Дженифър Уайнър
Нищо общо (49)

48

— Е, добре — въздъхна Роуз, докато се наместваше на мястото до шофьора в собствената си кола. — Заклеваш ли се, познавайки Наказателния кодекс на щата Пенсилвания, че на тази сватба няма да присъства абсолютно никой от „Луис, Домел и Феник“? — това бе много важно за нея. Беше обсъждала със Саймън много от проблемите си — ранната смърт на майка й, изчезналата сестра, неописуемата мащеха, но така и не стигнаха до темата за господин Джим Данвърс, а Роуз беше решила да не повдига този въпрос точно в деня на сватбата на двама от състудентите на Саймън, само два месеца преди тяхната собствена.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Саймън, докато наместваше възела на връзката си. След това запали колата.

— Доколкото ти е известно, така ли? — повтори репликата му Роуз. Тя свали слънчобрана над своето място и огледа грима си в огледалото. Част от коректора под дясното й око бе останал неразнесен и тя се зае да го поправи. — Значи да си отварям очите за скейтбордисти.

— Не съм ли ти казал? — невинно попита Саймън. — Дон Домел падна от борда, удари си главата на един парапет и за малко да се срещне със Създателя. Това сложи край на заниманията с екстремни спортове. Сега е на вълна медитация. Всеки ден в обедната почивка провежда занимания по йога. Целият офис мирише на будистко светилище, а секретарките поздравяват с „намасте“, когато вдигат телефона.

— Ъхъ.

— Роуз, отиваме на сватба, а не на мафиотско сборище. Спри да се притесняваш — опита се да я успокои Саймън.

Тя отвори чантата си и започна трескаво да търси червилото си. Лесно му беше на Саймън. Не той щеше да обяснява с какво и защо се занимава сега. Беше започнала да проумява защо Маги се държеше така отбранително. Когато вървиш през света с титла — лекар, адвокат, студент, имаш някакъв щит пред себе си. Но когато се налага непрестанно да обясняваш кой си, това неизменно включва и с какво се занимаваш. Става особено трудно, ако не се вместваш в предварително създадените в съзнанието на хората графи. „Обещаваща актриса съм, но в момента работя като сервитьорка“.

Или например: „Работех като юрист, но през последните десет месеца разхождам кучета“.

— Ще видиш, че няма нищо страшно — продължаваше Саймън. — Нужно е само да се забавляваш с приятелите ми, да пиеш шампанско и да танцуваш с мен…

— Не си споменавал за танцуване — разтревожи се Роуз и погледна тъжно краката си, специално за случая бе обула обувки с висок ток, от десет месеца насам. Спокойно, утеши се тя. Сигурно ще е прекрасно. Преглътна мъчително. — Знаеше, че на сватбата ще бъде всичко друго, но не и прекрасно. Не се справяше добре на големи събирания, това беше и една от причините да се плаши толкова от собствената си сватба. Прекалено много бяха спомените й от тържества и Бар Мицва^[1] — следобеди, прекарани в синагоги и клубове за танци, където неизменно се бе чувствала като най-дългото и най-грозното момиче. Затова се скриваше в най-отдалечения ъгъл, обикновено зад масата със закуски, и прекарваше там часове в непрестанно ядене на сандвичи с дроб, соленки от маслено тесто с пълнеж. Все се надяваше, че щом не я виждат, няма да й е толкова болно, че никой не я кани на танци, докато Маги печели наградите за най-добра танцьорка на лимбо.

Превъртя бързо осемнадесет години и ето я отново, покорно следваща Саймън да минава под арка от бели кремове, увити с бяла копринена панделка. Липсваха естествено сандвичите с дроб и дребните сладки и соленки, които щяха да бъдат заменени от шампанско и дипсове. Нямаше да я има и по-малката й сестра, която да я развлича с изпълненията си на дансинга.

Руоз си взе програма на тържеството.

— Името на младоженката е Пинелъпи.

— Викахме й Лопи — уточни Саймън.

— Лопи, значи — повтори Роуз.

