Дженифър Уайнър
Нищо общо (28)

27

Роуз се събуди в понеделник, после във вторник и отново в сряда, и четвъртък с мисълта, че това ще е денят — денят, в който ще си вземе душ, ще си измие зъбите, ще изведе кучето на бърза сутрешна разходка, после ще се прибере, ще облече костюм, ще обуе чорапогащник, ще извади куфарчето си от дрешника в антрето и ще отиде на работа като всеки нормален човек.

Всяка сутрин се събуждаше, изпълнена с добри намерения и заредена с енергия. Под душа се наставляваше как у китайците йероглифът, означаващ криза, е също като този, означаващ възможност. После разхождаше кучето до Ритенхаус Скуеър, поглеждаше на юг, където сградата с блестяща стъклена фасада, приютила кантората на „Домел, Луис и Феник“, се възправяше като гигантски, извисил се към небето упрек, и сърцето й се свиваше. И не само сърцето, всичките й органи, бъбреците и черният дроб и всичко останало, което се спотайваше в тялото й, се усукваха болезнено и надаваха стон: „Не. Не мога. Не и днес“.

После се прибираше, обаждаше се на Лиса, секретарката си, и обясняваше, че още е болна.

„На грип ми прилича“ — бе изрекла прегракнало в понеделник.

„Без проблем“ — бе отвърнала Лиса, а тя никога не хабеше цели думи, когато и кратки срички бяха напълно достатъчни.

В края на седмицата проявеното от Лиса разбиране очевидно се бе изчерпало и тя прибягна до разточителството на цяло изречение:

„В понеделник ще дойдеш, нали?“

„Определено — бе отвърнала Роуз, като се постара гласът й да прозвучи категорично, професионално, самоуверено. — Естествено — добави. — Разбира се.“

След което рухна на канапето и изгледа поредния епизод от „Сватбени истории“. През седмицата, в която не стъпи на работа, Роуз се бе пристрастила към предаването. То траеше половин час, беше построено като сонет или по-скоро доказателство на теорема по геометрия. Първа част: Запознанство с булката и младоженеца (във вчерашния епизод булка беше Фърн, продавачка в дрогерия, а младоженецът Дейв — брадат шофьор на камион за дълги превози с двайсет години по-възрастен от избраницата си). Втора част: Запознанството. („Влязох да си купя пептобисмол — бе избоботил Дейв, — а на щанда стоеше тя. Красавица и половина, направо ми взе ума.“) Трета част: Планове за сватбата. (Фърн и Дейв бяха си избрали „Радисън“. Вечеря, после танци, двамата синове на Дейв от предишни бракове бяха определени за шафери.) Финал: Големият ден. (Фърн върви по килимената пътека, ефирно видение в бяло. Дейв се бе разплакал. Роуз също впрочем.)

Четири дни поред все същото. Роуз дъвчеше поредната поничка, плачеше при вида на всяка булка, всеки младоженец, всяка рокля, всяка майка и свекърва, всяка първа целувка и всеки първи танц. Разплакваха я неугледни социални работнички от Алабама, учителки от Ню Джърси, чиновнички от Сан Хосе с направо мъжки мустаци, неграмотни момичета с лоша кожа и нескопосано студено къдрене. Всеки друг може да го постигне, мислеше си тя, а кучето се настаняваше в скута й и се заемаше да изближе сълзите. Всеки, но не и аз.

 

 

В събота сутринта телефонът започна да звъни. Роуз не вдигна, сложи на кучето каишката, която най-сетне бе успяла да купи, и побърза да излезе, преди да забележи, че все още е по пантофи. Рошавите пантофи със заешки муцуни. Какво пък. Някакъв бездомник я изгледа с възхищение.

— Чудесно изглеждаш, сладурче! — бе подвикнал той. Окуражаващо, отбеляза си Роуз. — Малко едричка за моя вкус, но определено изглеждаш чудесно! — долетя допълнението. Е, поправи се Роуз, дотук с окуражителните думи.

Цели двайсет минути остави кучето да души храстите, противопожарните кранове, броячите на паркинга и дупетата на всякакви четириноги побратими, но когато се прибра, телефонът продължаваше да звъни, все едно не е спирал. Продължи и когато тя се пъхна под душа с натежали като олово крака и пусна струята докрай, решена поне да събере сили да измие косата си. В пет часа Роуз най-сетне вдигна слушалката.

