Дженифър Уайнър
Нищо общо (44)

43

Ела Хирш стоически изтърпя мълчанието на внучка си през почти цялото лято, но най-сетне реши, че не може да търпи повече.

Маги се беше появила през май, в деня след онзи необичаен разговор, по време на който младата жена ту започваше, ту спираше. Ела се опитваше да разбере какво ли означават репликите на отдавна загубената й внучка, дали е наистина Маги или е Роуз, и какво трябва да означава това, че е в Принстън, но всъщност не точно в Принстън. Маги й бе съобщила, че баща й и Роуз са добре, но по някаква причина не иска да им се обади. Не е пострадала, не е болна, но трябва да отиде някъде. Нямала работа в момента, но можела да работи, и то здраво и е сигурна, че ще си намери работа. Ела не трябвало да се тревожи за нейната издръжка. Имаше хиляди неща, които Ела искаше да я попита, но се придържаше единствено към основното: кой, какво, къде и как технически Маги трябваше да стигне от паркинг пред супермаркет в Ню Джърси до Флорида.

— Ще можеш ли да се добереш до Нюарк? — попита Ела, след като с известно усилие си спомни името на най-голямото летище в щата. — Обади ми се, когато стигнеш там. Ще се свържа с въздушната компания, за да разбера кой е най-подходящият директен полет, и ще поръчам билет, който ще те чака при тях.

Осем часа по-късно Ела и Луис се носеха с колата на Луис към летище „Форт Лодърдейл“, където смачкана и изтерзана, стиснала в ръка раница, я чакаше Каролайн.

Ела зяпна от изумление и стисна очи, след миг ги отвори и видя, че греши. Момичето не беше нейната Каролайн. Разбра го веднага, но… Приликата беше удивителна наистина. Очите, начинът, по който косата падаше над челото, ръцете, ключиците дори, всичко това беше на Каролайн. Но решителният поглед, свадливо вирнатата брадичка, начинът, по който очите й търсеха посрещач и проблеснаха, когато ги разпозна в тълпата, бе доказателство, че младата жена пред тях щеше да има различна съдба от дъщеря й. Тя нямаше да се изплаши и да се отклони по разкалян от дъжда път и щеше да успее да удържи волана.

В първия момент настъпи известно неудобство — щяха ли да се прегърнат? Маги бързо реши въпроса, като прегърна раницата си, докато Ела смутено започна да заеква, представяйки се. Докато напускаха временния паркинг, Маги не говори много. Отказа предложението да седне на мястото до шофьора и седеше изпънала гръб на задната седалка. Ела се постара да не я засипе с въпроси. Въпреки това трябваше да получи поне някаква информация, ако щеш дори за свое спокойствие и безопасност.

— Добре е да ми кажеш какви са проблемите ти, за да се опитаме да ги решим.

— Бях… — въздъхна Маги и замълча безпомощно. Ела чакаше търпеливо внучката й да намери подходящото определение. — Бях в жилището на Роуз, живеех при нея, но не се получи и отидох да живея в кампуса за няколко месеца…

— При приятели ли? — обади се Луис.

— В библиотеката — отговори Маги. — Живеех там. Бях… — Тя гледаше през прозореца. — Бях нещо като пътник без билет. Без билет — повтори тя, сякаш ставаше дума за голямо приключение. — Само че имаше един мъж, който ме следеше и щеше да ми създаде много неприятности. Затова трябваше да се махна оттам.

— Искаш ли да се върнеш във Филаделфия при Роуз? — попита Ела.

— Не — бързо отвърна Маги. Гласът й беше така припрян, че Ела се сепна, а Луис неволно натисна клаксона на колата.

— Не искам — повтори Маги по-спокойно. — Наистина не зная къде искам да отида. Нямам жилище във Филаделфия. Живеех в един апартамент, но ме изгониха, а не мога да се прибера при баща ми, защото съпругата му ме мрази, при Роуз — също… — тя въздъхна жално и обви коленете си с ръце, за да придаде по-драматичен ефект на ситуацията. — Може би мога да отида в Ню Йорк. Ще си намеря работа тук, ще спестявам и ще успея да стигна до Ню Йорк. Ще си намеря съквартирантка или… нещо друго.