— Ела да те запозная с някои хора. — За кратко тя се запозна с Джеймс и Ейдан, Лесли и Хедър. Джеймс и Ейдан също бяха състуденти на Саймън. Лесли работеше в сферата на връзки с обществеността, Хедър беше щатна клиентка на „Мейсис“. И двете бяха дребни жени, облечени в прави рокли на шаферки (Хедър — млечно бяла, а Лесли — в жълта), около раменете им висяха дълги кашмирени шалове. Роуз се огледа и вълна на отчаяние я стисна за гърлото. Всички жени, всички до една, носеха рокли със семпла кройка и шал около раменете и деликатни изрязани обувки, докато тя се отличаваше драстично. И тоалета, и обувките, и фризурата й се открояваха. Наместо перли, като всички останали, герданът й беше от мъниста. Косата й сигурно вече приличаше на разплетена кошница, независимо от кокалените гребени, които внимателно бе закрепила само преди час. По дяволите! Маги сигурно щеше да знае какво е трябвало да облече сестра й за случая. Къде беше Маги сега, когато имаше нужда от нея.

— С какво се занимаваш? — попита Хедър. Дали пък не беше Лесли? И двете бяха блондинки, само дето едната беше с късо подстригана коса, а другата — с дълга, елегантно прибрана на кок на тила. Кожата и на двете бе тънка и прозрачна — сигурен белег за добър произход и редовно излагане на свежия въздух в пробните на „Талботс“.

Роуз въртеше на пръст своите мъниста и се чудеше дали някой ще забележи, ако ги свали тайно и ги пусне в чантата си по време на службата.

— Адвокатка съм — отвърна тя.

— Така ли? — възкликна Лесли. Или Хедър. — Значи работиш със Саймън?

— Ами… Всъщност… — Роуз хвърли отчаян поглед на Саймън, но той не я виждаше, потънал в задълбочен разговор с мъжете. Тя попи потта от челото си и ръката й замръзна, защото осъзна, че в този миг е изтрила фондьотена от него. — Работех в „Луис, Домел и Феник“, но съм в дългосрочен отпуск.

— Аха — рече Лесли.

— Това е чудесно — допълни Хедър. — Нали ще се жените?

— Точно така — отвърна тя по-силно от необходимото и изплашена от гласа си, стисна ръката на Саймън. Постара се да го направи така, че годежният й пръстен да се вижда добре, за да не би да си помислят, че се опитва да ги излъже.

— Аз лично взех три месеца отпуск, за да подготвя сватбата си — отбеляза Хедър. — Добре помня какво тичане беше — срещи, менюта, цветя, аранжировки…

— Работех на половин ден по това време — чуруликаше Лесли. — Занимавах се естествено с Младежката лига, но повечето време бях заета със сватбата.

— Ще ме извините ли? — промърмори Роуз. Тя знаеше, че всеки момент ще стане дума за булчинските рокли и щеше да й се наложи да разкрие истината, че след онзи катастрофален следобед с Ейми тя престана да търси рокля. Никаква рокля, никаква работа, щяха да говорят очите им, не членуваш в Младежка лига. Що за младоженка си?

Роуз се отправи с бързи стъпки по пътеката, излезе във фоайето и пое по пътеката в градината, в отсрещния край на която някакъв висок мъж сякаш чакаше тъкмо нея. Роуз спря и впи поглед в искрящо бялата му риза, във връзката на червени и златисти шарки, ъгловатата челюст, загорялата от слънце кожа и искрящите сини очи. Джим Данвърс.

— Здравей, Роуз — поздрави той.

Никак не се беше променил. Всъщност какво очакваше тя? Че без нея той ще вехне и умре? Ще оплешивее, по лицето му ще се появи акне, от ушите му ще щръкнат косми?

Роуз му кимна за поздрав, надявайки се, че не си личи как треперят коленете и ръцете й, та дори и вратът й. Впрочем, като се замисли, си спомни, че от ушите му наистина се подаваха косми, не от онези грозните, но все пак… Растяха. И сега ги виждаше. Неопровержимо доказателство, че не е съвършен. Друго доказателство за несъвършенството му бе и фактът, че си беше легнал със сестра й. Но това с космите в ушите й се видя по-утешително.

— Какво те води насам? — попита той. Гласът му й се стори по-висок от тоналността, в която тя го помнеше. Възможно ли беше Джим Данвърс да е неспокоен от срещата им?

— Двете с Лопи се знаем отдавна. Яздехме заедно, а после пеехме в един и същи църковен хор. Бяхме и в един и същи студентски клуб в колежа, а и излизахме заедно с гаджетата си.

— Едва ли — поклати глава Джим. — Лопи е вегетарианка и съм я чувал да казва, че язденето на коне е вид експлоатация на горките животни. Освен това в колежа беше отявлена лесбийка, така че излизането с гаджета ще да е било в дамския му вариант.