— Кажете!

— Къде беше, по дяволите? — поиска да знае Ейми. — В службата ти оставих четиринайсет съобщения на гласовата поща. Пратих ти шест имейла. Онази вечер минах край вас…

Роуз смътно си спомняше тропането на вратата, помнеше как се бе захлупила с възглавницата, докато тропането не престана.

— Секретарката ти казва, че си болна, а приятелката ми Карън те видяла да се скиташ безцелно около Ритънхаус Скуеър по пижама и пантофи.

— Не съм се скитала. И не бях по пижама — възнегодува Роуз, като за момента подмина уточнението за пантофите. — Това беше анцуг.

— Няма значение. Кажи ми какво става. Болна ли си?

Роуз погледна телевизора с копнеж, после се застави да извърне очи.

— Имам нужда да говоря с теб — рече накрая.

— Чакам те в „Ла Сигал“ след петнайсет минути. Не, половин час. Май ти е нужно време да си намериш нормални дрехи. Не вярвам да те пуснат по пижама.

— Не беше пижама! — повтори Роуз, но Ейми вече бе затворила. Тя остави телефона и тръгна да си търси обувки.

 

 

— И така — започна Ейми, която вече бе поръчала кафе и две рулца с размерите на ръкавица за бейзбол. — Какво направи той?

— А? — зяпна Роуз.

— Джим — нетърпеливо уточни Ейми. — Знам, че за всичко е виновен тоя гадняр. Кажи ми какво ти е направил и ще измислим начин да му отмъстим.

Роуз се усмихна тъжно. След поредица неподходящи приятели Ейми бе разработила своя философия за провалените връзки и какво да предприеме жената, когато краят настъпи.

Първа стъпка: Тъгувай месец (две седмици, ако връзката е включвала секс).

Втора стъпка: Ако те е изоставил или ти е изневерил, наслади се на скандално отмъщение (последният й приятел, заклет вегетарианец, с ужас бе установил, че е записан в клуба „Най-странното парче месо, което изядох този месец“).

Трета стъпка: Преживей го. Без съжаление, без подсмърчане, без среднощни посещения или обаждания по телефона на пияна глава. Мисли за следващото приключение.

— Та какво направи той?

— Изневери ми — отвърна Роуз.

— Знаех си — поклати глава Ейми и присви очи. — И как ще му отмъстим? Професионално унижение? Анонимно писмо до фирмата? Да подхвърлим някоя гадория в колата му?

— Какво например?

— Пастет от аншоа. Изстискваме половин тубичка в жабката и лексусът никога няма да е същият.

— Не беше само той виновен.

— Какво искаш да кажеш?

— И Маги участваше.

Ейми изплю хапката в чинията си.

— Какво?

— Маги — повтори Роуз. — Заварих ги. — Толкова пъти си бе повтаряла наум, на глас на кучето, че когато най-сетне го изрече пред истински слушател, имаше чувството, че рецитира стихотворение, което е наизустила преди години. — Заварих ги в леглото. Тя беше обула най-новите ми ботуши.

— „Виа Спига“? — Ужасът в гласа на Ейми нарастваше с всяка секунда. — О, Роуз, толкова ми е мъчно за теб.

Но не си изненадана, отбеляза си Роуз.

— Господи! — Ейми вече започваше да заеква. — Тая малко кучка!

Роуз поклати глава.

— Как е могла?

Роуз сви рамене.

— И то след като я приюти, сигурно и пари си й дала, опита се да й помогнеш… — Ейми извъртя очи към тавана. — Какво ще правим?

— Не искам да я виждам никога повече.

— Да де — откликна Ейми. — Представям си колко ще е конфузно в Деня на благодарността. И къде е госпожица Сладострастна?

— Нямам представа — безизразно отвърна Роуз. — При баща ми и Сидел, предполагам.

— Тя поне вече страда — отсече Ейми. — Ами ти?

— О, и аз страдам. — Роуз въздъхна и побутна рулото в чинията си.

— Какво мога да направя? — попита Ейми.

— Само времето ще ме излекува.

— И терапията „бърз тур по магазините“ — заяви Ейми, скочи и задърпа Роуз. — Търговският център ни зове. Що се разведриш. Хайде.