— Можеш да останеш при мен колкото поискаш — изрече Ела, преди да се усети. Тя дори нямаше представа дали идеята й е достатъчно добра. Ако се съдеше по изражението на Луис, не беше. Маги е била изгонена от жилището си. Не е добре дошла в дома на баща си. Пребивава някъде като пътник без билет… каквото и да означаваше това, в библиотека на колеж, в който не е била записана. Какво беше това, ако не неприятности?

Докато Луис извеждаше колата от натовареното движение край летището и се насочваше към „Голдън Ейкърс“, Маги въздишаше, подпряла брадичка на дланите си, и гледаше през прозореца към палмовите дървета.

— Флорида — промълви тя по едно време. — Никога не съм била тук преди.

— Как е… — подхвана Ела. — Може ли да ми разкажеш нещо повече за сестра си?

Маги мълчеше. Ела направи следващ опит.

— Видях снимката на Роуз в интернет, четох за адвокатската фирма, в която работи…

Маги поклати глава, сякаш виждаше отражението на сестра си в стъклото на колата.

— Много лоша снимка, нали? Все й повтарях да ги накара да я сменят с по-добра, а тя ми вика: „Какво значение има, Маги? Не бъди толкова дребнава“. Казвах й, че цял свят ще гледа тази снимка и не става въпрос за дребнавост, а за това, че е важно да изглеждаш добре, но тя естествено не искаше да ме чуе. Никога не чува какво й говоря. — Маги внезапно млъкна, сякаш се изплаши, че е казала повече, отколкото трябва. — Всъщност къде отиваме? Къде живееш?

— Имаме жилища в едно място, което се нарича „Голдън Ейкърс“. То е…

— … Общност от активни възрастни пенсионери — в един глас изрецитираха двамата.

Маги ококори уплашено очи.

— Старчески дом, така ли?

— Не, не — успокои я Луис. — Не се тревожи. Просто събрани на едно място по-възрастни хора.

— Комплекс от малки апартаменти. Има магазини, клуб и тролей за тези, които не карат вече кола.

— Звучи страхотно — вяло отбеляза Маги. — И какво правите там по цял ден?

— Аз лично съм доброволка.

— Къде?

— Навсякъде. В болницата, в приюта за домашни любимци, в магазина за дрехи втора употреба, програмата „Храна на колела“, помагам на една жена, която получи удар миналата година… Гледам да запълвам времето си.

— Мислиш ли, че ще мога да си намеря работа?

— Каква?

— Мога да правя всичко. Сервитьорка, фризьор на кучета, домакиня някъде…

Какво ли имаше предвид под „домакиня“, попита се Ела.

— Да сервирам питиета в бар — продължаваше Маги, — да гледам деца, да работя в магазин за сладолед, на щанд за понички…

— Виж ти… — възкликна Ела.

Но Маги не беше свършила.

— Известно време съм пяла в бар. — Въздържа се да спомене името на оркестъра, защото самата тя не знаеше как да обясни значението. — Участвала съм в телемаркетинг, пръскала съм хората с парфюми, в „Ти Джей Макс“, „Гап“, „Лимитид“… — замълча и се прозя широко. — В Принстън помагах в домакинството на една сляпа жена.

— Но всичко това… — Ела за пореден път не знаеше как да довърши изречението си.

— Мисля, че е достатъчно — заключи Маги. Отново се прозя, сви се на седалката и мигом заспа.

На следващия светофар Луис погледна Ела.

— Добре ли си? — попита той.

Тя се усмихна смутено и само сви рамене. Маги беше тук и засега това беше достатъчно. Рано или късно истината щеше да излезе на бял свят.

Когато Луис зави към паркинга, Маги все още спеше дълбоко на задната седалка, кестенява къдрица се беше залепила на потната й буза. Изгризаните й нокти толкова много приличаха на тези на Каролайн, че сърцето на Ела подскочи още веднъж. Маги отвори очи, протегна се, грабна раницата си и излезе от колата. Озовала се навън, тя се огледа и примигна смутено. Ела проследи погледа й. Пред тях Айрин Сийгъл буташе проходилката си, а Албърт Ганц предпазливо сваляше кислородна бутилка от каросерията на пикапа си.