— Е, значи съм имала предвид младоженеца — опита се да се измъкне Роуз.

— Роуз — засмя се кратко Джим, — отдавна исках да поговорим.

— Имала съм късмет.

— Липсваше ми — сподели той.

— Да не говорим за липси. Ела да те запозная с моя годеник.

Очите му се разшириха едва забележимо.

— Нека преди това се поразходим.

— Не мисля, че е подходящо.

— Хайде, виж какъв хубав ден е.

Тя поклати глава отрицателно.

— Много си хубава — промърмори той.

Тя се извъртя и го изгледа изненадано.

— Виж какво, Джим. Ти добре се позабавлява с мен преди време, защо не ме оставиш на мира? Сигурна съм, че има достатъчно жени, на които твоите таланти ще направят по-силно впечатление.

За нейна изненада на лицето му се изписа отчаяние.

— Роуз, много съжалявам за случилото се. Не исках да те засегна тогава.

— Ти спа със сестра ми — възмути се тя. — Трябва да ти кажа, че съм повече от засегната.

Той я хвана за ръка и я поведе към една пейка наблизо. Седна до нея и впи очи в нейните.

— От известно време искам да поговоря с теб. Начинът, по който връзката ни приключи… Това, което направих… — Той стисна дланите й между своите. — Толкова ми се искаше да бъда добър с теб. — Гласът му изневери. — Проявих слабост. Бях пълен идиот. Захвърлих всичко, което можехме да имаме двамата с теб, и месеци наред се чувствах отвратително.

— Моля те, престани — прекъсна го Роуз. — Чувстваме се отвратително през целия си живот. Да не мислиш, че ще ми дожалее за теб?

— Искам да се реванширам — настояваше той. — Искам да поправя стореното.

— Забрави. Преодолях го. Сега съм сгодена…

— Поздравления — тъжно въздъхна Джим.

— О, я стига! Само не ми казвай, че дори за миг си си помислил, че ние двамата с теб бихме могли да…

Той примигна. Да не би това да бяха сълзи? Странно, помисли си Роуз, която имаше усещането, че наблюдава организъм под микроскоп. Може би е овладял техниката на просълзяване по поръчка?

В момента, в който държеше ръцете й, тя бе в състояние да предвиди каква ще е следващата му стъпка.

— Роуз, наистина съжалявам. — Тя само кимна, защото точно това беше очаквала да каже. — Това, което направих, е непростимо и ако има някакъв начин, все едно какъв, да поправя…

— Няма такъв начин — поклати тя глава и стана. — Ти съжаляваш за случилото се. Аз също. Не само защото ти се оказа точно такъв, какъвто си, но и… — Внезапно нещо я задуши. Все едно се опитваше да преглътне подгизнал от пот чорап. — И защото съсипа… — моя живот, довърши наум. Не, това не беше вярно. Нищо му нямаше на нейния живот от момента, в който тя реши, че кариерата й не е най-важното нещо. А сега беше със Саймън. Саймън, който беше мил, който извади на бял свят цялата доброта, на която тя беше способна, който умееше да я разсмива. Кратката, изумително неудачна връзка с Джим сега й се струваше само лош сън. Не, Джим не беше съсипал живота й, но разруши нещо друго, нещо, което наистина нямаше как да се поправи. — Съсипа Маги — промълви тя най-накрая.

Той отново я дръпна към пейката, бърбореше нещо за нейното бъдеще, колко отвратително се чувствал след напускането й на „Луис, Домел и Феникс“, че това не било необходимо, че той е истински гад, но поне бил дискретен и никога нямало да допусне това да се отрази на кариерата й. И се тревожел какво е станало с нея. Имала ли нужда от помощта му? Защото можел да й помогне, най-малкото, което можел да стори и…

— Спри — прекъсна го Роуз. — Моля те! — Тя чуваше звуците на струнния квартет, които долитаха оттатък градината, чуваше и скърцането на вратата на храма. — Трябва да се връщаме!

— Наистина съжалявам!

— Приемам извинението ти — сухо рече тя. След което вероятно защото той изглеждаше толкова тъжен, или защото независимо от това, че сестра й беше изчезнала, че мащехата й беше толкова противна, че беше останала без работата си, беше щастлива, тя се наведе напред и го целуна леко по бузата. — Всичко е наред. Надявам се да си щастлив.