 

 

Цял следобед двете обикаляха комплекса „Кралят на Прусия“. В крайна сметка Роуз се сдоби с три големи плика, пълни с непотребни вещи. Накупи едва ли не всичко, което успяваше да спре погледа й, а и да й вдъхне, макар и мимолетна надежда, че животът й — а и тя самата — ще се оправи. Купи си ексфолиращи телове и подхранващи кремове, свещи с аромат на лавандула, самозалепващи чашки за сутиен, изкуствен кокал и извезана с мъниста официална чантичка за двеста долара. Също и червила и блясък за устни, моливи за устни, три чифта обувки и червена кашмирена пола до глезените, която не вярваше, че някога ще облече. Последната спирка бе книжарницата.

— Самопомощ? — попита Ейми. — „По-добър секс чрез йога“? „Десет хитри стъпки да сразим господин Единствен и неповторим“?

Роуз се позасмя, поклати глава и се насочи към отдела „Наскоро излезли романи“. За десет минути успя да натрупа купчина от десет лъскави романа за жени, които бяха открили любовта, бяха я загубили и открили отново.

— Да си знаеш за всеки случай — подхвърли Ейми на път към паркинга, — пастата ще ми е подръка, в случай че размислиш. А и ако решиш, че е наложително безпристрастен страничен човек да си поговори с госпожица Маги.

— Ти не си безпристрастна.

— Е, да, но в телевизията играя на безпристрастна — Ейми си погледна часовника. — Искаш ли да дойда при теб? Или ти да дойдеш у нас? Отивам у мама на вечеря…

— Добре съм — поклати глава Роуз, като си представи какво означава цяла вечер с майката на Ейми — вечеря с неизменните спагети, последвана от няколко часа за хобито на домакинята — рекламните лица на веригата Кю Ви Си и техните любими аксесоари.

— Обади ми се — настоя Ейми. — Сериозно ти говоря.

Роуз обеща да се обади. Като първа стъпка от възобновеното си нормално съществуване тя подхвърли на кучето изкуствения кокал и се застави да изслуша всичките четирийсет и три съобщения в гласовата си поща. Шестнайсет от Ейми, десетина от службата, три от баща й, няколко рекламни предложения, пет-шестима от гневни кредитори, едно необяснимо обаждане от управителя на Международната фирма за палачинки, който я канеше на интервю в удобно за нея време. На баща си отговори със съобщение, че е жива и здрава, изтри останалите, после си легна и спа непробудно осемнайсет часа. В неделя сутринта — най-най-последния ден за униние според окончателното й решение — тя се обади на Ейми да й каже, че все още е жива, макар и не съвсем наред. Сложи си червило, облече червената кашмирена пола, пъхна един роман в джоба си, сложи каишката на кучето и тръгна към любимата си пейка в парка. Време беше да вземе решение.

— „За“ — прошепна си тя. — Аз съм дипломиран юрист с хубава работа. „Против“ — продължи, а кучето подозрително взе да души обувките й. — Призлява ми дори от мисълта да се върна там.

Роуз отвори книгата, извади писалка от джоба си и взе да пише в полетата около крилатите цитати, красящи първите няколко страници от всички книги, купени при последния набег по магазините. „За“ — ако се върна на работа, ще имам пари. „Против“… — кучето в краката й излая. Роуз вдигна поглед и забеляза друго куче от непозната за нея порода на петна. С дребно като на котка телце, то бе скочило на пейката и сега седеше до нея и я гледаше с безстрашни черни очи.

— Здрасти — рече Роуз и остави кучето да подуши ръкавицата й. — Как се казваш? — Тя присви очи, за да разчете надписа на каишката, и се зачуди що за име е Нифкин. Чуждестранно най-вероятно. — Върви си у дома — подкани тя непознатото куче, чиито бакенбарди се разтреперваха при всяко вдишване. — Върви да намериш господарите си. — Кучето продължи да я зяпа, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгне. Роуз реши да не му обръща внимание.

„Против“ — продължи тя. Затвори очи и отново усети, че й се повдига при мисълта как ще влезе във фоайето, ще се качи в асансьора и ще се озове на етажа, където се бе влюбила в Джим, а и си бе въобразила, че и той я обича.

— „Против“ — повтори на глас и отвори очи. Нифкин не беше мръднал от мястото си, а пред пейката стоеше малко момиче в червено палто. Детето имаше червени ръкавици и червени гумени ботушки, коса с цвят на кленов сироп, вързана на тънка като морков опашка. Господи, помисли си Роуз, аз да не съм някоя Снежанка?