— Такава е човешката орис — тихо продума Маги.

— Какво каза, скъпа? — попита Луис.

— Не, нищо — отвърна Маги. Тя преметна раницата на рамото си и последва Ела вътре.

Вярна на обещанието си, Маги си намери работа в магазин за гевречета на около километър от „Голдън Ейкърс“. Беше се уговорила да работи първа смяна и излизаше от дома на баба си към пет сутрин и работеше до обяд. Рядко се прибираше преди осем или девет вечерта и Ела я бе попитала къде ходи.

„На плаж — бе отговорила тя. — Или на кино. Понякога чета в библиотеката.“

И така седмици наред. Дълго време Ела приготвяше вечеря всеки ден, но всеки път Маги отклоняваше поканата.

— Яла съм вече.

Според Ела внучката й беше кожа и кости и едва ли ядеше нещо. Няколко пъти й беше предложила да гледат заедно телевизия, да отидат на кино, да отиде с нея да поиграят в бинго залата. Единственото, което предизвика искра от интерес в очите й, бе идеята за карта в библиотеката. Отидоха в малката едноетажна сграда на библиотеката, Маги попълни бланка, в която вписа адреса на баба си, и потъна в сектора, над който имаше надпис: „Художествена литература“, и след около час се появи с купчина книги с поезия.

Така минаха месеците май и юни. Последваха ги юли и август. Вечер Маги се прибираше, кимваше за поздрав и се скриваше в стаята си. Появяваше се, за да си вземе душ и безмълвно се прибираше в стаята. Неизменно носеше хавлиената си кърпа, пастата и четката за зъби, все едно беше гост за една нощ. Няколко пъти Ела й напомни, че може да оставя нещата си, където пожелае. В стаята на Маги имаше малък телевизор, но Ела никога не го чу да работи. Имаше и телефон, но очевидно Маги не го използваше. Четеше. През ден, през два Ела виждаше от чантата на внучката й да се показва нова книга — дебели романи, биографии, поезия. Стиховете бяха странни, накъсани, Ела изобщо не разбираше смисъла им. Това, което тревожеше Ела, беше, че Маги не разговаряше с никого и нямаше признаци, че ще говори.

— Не знам какво да правя — сподели тя с Луис. Беше осем сутринта, навън бе близо тридесет градуса и Маги току-що се беше измъкнала. Баба й се завтече към апартамента на Луис.

— За кое, за топлото време ли? Просто изчакай. Ще премине.

— Имам предвид нея! — уточни Ела. — Маги. Не говори с мен! Дори не ме поглежда. Обикаля само с боси крака… Никога не чувам кога идва. Почти през целия ден е навън. Когато отварям очи, вече е навън. — Ела замълча, пое дълбоко дъх и поклати глава.

— В обичайните случаи бих те посъветвал да й дадеш време…

— Луис, това трае вече месеци наред. Не съм чула нищо и за отношенията й със сестра й или с баща й. Не знам дори какво обича да има за вечеря! Имаш внуци…

— Момчета — уточни Луис. — Все пак мисля, че си права. Време е за нещо по-радикално. — Той се изправи. — Да извадим тежката артилерия.

За техен късмет госпожа Лефковиц си беше у дома.

— Да започнем с няколко въпроса — предложи тя, докато се движеше напред-назад из претъпканата с мебели дневна с добре познатото им провлачване на краката, последвано от леко замятане на единия. — Имаш ли сушени сини сливи в хладилника?

Ела ококори очи.

— Добре ме чу, сушени сини сливи.

— Имам — отговори Ела.

Госпожа Лефковиц кимна одобрително.

— А слабително на рафтовете в кухнята?

Че кой нямаше?

— За кои списания си се абонирала? Имаш ли HBO или MTV?

— Нямам кабелна телевизия.

Госпожа Лефковиц завъртя драматично очи и се стовари в един от натъпканите със слама кресла.

— Младите хора имат свои интереси. Тяхна музика, техни телевизионни програми, тяхна собствена…

— Култура — довърши Луис.