— О, Роуз — простена той и обви ръце около нея. Изведнъж незнайно как до тях изникна Саймън. Очите му бяха широко отворени и пълни с изненада.

— Вече започнаха — каза той. — Трябва да влизаме.

Роуз вдигна очи към него. И без това бледото му лице изглеждаше още по-бледо от обикновено.

— Саймън — промълви Роуз. — О, господи!

— Да вървим — почти беззвучно промълви той и я поведе към вратата на синагогата, където момиченца с кошници с цветя вече вървяха по пътеката между редовете и разпръскваха по земята бледорозови листенца.

По време на службата Саймън не пророни нито дума. Беше мълчалив и докато трая тържеството. Щом оркестърът засвири, той се отправи към бара и пи бира там, докато Роуз не успя да го убеди да поговорят насаме. Той държа вратата на колата, за да се настани тя — жест, който за нея беше знак за неговото кавалерство, но сега й се стори, че е наситен с ирония, дори с жестокост.

— Интересен следобед — наруши Саймън тишината пръв. Очите му бяха отправени напред към пътя, две ярки петна украсяваха страните му.

— Много съжалявам, че видя това — отвърна Роуз.

— Съжаляваш, че се случи, или че го видях? — попита Саймън.

— Нека ти обясня. Имах намерение да ти разкажа…

— Ти го целуна — прекъсна я Саймън.

— Това беше целувка на сбогуване — рече Роуз.

— Сбогуване с какво? — попита Саймън. — Какво става между вас двамата?

— Излизахме — въздъхна Роуз.

— Съдружник излиза на среща със сътрудник? Доста дръзко.

— Знам. — Роуз стисна очи. — Голяма грешка беше от страна и на двама ни.

— Кога започна вашето сдружаване?

— Сдружаване ли? Саймън, не става дума за корпоративно сливане.

— Очевидно не в юридическия смисъл — уточни той. — Защо не се получи?

— Заради изневяра — тихо обясни Роуз.

— Твоя или негова? — изстреля Саймън.

— Негова! Естествено, че негова! Стига, Саймън. Познаваш ме достатъчно добре. — Тя извърна лице към него, но той се направи, че не я вижда. — Нали?

Саймън мълчеше. Роуз насочи поглед навън, към дърветата и сградите, към другите коли на пътя. Колко ли двойки в различни коли се караха като тях, питаше се тя. И колко ли от тях успяват да обяснят по-добре от нея?

— Важното е, че историята е приключила — заключи тя, докато той паркираше колата пред жилището им. — Напълно, изцяло, наистина и завинаги е приключила и искрено съжалявам, че видя това, което видя, защото то не значеше абсолютно нищо. Моля те да ми повярваш, че Джим Данвърс е последното нещо, което искам в живота си. Точно това му казвах, когато ти се появи.

— Вярвам ти — въздъхна тежко Саймън. — Но искам да знам какво се е случило. Искам да го разбера.

— Защо? Не зная нищо за твоите бивши приятелки.

— Различно е.

— Защо да е различно? — Роуз го последва в спалнята и най-сетне свали гердана си от мъниста.

— Защото, каквото и да се е случило между вас преди време, то очевидно е било достатъчно неприятно, за да не искаш дори да надникнеш в адвокатска кантора.

— Не всяка адвокатска кантора — възрази тя. — Само в тази, където имам проблем.

— Не измествай темата. Тази случка е част… Тя е част от твоя живот. А аз не зная нищо за нея.

— Всеки има някакви истории в живота си! Ти например можеше по-рано да ме запознаеш с твоите приятели и тази Лопи.

— А аз не знам нито една подобна случка от твоя живот.

— Какво точно искаш да знаеш? — сърдеше се Роуз. — Защо е толкова важно за теб?

— Защото искам да те познавам.

Роуз поклати глава.

— Саймън, аз не съм чак толкова голяма загадка. Имах… — Тя се опита да намери най-подходящата дума. — Имах връзка с този човек. Тя не завърши добре. Но е напълно приключена. Това е всичко!

— Как завърши? — попита отново Саймън.

— Той направи нещо — започна Роуз, — нещо с един човек… — Тя преглътна мъчително.

— Когато си готова да ми кажеш — сухо отбеляза Саймън, — ще се радвам да те изслушам. — Той се запъти към банята.

Роуз чу как хлопва вратата и пуска душа. Върна се в дневната и се наведе да събере купчината поща, която беше пъхната под вратата им. Сметка, сметка, предложение за кредитна карта, кредитна карта на нейно име, плик с нейното име, написано с един до болка познат едър неравен почерк.