— Куче! — обяви детето и размаха червена ръкавичка.

— Да — потвърди Роуз, а мопсът развълнувано изпръхтя. Момичето се приведе и погали мопса по главата, който се разкърши от удоволствие. Междувременно Нифкин треперушката бе скочил на земята и бе застанал до детето, тъй че сега два чифта очи бяха вторачени в Роуз.

— Аз съм Джой — заяви детето.

— Здрасти — отвърна Роуз с бодър глас. — Това е… — О, господи, още не знаеше името на кучето. — Това е кучето, което разхождам!

Детето закима, все едно бе получило напълно разумно обяснение, после дръпна каишката на Нифкин и тръгна през парка. Междувременно белокоса жена с тъмни очила се бе загледала към пейката на Роуз.

— Петуния? — извика тя. — Това Петуния ли е?

Петуния, каза си Роуз. Мопсът я фиксира с поглед. Роуз долови известно смущение да свива провисналата кожа на муцунката.

— Здравей, Петуния! — рече жената и кучето изсумтя с достойнство.

— Нима Шърли вече се е върнала от Европа? — попита жената.

— Е… — Роуз не беше очаквала да се натъкне на познатите на Петуния.

— Мислех, че ще остане в приюта до другия месец — продължаваше да бъбри жената.

Роуз съзря спасителната сламка и се хвана за нея с всички сили.

— Точно така. Това всъщност е нова услуга… всекидневна разходка. Нали разбирате, кучетата да глътнат въздух, да обиколят познатия квартал, да се видят с приятели…

— Прекрасна идея! — възкликна жената, като се огледа.

Две други кучета се бяха появили — едното голямо, с козина като шоколад и широка гъвкава опашка, другото скоклив черен пудел с виснал червен език.

— Значи работите за приюта?

— Всъщност аз съм… на свободна практика — отвърна Роуз. Спомни си приказката за омагьосаната принцеса, която, щом отворела уста, изскачали жаби. Роуз реши, че я е сполетяла същата участ, само че наместо пъпчиви земноводни от нейната уста изскачаха лъжи. — Разхождам кучетата от приюта, но и питомци на други клиенти…

— Имате ли визитка? — попита възрастният мъж, опънал каишката на пудела.

Роуз се престори, че рови в джобовете си, но накрая разпери празни ръце.

— Съжалявам — каза тя. — Не съм си взела…

Мъжът извади писалка и листче от джоба си, Роуз надраска телефонния си номер, после добави: „Роуз Фелър, Почасова грижа за кучета“. Неусетно се бе озовала в центъра на плетеница от каишки, размахани опашки и бъбриви собственици, нуждаещи се от грижовен помощник за своите питомци.

Да, отвръщаше Роуз, можела да се грижи и за котки. Не, не се наемала с обучение, но с удоволствие щяла да ги води навреме за уроците.

— Гледачка на домашни любимци! — извика някаква жена с увиснал зелен пуловер. Нейното куче бе е къси крака като на Петуния, но два пъти по-голямо, с набръчкана кожа по цялата муцуна и лига, провиснала от морните челюсти. — Свободна ли сте в събота и неделя след Деня на падналите във войните?

— Ще бъда тук — отвърна Роуз.

Петуния и другото сбръчкано куче размениха замислено сумтене, все едно членуваха в един и същи клуб и си разменяха тайното опознавателно ръкостискане.

— Имате ли разрешително? — попита жената, изстрелвайки думите в отривисто стакато, същински бивш сержант от пехотата. — Лиценз? Застраховка? Здравна книжка?

— Всъщност… — Тълпата затаи дъх и Роуз изтърси: — Тъкмо привършвам с формалностите. Другата седмица ще имам всичко необходимо. — Мислено си отбеляза да провери какво е нужно на лицензирания разводач на кучета.

— А тарифата?

Тарифа, повтори си Роуз наум.

— Ами… десет долара на разходка, двайсет и пет за целодневни грижи. — По израженията на собствениците заключи, че е предложила изгодна оферта. — Това е специалната тарифа за нови клиенти — добави тя. — Разбира се, ако предпочитате кучето ви да остане в приюта, мога да го вземам оттам и да го разхождам всеки ден. Така ще е най-добре за всички. Просто ми звъннете! — Тя помаха за довиждане и побърза да напусне парка. — Коя е Шърли? — Въпросът бе отправен към мопса, който не я удостои с отговор. — Наистина ли се казваш Петуния? — кучето пак не отговори и Роуз се насочи към „Красиви лапички“. Звънчетата издрънчаха, когато отвори вратата, и жената зад щанда скочи на крака.

