.

Затвори телефона и го пъхна в джоба си.

— Майка ми смята, че съм безработна — подхвана тя.

— О — промълви Роуз и прокле закърнелите си умения за разговор.

— А аз не съм — поясни жената. — Просто работя у дома, което за майка ми означава, че въобще не работя, та може да ми звъни, когато си поиска, и да ме разпитва за лебервурст.

Роуз се разсмя.

— Казвам се Роуз Фелър — представи се тя.

Жената протегна ръка.

— Аз съм Кандис Шапиро. Кани.

— Мамо! — малката внезапно се появи пред тях, хванала каишката на Нифкин.

Кани се засмя.

— Пардон — каза тя. — Аз съм Кандис Шапиро, бъдеща Крушелевански — направи смешна гримаса. — Опитайте се да поберете това на визитка.

— Значи сте омъжена? — попита Роуз. Мигом трепна и си затвори устата в почуда какво се бе случило с нея. Два месеца, откакто бе напуснала работа, през които общуваше основно с кучета и доставчици, и ето че бе отвикнала да разговаря с хора.

Но в реакцията на Кани не личеше да е забелязала нещо странно.

— Сгодена — уточни тя. — Събитието ще е през юни.

Какво пък, рече си Роуз, след като холивудските звезди могат да раждат деца, преди да се омъжат, защо да не го правят и обикновените жителки на Филаделфия?

— Голяма ли ще е сватбата?

— Не, малка — поклати глава Кани. — В дневната ни. Равинът, семейството, няколко приятели, майка ми, партньорът й в живота и отборът им по софтбол. Нифкин ще е почетното куче, а Джой ще е шаферка.

— О — отрони Роуз. — Аха… — Не приличаше на нито една от церемониите, които бе гледала по телевизията. — Как… — подхвана тя неуверено и млъкна, преди да зададе най-баналния от дежурните въпроси. — Как се запознахте с бъдещия си съпруг?

Кани се разсмя и отметна косата си зад раменете.

— Това е дълга и сложна история — отвърна тя. — Започна с диета.

Роуз стрелна поглед към Кани и прецени, че надали ще е била особено успешна диета.

— Запознах се с Питър, когато бях бременна с Джой, обаче още не знаех, че съм бременна. Ръководеше курс по отслабване, а аз си мислех, че ако отслабна, мъжът, с когото бях скъсала, ще ме пожелае отново. — Тя се усмихна на Роуз. — Само че знаете как става. До последно гониш неподходящия и чак тогава разбираш, че подходящият през цялото време е чакал теб. Неведоми са любовните пътища. Или пък бяха божиите? Все не мога да запомня.

— Мисля, че божиите — вметна Роуз.

— Сигурно, щом казвате — съгласи се Кани. — Ами вие? Омъжена ли сте?

— Не! — натъртено произнесе Роуз. — Тоест, не — с по-овладян тон изрече тя. — Аз… Току-що прекратих една връзка. Всъщност, не точно аз я прекратих. Сестра ми… както и да е. Дълга история. — Тя впери очи в ръцете си, после в Петуния, сгушена в краката й, премести поглед към Джой и Нифкин, които играеха на „Лови“ с червена ръкавица, след това към половин дузината кучета, застанали по средата на триъгълната тревна площ. — В общи линии, опитвам се да измисля как да продължа нататък.

— Харесва ли ви онова, което вършите сега? — попита Кани.

Роуз погледна Петуния и другите кучета в парка, после сивкавата топка за тенис в ръката си и купчето полиетиленови пликчета до себе си.

— Да — отвърна тя. И беше истина. Харесваше всичките си кучета — намусената пръхтяща Петуния; голдън ретривъра, който тъй се радваше на появата й, че се впускаше в радостни кръгчета, щом чуеше ключа да се превърта в ключалката; сериозните булдози; хаотичните шнауцери; склонният към нарколепсия кокер шпаньол на име Спорт, който понякога заспиваше на червен светофар.

— Какво още харесвате? — подсказа Кани.