Тя се отпусна на канапето и разкъса плика с разтреперани пръсти. Отвътре извъди лист, откъснат от бележник.

„Скъпа Роуз — зачете тя. Думите играеха пред погледа й. — Баба ни. Съжалявам. Флорида. Ела. Одобряване.“

— Господи — промълви Роуз, останала без дъх. Тя направи усилие и прочете текста от край до край, после още веднъж и с бързи стъпки се запъти към спалнята. Саймън стоеше пред леглото с увита през кръста хавлиена кърпа и изключително сериозно изражение. Роуз му подаде листа безмълвно. — Моята… баба — промълви тя. Думата не се поместваше добре в устата й.

Изведнъж на лицето на Саймън се появи тревога.

— Имаш и баба, така ли? Сега разбираш ли какво имах предвид преди малко? Дори не знаех, че имаш баба!

— И аз не знаех. Исках да кажа, че имах някаква информация, но нищо повече. — Тя имаше усещането, сякаш някой внезапно я е хвърлил в дълбока вода и всичко наоколо е някак забавено и непознато. — Трябва да… — Тя се поколеба. — Трябва да им се обадя. — Роуз се отпусна безпомощно на леглото. Виеше й се свят. Баба. Майка на майка й. Тя очевидно не живееше в някакъв старчески дом, нещо, в което Роуз дълго време беше убедена. Освен ако на такива места пускат да пребивават и двадесетгодишни хора, търсещи подслон. — Трябва да им се обадя. Да…

— Наистина ли не знаеше, че имаш баба? — продължаваше да недоумява Саймън.

— Знам естествено, че майка ми е дошла от някакво семейство. Но си мислех, че… Не зная. Чувала бях, че тази наша баба е възрастна и болна. Живеела в някакъв дом. Поне така твърдеше баща ми. — Тя гледаше в листа, стомахът й беше свит на топка. Значи баща й ги беше лъгал. Защо е трябвало да ги лъже за нещо толкова важно? — Къде е телефонът? — скочи тя.

— Чакай. Задръж малко. На кого ще звъниш? Какво смяташ да кажеш?

Тя се отказа да търси слушалката и грабна ключовете за колата си.

— Тръгвам.

— Къде?

Роуз не си направи труда да му отговори, изтича към вратата, а оттам към асансьора, сърцето се блъскаше в гърдите й, когато тичаше към улицата и колата си.

 

 

Двадесет минути по-късно Роуз беше на същото място, на което двете с Маги стояха преди близо година — пред прага на дома на Сидел, и чакаше да й отворят. Тя натискаше с всичка сила звънеца на входа. Кучето лаеше като обезумяло. Най-сетне лампите в къщата светнаха.

— Роуз? — На прага се появи Сидел, която примигваше недоумяващо. — Какво правиш тук? — Лицето на мащеха й бе някак странно на светлината на лампата над входа.

Роуз се вгледа по-внимателно, за да разбере дали жената не беше предприела пореден лифтинг на кожата около очите. Протегна ръка с писмото на Маги.

— Имаш ли да кажеш нещо за това?

— Очилата не са в мен — отстъпи тя, загърна дантеления си халат по-плътно и със свити устни насочи поглед към празното място, където през ноември Маги бе изтръгнала от корен един храст.

— Аз ще ти кажа какво пише — рече Роуз. — Писмото е от Маги. Отишла е да живее при нашата баба. Бабата, за която знаехме, че не е с всичкия си.

— О, така ли? — възкликна Сидел. — Ами…

Роуз беше изумена. За първи път й се случваше мащехата й да загуби дар слово и да не знае какво да каже. Но фактът си е факт и тя сега стоеше пред нея, потръпваща смутено под тежкия слой кремове върху коригираното си десетки пъти лице.

— Искам да вляза.

— Да, разбира се! — отстъпи Сидел, но в гласа й се долавяха вече треперливи нотки.

Роуз прекрачи прага решително и спря в основата на стълбището за горния етаж.

— Татко! — изкрещя тя.

Сидел сложи ръка на рамото й.

— Идеята беше твоя, нали — отърси се младата жена. — О, Майкъл, те нямат нужда от баба. Та нали имат мен?!

Сидел отстъпи, сякаш Роуз я беше зашлевила.

