Дженифър Уайнър
Нищо общо (12)

11

— Защо трябва да участваме отново в това? — попита Маги и се стовари тежко на мястото до шофьора. Всяка година, когато тръгваха за традиционния футболен мач, тя задаваше този въпрос. Близо двайсет години все един и същ въпрос, мислеше си Роуз. Нейният отговор също не се променяше през това време.

— Защото нашият баща е много ограничен човек — въздъхна тя и подкара колата. — Достатъчно топло ли си облечена? Не отиваме на гости, а да стоим навън.

Маги беше с черен гащеризон, черни високи обувки с широки токове и кожено яке с изкуствена яка. Роуз пък беше облякла джинси и пуловер, носеше шапка, шал и ръкавици и доста широко за ръста си жълто палто.

— Приличаш на матрак, върху който някой се е изпикал — отбеляза по-малката сестра.

— Благодаря за откровението. Закопчай колана.

— Няма проблем — отговори Маги и измъкна от вътрешния си джоб плоска бутилка. Отпи една глътка и я подаде на сестра си. — Кайсиево бренди.

— Шофирам — отбеляза Роуз и стисна устни.

— Аз да не би да пия? — изкиска се Маги.

Смехът й напомни на Роуз годината, когато баща й в пристъп на малко объркана родителска загриженост за първи път купи билети за откриването на футболния сезон.

„Ние не харесваме футбол“ — го беше информирала Маги, искрено и убедено, като всяко десетгодишно хлапе, сигурно, че е право във всичко. Лицето на Майкъл Фелър бе станало снежнобяло.

„Не е вярно!“ — обади се тогава Роуз и ощипа сестра си по ръката. „Ох, бе!“

„Наистина ли?“ — попитал бе баща й.

„Не обичаме много да го гледаме по телевизията — опита се да замаже положението по-голямата сестра и за всеки случай отново ощипа Маги, да не вземе да се обади — но ни харесва да гледаме истинската игра“. Така се почна. Всяка година тримата, а после с появата на Сидел, и четиримата отиваха да гледат мачовете на „Ийгълс“, когато играеха на свой терен. Маги подготвяше облеклото си дни преди това, ръкавици с гарнитура от изкуствена кожа, шапки с пухкави помпони. Роуз мажеше сандвичи с фъстъчено масло и плодово желе, които нареждаше в специална кутия, пълнеше термос с горещ шоколад. В студените дни носеха одеяло и се сгушваха заедно, докато облизваха полепналото по пръстите масло. От време на време баща им скачаше и започваше да ругае. Усетил се, поглеждаше момичетата.

„Извинете ме за лошия френски“ — обичаше да казва в такива моменти.

— Извинете ме за лошия френски — промърмори шепнешком Роуз.

Маги я изгледа с любопитство, след което отпи отново от шишето и се излегна в седалката.

Баща им и Сидел ги чакаха пред касите. Майкъл Фелър беше с джинси, памучна блуза с емблемата на „Ийгълс“ и дълго яке в цветовете на отбора — зелено и сребристо. Лицето на Сидел изразяваше обичайното неудоволствие, но иначе, както винаги, беше покрито с дебел слой грим. Тя носеше дълго до глезените визонено палто.

— Маги! Роуз! — приветства ги баща им и им връчи билетите.

— Момичета! — едва-едва отрони Сидел и целуна въздуха до бузите им, след което извади червилото си, за да оправи нанесените щети. Роуз последва мащехата си към местата. Докато слушаше чаткането на токовете на Сидел по бетона на пътеката, тя си мислеше, и то не за първи път, защо, по дяволите, тази жена се беше омъжила за баща им? Развела се малко след четирийсетте, след като съпругът й, борсов агент, имал нахалството да я напусне заради секретарката си. Тривиално наистина, но Сидел бе успяла да се съвземе — вероятно благодарение и на щедрата издръжка, която той бързо се беше съгласил да плаща (Роуз си представяше, че съпругът е бил готов да дава и по един милион месечно в замяна на щастието да живее без Сидел). Майкъл Фелър беше с осем години по-млад, средна ръка мениджър в средна ръка банка. Винаги беше печелил достатъчно, без да е богат. Но той влизаше в този брак с утежнения: починала съпруга и две дъщери.

Какво ли беше привлякло Сидел? През годините на своето юношество Роуз беше отделила дълги часове да търси отговор на този въпрос, след като Майкъл Фелър и Сидел Ливайн се бяха срещнали във фоайето на Бет Шалом (Сидел се била запътила за благотворително мероприятие — Порция-пет-долара, а Майкъл си тръгвал от семинар на тема „Родители без партньори“).

„Секс!“ — кудкудякаше Маги в такива случаи.

