Дженифър Уайнър
Нищо общо (34)

33

— Излезе от вратата като призрак в мъглата — изрече младеж в смачкана бяла ленена риза, когато Маги излезе от библиотека „Файърстоун“ в десет часа едно утро, в което нямаше помен от мъгла.

Маги го погледна, когато той тръгна редом с нея, също нарамил раница — небрежно, но с известен стил. Имаше издължено бледо лице, кестенява коса, която се къдреше покрай ушите, а облеклото му — ленената риза и изгладени ленени панталони с цвят екрю — беше съществено отклонение от неофициалната униформа за студентското градче — джинси и тениска.

— Няма мъгла — отбеляза тя. — И това не беше ли от песен?

— Съвършено никаква пречка — заяви той. Посочи книгата „Моята Антония“, която Маги носеше под мишница. — Жените в литературата?

Маги сви рамене, което можеше да бъде и да, и не, като прецени, че колкото по-малко каже, ще е по-добре. През седмиците й в студентското градче, ако не се броеше първата вечер на купона, не бе казвала повече от „Благодаря“ и „Извинете“ на другите студенти. Което напълно устройваше Маги. Имаше си Корин, с която да разговаря. Имаше си книгите. Имаше удобен стол, разположен в слънчевата читалня на библиотеката, любима масичка в Студентския център, когато й се приискаше смяна на обстановката. Прочела бе „Зора Нийл Хърстън“, „Големите надежди“, сега се бореше с „Приказка за два града“, препрочиташе „Моята Антония“ и се потеше над „Ромео и Жулиета“, която се оказа много по-мъчна, отколкото предполагаше филмът на Баз Лърман. Разговорите със студентите обикновено водеха до въпроси, а въпросите можеха да доведат единствено до неприятности.

— Ще ви изпратя — каза младежът.

— Няма нужда — увери го Маги и се опита да се отдалечи.

— Не е проблем — весело рече младежът. — В Макош е, нали?

Маги нямаше представа къде се събират „Жените в литературата“, нито къде се намира Макош, но отново кимна и ускори крачка. Младежът с лекота прие темпото й. Дълги крака, каза си Маги смутена.

— Аз съм Чарлс — представи се младежът.

— Аз съм заета — накрая отвърна тя. — Не проявявам интерес.

Чарлс спря и й се усмихна. Приличаше малко на лорд Байрон от снимка, която Маги бе видяла в една от присвоените книги — дълъг и тънък нос, спотаена усмивка в устните. Не изглеждаше надарен и атлетичен. Не беше неин тип.

— Дори не сте ми чули болката още — каза той.

— И болка ли имате? — унило промълви Маги.

— И още как — потвърди Чарлс. — Аз… Неудобно ми е да го кажа, но така се случи, че имам нужда от жена.

— Да бе, като всички други — рече Маги и дотолкова забави ход, че чак коленете й се подгънаха. Реши, че щом не може да избяга от него, ще го принуди да побърза напред, за да не изпусне семинара си.

— Не, не в този смисъл — усмихна се той и отново влезе в темпото й. — В класа по драматургия съм, трябва да покажем сцени и ми е нужна жена, тип наивка, за да представи скеча ми.

Маги го погледна.

— За актьорска игра ли говорите? — Тя спря и се втренчи в него. Отбеляза си, че е висок. Имаше и хубави сиви очи.

Чарлс кимна.

— Именно — каза той и двамата с Маги продължиха към Макош Хол. — Надявам се да поставя едноактна пиеса в театър „Интим“ през пролетта. — Той използва френското произношение и в първия миг Маги не го разбра. Сто пъти бе минавала покрай тази сграда и все си мислеше, че се произнася, както се пише. Това я уплаши — за колко ли неща още бе в грешка, та макар и да бъркаше само наум? — Ако сцената се получи добре, ще е успешна първа стъпка. И тъй — заключи той, — ще помогнете ли на своя събрат?

— Не сте ми никакъв брат — отсече Маги. — И въобще не знаете мога ли да играя.

— Но вие можете, нали? — не се предаваше Чарлс. — Нещо във вида ви ми го подсказва.

— И какъв е видът ми?

— Драматичен — без колебание отговори той. — Но аз прекалено избързвам. Дори не знам името ви.

— Маги — отвърна тя, забравила за миг желанието си да бъде известна като Ем.

— Аз съм Чарлс Вилинч. И съм прав, нали? — попита младежът. — Вие сте актриса, познах ли?

Маги само кимна, с надежда той да не разпитва за подробности, тъй като не смяташе, че изявите й като беквокал на „Уискърд Бискит“ или пък появата на бедрото й в клипа на Уил Смит биха го впечатлили особено.

— Бих искала да ви помогна, но… едва ли ще мога — каза Маги с искрено съжаление, защото идеята да изпълнява главната роля в пиеса, пък била тя и несръчното едноактно творение на студент, извънредно много я привличаше. Това можеше да е стартът й, помисли си тя. Принстън не бе толкова далеч от Ню Йорк. Може би в града щеше да се чуе за пиесата и звездата в нея. Може би някой агент или режисьор щеше да вземе влака, за да я види. Може би…

— Защо не си помислите днес върху това? — предложи Чарлс. — Ще ви се обадя довечера.

— Не — отвърна Маги, като обмисляше бързо. — Не… телефонът ми не работи.

— Тогава да се видим на кафе — не се смути той.

— Не мога…

— На билков чай тогава — упорстваше Чарлс. — В девет часа в Студентския център. Ще ви чакам там — и той тръгна, като остави Маги пред входа на лекционната зала, където студенти — главно момичета, някои от които държаха също като нея „Моята Антония“ — се изливаха вътре като поток.

За момент Маги спря, като си мислеше „Защо не“, докато множеството се движеше покрай нея. По-трудно щеше да се обърне в обратна посока, отколкото просто да последва тълпата вътре. Реши, че като седне най-отзад, никой няма и да забележи. Освен това бе любопитна какво щеше да каже преподавателят за книгата. Може би дори щеше да научи нещо.