— Не беше така — с треперлив глас промълви тя. — Никога не съм си мислила, че мога да заместя… Да заместя всичко онова, което сте загубили.

— Така ли? И какво стана? — настоя да чуе Роуз. Имаше усещането, че всяка клетка на тялото й ще се пръсне от гняв и тя всеки миг ще експлодира. — Кажи ми!

Майкъл Фелър слизаше с бързи стъпки надолу, по домашни полиестерни панталони и с бяла фланелка. Пътьом триеше очилата си с носна кърпа. Хубавата му коса се вееше като облак около оформилата се плешивина.

— Роуз? Какво се е случило?

— Мога да ти кажа какво се е случило. Оказа се, че имам баба, която не живее в дом за душевноболни, Маги живее при нея и никой досега не си е направил труда да ми каже това.

— Роуз — протегна ръка Сидел.

Роуз се отдръпна като опарена.

— Не ме докосвай!

Сидел се сви като ударена.

— Достатъчно! — обади се Майкъл.

— Не! — извиси глас Роуз. Ръцете й трепереха неудържимо, а лицето й гореше. — Изобщо не е достатъчно! Дори не е добро като начало. Как можа? — крещеше вече тя. С периферното си зрение видя, че Сидел се е свила в ъгъла на наскоро облепеното с тапети фоайе на своя съвършен дом. — Винаги съм знаела, че не ни харесваш. Но да криеш от нас баба ни… Дори за човек като теб, Сидел, това вече е прекалено.

— Тя не е виновна — намеси се Майкъл Фелър и хвана дъщеря си за рамото. — Идеята не беше нейна, а моя.

Роуз зяпна. Когато се съвзе, успя да изтърси само:

— Глупости! Не би могъл да… — Не можеше да откъсне поглед от светлите сиви очи и от високото бледо чело — нейният тъжен, добросърдечен баща, който така удивително приличаше на загубено куче. — Не е възможно…

— Да седнем — предложи Майкъл Фелър.

— Не бях аз — обади се с глух, безизразен глас Сидел. — И много съжалявам… — Тя не довърши изречението.

Роуз не можеше да откъсне очи от внезапната промяна у мащеха си, която за първи път не й се струваше чудовище. Лицето й се беше смалило, изглеждаше безкрайно нещастно въпреки опънатата кожа и постоянното червило. Роуз напрягаше паметта си да си спомни дали някога в съвместния им живот е имало случай, когато Сидел да е съжалявала за нещо. Дори да е имало такъв, тя не си го спомняше.

— Нямаш представа какво е… — на пресекулки пое дъх Сидел — да живееш в тази къща. Да минават години и никога да не си направил нещо както трябва. Завинаги да си вторият избор, да не си този, когото хората около теб предпочитат, и всяка твоя стъпка да се оказва погрешна.

— Полека да не ме разплачеш — подхвърли Роуз с типичен за Маги маниер.

Сидел повдигна вежди и погледна Роуз в очите.

— Нищо, което правех, не беше както трябва — въздъхна тя. Клепачите с наскоро почистените мигли потрепваха. — Нито ти, нито Маги ми дадохте възможност да се доближа до вас. Никой от вашето семейство не ми даде тази възможност.

— Сидел — обади се кротко Майкъл.

— Защо не й кажеш? — обърна се Сидел към мъжа си. — Разкажи й истината. Тя има право да знае всичко.

За първи път, откакто я познаваше, Роуз съзря под грима на своята мащеха, под козметичните процедури с ботокс, зад съветите за всевъзможни диети и високомерието колко уязвима е всъщност тя. Пред нея стоеше една жена, прехвърлила шейсетте, чието измършавяло тяло беше сухо и отблъскващо, а лицето приличаше на жестока карикатура, грубо нахвърляна рисунка на жена, а не живо същество. Изведнъж си даде сметка за тъгата, в която бе преминал животът на тази жена. С един съпруг, който продължаваше да е влюбен в починалата си първа съпруга, един първи съпруг, който я беше изоставил, дъщеря, която беше пораснала и заминала далеч.

— Роуз — подкани я баща й да го последва. Влязоха в дневната на Сидел. Кожената тапицерия на гарнитурата беше заменена с велур, но отново в ослепително бяло. Роуз седна в единия край на канапето, а баща й — в другия.

— Мъчно ми е за Сидел — подхвана той и хвърли поглед към преддверието на къщата. Очевидно я чака, помисли си Роуз, да дойде и да свърши мръсната работа.