Роуз поклати глава с невесела усмивка. Знаеше кое прави сестра й щастлива — абсурдно тесни кожени панталони, френски овлажняващ крем за шейсет долара, мъже, които й говорят колко е красива. И за баща си знаеше какво обича — чекове за дивиденти, чисто нов екземпляр на „Уолстрийт Джърнъл“, редките случаи, когато Маги се задържаше на работа. Знаеше кое радва Ейми — плочи на Джил Скот, панталони „Шон Джийн“ и филма „Страх от черна шапка“. Наясно бе какво обича Сидел — Моята Марша, органични зърнени храни, козметични инжекции и да дава на четиринайсетгодишната Роуз диетичен желатинов крем за десерт, когато всички останали ядяха сладолед. От време на време схващаше дори кое радва майка й — чисти чаршафи, яркочервено червило, декоративните игли за костюми, които двете с Маги й подаряваха за рожден ден. Но какво обичаше самата Роуз, освен обувки, Джим и вредни за нея храни?

Кани се усмихна на Роуз и се изправи.

— Все ще го измислите — весело рече тя. Подсвирна на Нифкин и кучето веднага дотича, следвано от Джой с порозовели бузки и коси, изплъзнали се от конската опашка. — Ще ви видим ли утре?

— Непременно — обеща Роуз. Прибра в джоба си топката за тенис и започна да събира питомците си, като събра в една ръка пет каишки, а в дясната — само една, на сивата хрътка. Разведе кучетата едно по едно, докато остана само с Петуния. Мъничето припкаше на няколко крачки пред нея като издут кроасан на крачета. Петуния я правеше щастлива, макар да трябваше да я предава на собственичката й Шърли, строга седемдесет и две годишна жена, която живееше в централната част и за щастие на Роуз се съгласи тя да разхожда кученцето всеки ден. Какво още? В никой случай не дрехи. Не и пари, защото използваше зашеметяващата си шестцифрена заплата само за да си плаща наема и студентските заеми, отклоняваше разумна сума за пенсионен фонд и оставяше останалото да трупа лихва в депозитна сметка, открита според изричните инструкции на Майкъл Фелър. Какво тогава?

— Хей! — извика куриер на велосипед.

Роуз грабна Петуния и отскочи настрани, а велосипедът профуча край тях. Колоездачът бе преметнал чанта през рамо, а уоки-токито на колана му пращеше от статично електричество. Роуз го гледаше как върти педалите и си припомни, че и тя имаше велосипед като момиче. Син „Шуин“ със седалка в синьо и бяло и бяла кошница, с бяло-розова пластмасова плетеница на дръжките. Зад дома на родителите й в Кънектикът имаше алея за велосипеди, която водеше до игрищата за голф и футбол. Минаваше също тъй през ябълкова градина и през есента Роуз обичаше да кара колелото си там през нападалите ябълки и шумолящите червени и златисти листа. Понякога майка й я придружаваше на своя велосипед, който бе същият като на Роуз, но за възрастни — трискоростен, с бебешка седалка над задното колело, на която някога се бяха возили Роуз и Маги.

Какво ли бе станало с колелото й? Роуз се опитваше да си спомни. Когато се преместиха в Ню Джърси, заживяха в апартамент под наем в жилищен блок край магистралата, което означаваше паркинги и пътища без тротоари. Вероятно бе вече надраснала велосипеда по времето, когато живееха там, а после се преместиха у Сидел и вече никога не й купиха друг. Вместо това се сдоби с шофьорско свидетелство три дни след като навърши шестнайсет и отначало бе въодушевена от перспективите за свобода, докато осъзна, че шофирането й ще се ограничава до откарване на сестра й на купони, прибирането й от уроци по танци и пазаруване за вкъщи.

Тя остави Петуния в апартамента на Шърли и реши, че през уикенда ще си купи велосипед — като начало на старо, за да види ще й хареса ли. Ще си купи един, може би ще постави кошничка с размера на Петуния на дръжките и ще го подкара… нанякъде. Чувала бе, че има алеи за велосипеди във Феърмонт Парк, друга от художествения музей по Вали Фордж. Ще си купи велосипед, каза си, вече усмихната, и продължи с по-бодра походка. Ще си купи велосипед, ще си набави карта, ще си приготви закуска за пикник с хляб, сирене, грозде и курабийки и консерва луксозна храна за Петуния. Ще си организира приключение.