Госпожа Лефковиц кимна.

— Тук няма хора, които да й правят компания. Хора на нейната възраст. Представяла ли си си да си на двадесет и осем години и да си затворена в място като това?

— Няма къде другаде да отиде — отбеляза Ела.

— Затворниците — също. Но това не значи, че много им харесва да стоят в затвора.

— Какво да правим тогава? — попита Ела.

Госпожа Лефковиц стъпи колебливо на земята.

— Имаш ли пари?

Ела кимна.

— Да вървим тогава — нареди тя. — Ти ще караш — насочи тя брадичка към Луис. — Отиваме на пазар.

Измъкването на Маги от стаята й коства на Ела значителна сума. Първо бяха списанията — близо петдесет долара, лъскави, дебели, натъпкани с тестери на различни марки парфюми и картички, предлагащи различни схеми на абонамент.

— Откъде знаеш за всичко това? — попита Ела, докато следеше изумена как приятелката й поставя върху последния брой на „Венити Феър“ и брой на „Мувилайн“.

— Какво има толкова за знаене? — махна с ръка госпожа Лефковиц.

Следващата им спирка беше гигантски магазин за електроника.

— Плосък екран, плосък екран — повтаряше госпожи Лефковиц, докато щъкаше напред-назад с моторизираната си количка, която използваше за пазаруване. Два часа и няколко хиляди долара отлетяха като миг. Колата на Луис беше натъпкана с телевизор с плосък екран, дивиди плейър, дузина нови филми, включително и комплект от първата част на „Сексът и градът“, за който госпожа Лефковиц даде гаранция, че се гледа от всички млади жени.

— Четох за този сериал в „Таим“ — важно ги осведоми тя, докато се повдигаше, за да се намести на седалката до шофьора. — Завий насам — нареди тя след известно време. — Отиваме в магазин за алкохол. Ще си направи парти — ухили се тя. Когато влязоха вътре, тя се насочи енергично към червендалест продавач с полиестерна престилка.

— Знаете ли как се приготвя коктейл „Космополитен“?

— Контрьо… — започна човекът.

— Чухте ли? — обърна се тя към спътниците си.

Не след дълго, натоварени с бутилки контрьо, водка, соленки със сирене и царевичен чипс, миниатюрни хотдози, замразени яйчени ролца и две шишенца лак за нокти (един червен и един розов), както и с кутиите с електроника, тримата се натовариха в асансьора към жилището на Ела.

— Наистина ли мислиш, че това ще свърши работа? — попита Ела Луис, който прибираше храните във фризера.

Госпожа Лефковиц бе издърпала един от столовете пред кухненската маса и вече се наместваше в него.

— Няма гаранции, разбира се. — Тя измъкна от чантата си ярка розова картичка, в единия край на която се виждаше сребрист надпис: „Покана“.

— Откъде го взе това? — попита Ела, която надничаше през рамото на приятелката си.

— Направих го на компютъра си. — Тя завъртя картончето, за да може Ела да прочете и останалото, от което ставаше ясно, че госпожица Маги Фелър е поканена на парти в дома на Ела в петък вечер, на което ще се прожектират серии от „Сексът и градът“. — Мога да отпечатам каквото си поискам — календари, покани, разрешения за паркиране…

— Моля? — поинтересува се Луис, който вече беше прибрал и пакетите със снакс.

— Нищо, нищо — неочаквано интересът на госпожа Лефковиц се насочи към съдържанието на чантата й.

— Един от моите репортери е научил за фалшиви разрешения за паркиране и смята да прави журналистическо разследване.

— Нали няма да ме издадеш? — вирна брадичка госпожа Лефковиц.

— Няма, стига планът ни да успее.

Госпожа Лефковиц кимна и подаде на Ела картичката.

— Пъхни я под вратата на стаята й, докато е навън.

— Но… Щом е парти, кой ще дойде?

— Как кой? — ококори широко очи госпожа Лефковиц. — Приятелите ти.

Ела погледна безпомощно към Луис.

— Не може да нямаш приятели тук — присви очи госпожа Лефковиц.

— Имам… Имам колеги.