— Има сериозни проблеми в момента — обясни по-тихо той. — Марша й създава тревоги.

Роуз само сви рамене. Трудно можеше да изпита каквото и да е съчувствие към Сидел или Марша, която никога не успя да намери време за доведените си сестри, с изключение на случаите, когато проверяваше дали не са пипали вещите й, докато тя е била в колежа.

— Присъединила се към сектата „Евреи, последователи на Иисус“ — поясни той и извърна поглед.

— Сериозно?

— И ние в началото мислехме, че се шегува.

Господи, помисли си Роуз, Сидел, която беше закачила мезуза на всяка врата в къщата, включително на тази към тоалетните, която реагираше остро при всяка фигура на Дядо Коледа в търговските центрове, трябва да беше в истинска агония.

— Искаш да кажеш, че сега е християнка, така ли?

— Отидохме на гости миналата събота и неделя и видях на вратата голям венец от борови клонки.

— Гледай ти — мрачно отбеляза Роуз.

— Роуз — повика я баща й с далеч по-мек тон.

Тя вдигна глава.

— Нека се върнем към по-належащия въпрос за нашата баба.

— Тя ли ти се обади? Ела? — преглътна той мъчително.

— Маги ми писа. Отишла е да живее при тази… Както я нарече, Ела. И така, разкажи ми по-подробно. — Майкъл мълчеше. — Татко?

— Срамувам се от това, което сторих — въздъхна той най-накрая. — Отдавна трябваше да ти кажа всичко… За Ела. — Той сплете пръсти около коляното на единия си крак и започна леко да се полюшва напред-назад. Очевидно бе колко много му се иска да забие поглед в някой годишен финансов отчет или поне в брой на „Уолстрийт Джърнъл“. — Майката на твоята майка — започна той — се казва Ела Хирш. Премести се да живее във Флорида много отдавна. След… — Той замълча. — След смъртта на майка ти.

— Каза ни, че тя е в някакъв дом — прекъсна го Роуз.

Майкъл Фелър сви пестници и подпря ръце на бедрата си.

— Така беше, но не в онзи вид домове, за които вероятно ти си мислиш.

— Не те разбирам.

— Ами тя живее в свой собствен дом — преглътна той мъчително. — С Айра, предполагам.

— Значи си ни излъгал — спокойно заключи Роуз.

— По-скоро не ви казах цялата истина — обясни баща й. Очевидно отдавна беше обмислял тази реплика. Майкъл си пое дълбоко дъх. — След като майка ти… — Гласът му заглъхна.

— Почина — допълни Роуз.

— Почина — повтори механично Майкъл. — След смъртта й бях толкова сърдит. Чувствах се… — замълча, впил поглед в стъклената повърхност на малката масичка пред тях.

— Сърдит си бил на родителите на мама, така ли? На Ела?

— Опитваха се да ми кажат истината за състоянието на Каролайн, но не исках да слушам. Толкова бях влюбен… — Роуз потрепери от дълбочината на болката му. — Бях влюбен до уши в нея. Не можех да им простя. Майка ти беше на литий, когато се запознах с нея. Положението й беше стабилизирано. Но много се дразнеше от начина, по който й действаха лекарствата. Опитвах се да я накарам да ги взима редовно, Ела — също, и известно време тя беше добре, но после… — Той изпусна дълго задържания въздух от гърдите си, свали очилата, сякаш не можеше да търпи тежестта им на лицето си. — Тя много ви обичаше. Обичаше всички ни. Но не можеше да се справи… — Гласът му секна. — Не я интересуваше тревогата ми.

— Каква беше тя?

— Не си ли спомняш? — изненадано я погледна Майкъл.

— Ти не държеше нейни снимки или вещи у дома. — Роуз направи неопределен жест с ръка към обстановката в изрядно чистата дневна на Сидел: бели стени, бял килим, рафтовете, върху които никога не беше поставяна книга, единствено стъклени статуетки и една снимка от сватбеното тържество на Марша. Никога не съм виждала нейна снимка тук. Не говореше за нея.

— Много дълбоко бях наранен — отговори баща й. — Болеше ме при самия спомен за нея. Смятах, че и за теб и Маги ще бъде болезнено.

— Не знам… Щеше ми се да… — Роуз погледна надолу към краката си и към белия тъкан килим. — Щеше ми се да не е чак такава тайна.

Майкъл мълча известно време.