— Петуния! — извика тя и побърза да угаси цигарата си. Петуния излая веднъж и така яростно замаха с опашка, че дупето й заподскача. — Слава богу! Всички тук се изправихме на нокти!

— Здравейте — рече Роуз, а жената заобиколи, клекна на пода потърка телцето на кучето от муцуната до опашката.

— Къде я намерихте? Господи, колко се изплашихме! Собственичката й ще отсъства още три седмици, но не смеехме да й се обадим… Ама представяте ли си? Оставя си жената кучето в приют, отлита за Европа и да вземат да й се обадят, че кучето й се е загубило? — Жената се изправи, приглади памучната си престилка и се втренчи в Роуз през гъсти сиви къдрици. — Та къде я намерихте? — попита повторно.

— В парка — отвърна Роуз, решила, че си е изразходила лъжите за цял месец напред, дори за година, в този единствен ден. — Не приличаше на изгубено куче, но аз я познавам… тъй де, виждала съм я в парка, реших, че може би я познавате…

— Слава богу — въздъхна жената и грабна Петуния. — Страшно се бяхме притеснили. Мопсът е нежна порода, нали знаете, често-често настиват, прихващат дихателни инфекции, всякакви вируси… Идея нямам кой се е грижил за нея тия няколко седмици, но като гледам, добре се е справил. — Тя отново погледна Роуз. — Има награда, разбира се…

— Не, не — възпротиви се Роуз. — Радвам се, че ще я приберете…

— Настоявам — повтори жената, мина зад щанда и дръпна чекмеджето на касата. — И как се казвате? Наблизо ли живеете?

— Всъщност, да. Живея в Дорчестър, сътрудник съм в „Луис, Домел и Феник“. Ето как стоят нещата. Аз започвам самостоятелен бизнес. Фирма за разхождане на кучета.

— А, в града вече има немалко такива фирми — отбеляза жената и хвърли на Петуния бисквитка, която тя улови във въздуха и захрупа звучно.

— Знам — рече Роуз. — Моето начинание е нещо различно. Разхождам кучета, които са оставени за временно гледане. За да излизат на въздух и да потичат.

Сега вече жената изглеждаше заинтригувана.

— Колко?

— Ще взимам по десет долара на разходка. — Тъкмо преди жената да се намръщи, тя добави: — Които ще деля с вас. Така ще е по-добре за новите клиенти.

— Ще ви плащат десет долара на разходка, а вие ще ми давате пет?

— Точно така. За целия първи месец. После ще видим какво се получава. — Тя вече изчисляваше наум — колко разходки по пет долара, десет кучета от приюта примерно плюс още три-четири за по десет долара. — Изпълнявам и дребни поръчки за собствениците — добави Роуз, изреждайки в ума си всички онези неща, за които не й стигаше времето, докато работеше във фирмата. — Химическо чистене, покупки, уговорка на час при лекар или зъболекар, поръчани подаръци… Ако държите на изпитателен срок, ще разхождам Петуния безплатно.

— Ето какво — отсече жената. — Готова съм да опитаме, стига друг да не научи за малкото приключение на Петуния.

— Договорихме се — усмихна се Роуз и жената отново заобиколи, за да си стиснат ръцете.

— Аз съм Беа Мадокс.

— Роуз Фелър.

Жената присви очи.

— Да сте роднина на Маги?

Роуз усети, че усмивката застива на лицето й.

— Маги е моя сестра. Но аз не съм като нея — добави, усетила изучаващия поглед на Беа. Роуз се поизправи, опъна рамене назад, постара се да си придаде вид на отговорен, зрял човек, на когото може да се разчита, с две думи, противоположност на Маги.

— Ключовете ми още са у нея, ще знаете.

— Не знам къде е в момента — каза Роуз. — Ще ви ги платя.

Жената зяпна, после сви рамене.

— Струва ми се, че наистина можем да опитаме. Не виждам какво ще загубя. Пък и вие намерихте тая сладурана. — Тя даде на Роуз своя визитка и й посочи книжарницата с копирна машина на ъгъла, където да си размножи обява с името, цените и услугите, които предлага.