— Колеги значи — госпожа Лефковиц завъртя театрално очи. — Добре де, няма значение. Ще бъдем само тримата значи. Хайде, до петък! — и тя повлече крака към външната врата.

— Чувствам се като вещицата от „Хензел и Гретел“ — отбеляза Ела, докато пъхваше тавичката с малки яйчени ролца във фурната. Беше петък вечерта, минаваше девет, което означаваше, че Маги всеки момент щеше да се появи, ако изобщо се прибереше у дома.

„Получи ли поканата?“ — бе извикала тя към затварящата се врата рано същата сутрин. Внучката й бе отговорила с доста неопределено изсумтяване и вратата хлопна зад гърба й.

— Защо? — попита Луис.

Ела посочи купчината с примамките — наредените списания, съдовете с чипс и сосове, платата с обелени яйца и пилешки крилца и още половин дузина неща за почерпване, които тя чудесно знаеше, че ще предизвикват зверско сърцебиене, ако дръзне да ги опита само.

Госпожа Лефковиц я дръпна за ръкава.

— Още нещо — доверително съобщи тя. — Има още едно тайно оръжие.

— Какво? — попита Ела и хвърли поглед към часовника.

— Дъщеря ти.

— Моля? — не повярва на ушите си Ела.

— Каролайн, нали така се казваше дъщеря ти? — продължаваше госпожа Лефковиц. — Всичко това — посочи тя с театрален жест дневната на Ела, където Луис човъркаше кабелите, настройваше дивиди плейъра и похапваше соленки със спанак — вероятно ще свърши работа. Но ако не се получи, кое е онова, което Маги най-много би искала да има?

— Пари? — въпросително погледна Ела.

— Вероятно и пари, но на света има десетки места, откъдето можеш да получиш пари. А на колко места можеш да получиш информация за майка си?

Права беше госпожа Лефковиц, но Ела много би искала историята на нейната дъщеря да е по-дълга и с повече весели епизоди.

— Информацията — победоносно продължаваше госпожа Лефковиц — е онова, което имаме в повече от младите хора. Информация. — Тя помисли малко и додаде: — И малко продукти на Майкрософт в моя случай. Но в твоя информацията би трябвало да е достатъчна. — В този момент някой пъхна ключ в бравата на външната врата. — Време е за шоу! — прошепна старицата.

Ела затаи дъх. Маги влезе в дневната, сякаш имаше наочници на слепоочията — не погледна в нито една от двете посоки, нито към натрупаните в кухнята лакомства, нито към чисто новия телевизор, от чийто екран някаква жена говореше за… о, не! Ела реши, че не е чула както трябва. Актрисата казваше: „Нямам желание да бъда едно от онези момичета, които знаят единствено да си вирят краката“. Госпожа Лефковиц се изкиска в чашата с коктейла си. Маги спря насред помещението.

— Маги? — обади се баба й. Усещаше колко раздвоена се чувства внучката й. От една страна, искаше да остане, но в същото време жадуваше да излезе от стаята. Само да не объркам нещата, молеше се в душата си Ела. Младата жена се извърна по посока на гласа. — Искаш ли… — какво? Какво можеше да предложи на това младо същество с бдителен поглед на кафявите си очи, които удивително напомняха очите на Каролайн и в същото време нямаха нищо общо с тях? Тя протегна ръка, в която държеше чаша с питие. — Един космополитън? С водка и сок от червени боровинки…

— Знам — презрително я прекъсна Маги. — Знам какво се слага в този коктейл. — От много време насам това бе първото по-дълго изречение, което Ела чуваше от устата на внучка си.

Маги пое чашата и я преполови на един дъх.

— Не е лошо — рече тя, завъртя се на пета и влезе в дневната. Госпожа Лефковиц й подаде купа с фритос. Маги се отпусна тежко на канапето, гаврътна и останалата част от питието и вдигна броя на „Ентъртейнмънт Уийкли“, който беше оставен на масичката. — Гледала съм този епизод — заяви тя.

— Така ли? — Ела беше разочарована. От една страна, новината не беше обнадеждаваща, но от друга — внучка й произнесе още едно по-дълго изречение. Освен това седеше при тях. Това никак не беше малко, нали?