— Спомням си, когато я видях за първи път. Вървеше през кампуса на Университета на Мичиган и буташе колелото си. Смееше се и гласът й отекна като звън на сребърни звънчета. Не бях срещал по-красиво момиче. Косата й беше привързана с тънък розов шал — гласът на бащата заглъхна.

Роуз помнеше погледи, откъслечни истории, нежен кънтящ глас, нежна буза, опряна в нейната. „Сладки сънища, сладко момиче. Спи спокойно, меденке моя.“ Всички след това се надпреварваха да лъжат. Ела бе излъгала баща й за Каролайн или по-скоро му е казала истината, но той не бе искал да я чуе. Баща й пък беше излъгал дъщерите си за Ела, или по-скоро им беше казал една мъничка част от истината, оставяйки другото неизказано.

Тя се изправи със стиснати юмруци. Лъжи, лъжи, лъжи. Къде беше истината обаче? Оказваше се, че майка й е била луда, но беше мъртва. Баща й се беше заробил с една вещица и беше оставил тя да се грижи за дъщерите му. Баба й се беше свила в заешката си дупка, а Маги бе тръгнала да я търси. И всичко това зад гърба на Роуз.

— Просто си се отървал от нея. През цялото време, докато растях, не си спомням веднъж да съм видяла нейна снимка или каквато и да е нейна вещ…

— Беше много болезнено за мен — простичко обясни Майкъл. — Достатъчно много страдах всеки път, когато ви погледнех.

— Много си мил.

— Не, не ме разбра… — Той взе ръката на дъщеря си — жест, който я остави направо без дъх. Не помнеше баща й да я е докосвал, с изключение на някоя бегла целувка по бузата, от онзи ужасен ден, когато дванадесетгодишна, тя излезе от тоалетната и прошепна смутена, че е дошъл месечният й цикъл. — Вие двете толкова много ми напомняхте за нея. С всичко, което правехте.

— И затова ти се ожени за нея — кимна Роуз към преддверието, където вероятно мащехата й стоеше и слухтеше.

— Сидел беше изпълнена с добри намерения — въздъхна Майкъл.

— Как ли пък не — изсмя се Роуз, но смехът й прозвуча като грак. — Та тя ни мразеше. И мен, и Маги.

— Просто ревнуваше — опита се да обясни Майкъл.

— От какво има да ревнува? — заекна Роуз от гняв. — Сигурно се шегуваш. Знаеш, че Моята Марша беше съвършена във всичко. И дори да е ревнувала, се държеше отвратително. А ти се правеше, че не забелязваш.

— Роуз… — сви се баща й като от удар.

— Какво Роуз?

— Трябва да ти дам нещо. Твърде късно е сега, но въпреки всичко…

Той се качи бързо по стълбите и слезе с кутия от обувки.

— Тези са от нея. От баба ти. Тя е във Флорида. Опитваше се да се свърже с мен. С теб и Маги… От години. Но аз не й позволих. — Той бръкна в кутията и измъкна измачкан плик с надпис „Госпожица Роуз Фелър“. — Това е последната картичка, която пристигна от нея.

Роуз прокара пръст по плика, чието близо петнайсетгодишно лепило беше изсъхнало и той се отвори лесно. Вътре имаше картичка с букет розови и червени цветя, покрити със златист бронз, който се посипа по пръстите на Роуз.

„Честит шестнадесети рожден ден, гласеше сребристият надпис над цветята. Желая ти много любов и цялото щастие на света на този ден.“

Следваше подпис. И адрес. И телефонен номер. Имаше и послепис.

„Роуз, много бих искала да те чуя. Моля те, обади ми се! Когато пожелаеш!!!“

Трите удивителни разстроиха Роуз най-много. На снимката в плика се виждаше малко кръглолико момиченце със сериозно изражение и кафяви очи, което беше седнало в скута на възрастна жена. Жената беше усмихната. Момиченцето — не. На гърба със същия полегнал почерк беше написано: „Роуз и баба, 1975“.

Тя трябва да е била шестгодишна.

— Искам да си вървя — скочи Роуз.

— Роуз — повика я баща й безпомощно.

Тя дори не се обърна към него, а напусна бързо къщата. Седна зад волана на колата и се замисли. Помнеше гласа на майка си, усмивката на покритите с розово червило устни, потъмняла от слънцето ръка се протяга иззад апарата. „Усмихни се, миличко! Защо е тази муцунка? Усмихни ми се, Роузи-Поузи! Засмей се, кукличката ми.“