Обективно погледнато, баща им беше хубав мъж. Но Роуз нещо не беше убедена, че това е единствената причина. Според нея Сидел бе видяла в него не само хубав мъж или добра плячка, но и втори шанс да преживее нова любов. Роуз никога не се беше съмнявала, че Сидел обичаше Майкъл — поне в началото. Докато можеше да се обзаложи, че в повторния си брак баща й търсеше единствено спътник… естествено и заместител на майка за Маги и Роуз, особено като се има предвид успехът на Сидел с Моята Марша. Майкъл Фелър беше срещнал вече истинската си любов и беше успял да я погребе в Кънектикът. С всяка следваща седмица от съвместния им път Сидел осъзнаваше истината и естествено разочарованието й растеше, а оттам растеше и враждебността й към дъщерите на Майкъл.

Тъжно е, мислеше си Роуз, вече настанена на стадиона с нахлупена до ушите шапка и увит около врата дебел шал. Тъжно и малко вероятно бе нещо да се промени. Сидел и баща й вече бяха се впрегнали в една каруца.

— Искаш ли малко?

Роуз подскочи стреснато и извърна лице към сестра си, която й подаваше плоското си шише с кайсиево бренди.

— Не, благодаря. Как си, татко — попита тя баща си.

— Нали знаеш? Работата ме спасява от излишни мисли. Пенсионният ми фонд има проблеми. Но не губя надежда.

Роуз се наведе през скута на сестра си, за да поговори със Сидел.

— Какво ново при теб? — Открай време се опитваше да се държи прилично с мащехата си.

Сидел поразроши с ръка кожата на палтото си.

— Моята Марша сменя обзавеждането си.

— Чудесно! — Роуз положи доста усилия, за да насити думите си с подходящо вълнение.

— Планираме да заминем на почивка за няколко дни — продължаваше Сидел — през февруари. Сигурно си спомняш, че когато се омъжи, Моята Марша си купи…

„… и се оказа фалшиво“, довърши наум Роуз, но сестра й го изрече гласно.

— Не разбирам защо се чувстваш длъжна да се държиш толкова грубо — присви очи Сидел.

Маги се направи, че не чува, и се пресегна да вземе бинокъла на баща си, за да разгледа мажоретките, които излизаха на терена в този момент.

— Тлъсти, тлъсти, както винаги — повтаряше тя, докато оглеждаше всяко от момичетата. — Лошо са те боядисали, миличка.

Майкъл Фелър помаха на продавача на бира. Сидел мигом грабна ръката му и я свали долу.

— Орниш — процеди тя.

— Какво каза? — не разбра Роуз.

— Орниш. Започнали сме диетата на Дийн Орниш. Вегетарианска. — Хвърли поглед на закръглените бедра на Роуз и продължи: — Не е лошо и ти да опиташ.

„Какво правя тук? — отчаяно си мислеше Роуз. — Противна игра на «Ийгълс», ледени седалки, неизменно губещ отбор и компанията на откаченото ми семейство.“

Баща й я потупа по рамото, след което извади портфейла си.

— Ще има ли и за мен някоя банкнота? — попита Маги, която беше легнала върху коленете на сестра си, за да е по-близо до баща им. — Кой е това? — Тя вече надничаше в съдържанието на портфейла.

— Нищо специално. — Баща им видимо се смути. — Една статия, която си изрязах. Смятах да я дам на Роуз…

— Татко, това е Лу Добс — отбеляза Роуз.

— Така е — съгласи се Майкъл.

— Защо носиш негова снимка в портфейла си?

— Не е снимка, а статия. За подготовката за пенсионирането. Добра е.

— Тук има ли и наши снимки? — Маги грабна портфейла. — Или държиш само тази на Лу Не-знам-кой си?

Тя прерови отделението за снимки. Роуз също надникна. Имаше тяхна снимка от основното училище, друга от сватбата на Майкъл и Каролайн — неочаквана, но весела снимка, на която майка им бе издала напред долната си устна, за да издуха воала от лицето си, а Майкъл я съзерцаваше. Направи й впечатление, че не видя снимка на Сидел и баща им. Дали Сидел беше забелязала? Съдейки по свитите до размера на цепки студени очи, които в момента жената бе отправила право напред, Роуз предполагаше, че отговорът е положителен.

— Хайде, птици! Размърдайте се — викаше някакъв мъж зад тях. В края на призива си той взе, че се оригна.

Роуз стана и се отправи към опашката пред будка за сандвичи. Купи си чаша силно разреден топъл шоколад и хотдог с недопечена франзела, който погълна на четири огромни хапки. След това се облегна на перилата и докато обираше с език трохите, нападали по шала й, мислено се пренесе в по-късен час — осем, когато щеше да отиде на среща с Джим за вечеря. Какво правя? — стресна се тя. Купи още три чаши шоколад и ги занесе до местата на близките си.