— Но е хубав — заяви Маги. Тя подхвърли списанието обратно на масичката и се огледа.

Ела хвърли отчаян поглед към Луис, който побърза да донесе от кухнята каната с приготвения коктейл. Напълни отново чашата на Маги. Тя взе деликатно едно пилешко крилце от подноса и се облегна, отправила поглед към екрана. Ела почувства, че напрежението, събрано в стомаха й, спада. Не може да се каже, че изпита задоволство като от победа, но все пак. Репликите, които идваха от екрана, произнесени от млади жени, бяха такива, че ако ги беше чула преди шейсет години, щеше да иска да търка устата си със сапун. Все пак това беше началото. Тя хвърли поглед към внучка си. Маги беше затворила очи. Миглите й се спускаха като бордюр над бузите. По кожата около устата и брадичката се виждаха трохи от чипс. Устните бяха свити така, сякаш очакваше всеки миг да бъде целуната.

 

 

След четири коктейла, три пилешки крилца и шепа фритос, Маги пожела на баба си и на приятелите й лека нощ. Лежеше на тънкия матрак, метнат върху разтегнатото канапе в малката стая, със затворени очи. Май беше време да преосмисли действията си.

Първоначално беше решила просто да наблюдава, да чака и да стои настрани, докато измисли подходящ план за действие. Естествено щеше да отнеме време. Всичко, което знаеше за възрастните хора, беше научила от телевизията и най-вече от рекламите, където такива хора имаха високо съдържание на захар в кръвта и прекалено активни пикочни мехури, нуждаеха се от паникбутони, за да могат да повикат някого на помощ, когато паднат и не могат да се изправят сами. Щеше да стои в сянка и да наблюдава баба си, която очевидно разполагаше с достатъчно пари. И с достатъчно чувство за вина. Каквото и да беше направила или не беше направила Ела Хирш, тя очевидно се чувстваше отвратително. А това означаваше, че ако Маги е достатъчно търпелива, ще може да превърне това нейно чувство на вина в пари в брой, които да добави към купчината банкноти, която бавно, но сигурно растеше в кутията под леглото й. В магазинчето за закуски, където работеше, й плащаха минимална заплата, но Маги беше убедена, че с няколко сърцераздирателни сцени и истории за това колко много й е липсвала майка й, колко много би се радвала на любовта на баба си или на жена изобщо в този свой объркан живот, ще може да напусне „Голдън Ейкърс“, където хората не правеха нищо друго, освен да очакват смъртта, с танцова стъпка и толкова пари, че да може да си купи каквото си пожелае.

Проблемът бе в това, че прекалено лесно получаваше всичко, което си поискаше от Ела. Предизвикателството не беше достатъчно сериозно, особено като се сравни с трудностите, пред които е била изправена Роуз. Беше някак незадоволително. Все едно да се засилиш да забиеш юмрук в тухлена стена, а да се окаже, че вместо от тухли, тя е издигната от тесто. Бабата беше толкова трогателна, че Маги, която иначе не се разстройваше от такива неща, се чувстваше някак гнусно от плановете си да я раздели от парите й. Задоволяваше се с трохи от компанията или вниманието на внучка си, поглъщаше всяка нейна дума, сякаш беше странник през пустиня, на който са му предложили купа със сладолед. Ето сега и този нов телевизор, дивиди плейъра, апетитните примамки, да не говорим за непрестанните покани на Ела да се хранят заедно, да отидат на кино, за еднодневна екскурзия до Маями или до плажа. Ела се стараеше толкова много, че на Маги стомахът й се свиваше. Единственото, което искаше от внучка си, бе да се обади на баща си, за да му съобщи, че е добре. До този момент не беше чула нито дума за пари за наем, за газ или за застраховка на колата, за покупки или за каквото и да било. Защо й беше тогава да бърза?

Наблюдавай и чакай, си повтаряше тя, докато наместваше възглавницата под главата си. Може би щеше да убеди Ела да я заведе в Дисней Уърлд. Да се повози на известните чаени чаши. Да изпрати вкъщи картичка: „Бих искала да си тук с мен“.