Роуз се вслуша в съвета, остави една от чисто новите обяви в „Красиви лапички“, после побърза да се прибере в апартамента и записа нов поздрав на секретаря си: „Свързахте се с Роуз Фелър от «Грижа за домашни любимци». Моля, оставете съобщение с името си, името на вашия, любимец и датите, на които ви е нужна помощ, и ще ви се обадя при първа възможност“.

Нужен ми е отдих, каза си тя и прослуша записа с чувството, че животът й е заприличал на филм, а някаква непозната се е превъплътила в нея. Нужен ми е отдих, повтори строго. Никога не бе почивала за повече от седмица. Веднага след колежа бе постъпила в юридическия факултет, без да губи нито ден дори за да подреди дрехите си. Полага ми се почивка, реши тя.

Следваща спирка, фирмата. Рано-рано в понеделник сутрин. Роуз седна на канапето, пое дълбоко дъх и набра номера, но не на Лиса, а на Дон Домел. Неговата секретарка веднага я свърза. Роуз не можа да реши дали това е добър или лош знак. Тя се стегна, готова да посрещне потока от съвети: Пий житна вода! Упражнявай се с медицинската топка! Сериозно се заеми с планинско колоездене!

— Роуз! — сърдечно възкликна Дон. — Как се чувстваш?

— Много по-добре — отвърна тя. Избута настрани списанията за кучета, осъзнала колко празен изглежда апартаментът без Петуния. — Вижте… В момента имам трудности от личен характер…

— Искаш ли да си вземеш отпуск? — попита Дон с невероятна бързина и Роуз заключи, че мисли в тази насока още от първия ден, когато Джим се бе явил на работа, за разлика от нея. — Фирмата поддържа много гъвкава политика… неплатен отпуск, разбира се, но ще запазиш всички преимущества и ще можеш да се върнеш, когато поискаш. Когато се почувстваш готова, разбира се. А пък ако не се получи… — Гласът му заглъхна. Роуз обаче имаше чувството, че така дори чува по-добре какво си мисли. Бягай, все едно казваше Дон Домел. За нас ти си проблем, потенциален скандал, повод за клюки, противно петно от жълтък върху вратовръзката на фирмата. Върви си и не се връщай повече.

— Шест месеца? — попита тя, представяйки си, че до шест месеца ще подреди бъркотията в главата си и ще бъде готова да продължи.

— Чудесно! — откликна Дон. — Ако са ти нужни препоръки, разбира се, винаги можеш да разчиташ…

— Разбира се — в същия тон отвърна Роуз. Сама се учуди колко лесно се получи, колко лесно бе да направи крачката, след като решението бе взето. Работата, която бе превърнала в своя страст, сигурно щеше да бъде прехвърлена на някой друг стръвен млад сътрудник. Възмутителна несправедливост. Джим бе не по-малко виновен от нея. В това не се съмняваше. Джим обаче щеше да остане. Щеше да очаква предложенията да си купи акции от фирмата, повишенията, добавките към годишния отпуск, ъгловия кабинет с изглед към сградата на общината. А тя щеше да получи неплатен отпуск и проформа препоръки. Каквото ще да става, каза си тя. Така да бъде. Тя ще се справи. Все някак ще го преживее.

— … случва се — говореше Дон, който очевидно не бе свършил.

— Моля?

— Случва се — повтори Дон. И ето че най-сетне се отказа от перченето и преструвките и в гласа му се прокрадна истинска доброта. — Не всяка фирма се оказва подходящата.

— Съвсем точно казано — мрачно отбеляза Роуз.

— Обаждай се — рече Дон.

Роуз му обеща, че ще държи връзка, и затвори. После се облегна назад и се замисли. Край на правото, каза си тя.

— Поне засега — произнесе на глас и осъзна, че тези думи никак не помрачиха настроението й. — Домашни любимци — бе следващото, което изрече, и се засмя, защото й се стори странно да се види в такава светлина — Роуз Фелър, изтъкана от амбиция, Роуз Фелър, тъй дълго крайно целеустремена, изоставя скоростната лента, за да стане кучешка бавачка. — Просто си взимам отпуск — каза си тя. После сложи чайника на котлона, пак се върна на канапето, затвори очи и се зачуди какво, за бога, бе надробила.