Дженифър Уайнър
Нищо общо (51)

50

Маги загуби цели два дни, за да намери тоалет на госпожа Лефковиц за сватбата. Това й дойде добре, защото я отдели от телефона и чакането Роуз да се обади. Тя не спираше да се пита дали сестра й е получила писмото.

Нямаше съмнение, че да облече госпожа Лефковиц бе сериозно предизвикателство. Нямаше начин да я накичи с костюма, който старицата й беше описала, но непременно трябваше да измисли нещо, в което жената да се чувства както в своята младост. Костюмът беше добра възможност, и то с пола, по-скоро къса до под коляното — беше забелязала, че краката на госпожа Лефковиц не изглеждаха зле. Но късият жакет беше немислим. По-дълъг, може би докъм ханша, но леко втален, така че да придаде известна линия и непременно копчета, наподобяващи онези черни лъскави копчета. Имаше спомен, че беше виждала нещо подобно. Но в „Мейсис“ ли? Или в „Сакс“? След известен размисъл в паметта й изплува, че беше виждала подобно облекло в гардероба на Роуз. Тя имаше такова сако.

Маги преглътна мъчително и продължи да обикаля магазините — универсални, за дрехи втора употреба, битаците, и стигна дори до склада с костюми на местния колеж, където обеща на шефката на този склад да й помогне с грима за предстоящата постановка на „Хеда Габлер“. Най-сетне се спря на три тоалета. Първия откри на една разпродажба на „Нордстромс“ — дълга до коленете пола, прибрана, но не тясна, от бледорозов лен, цялата в бродерия от по-тъмнорозови и червени конци. Към полата вървеше вълнена блуза с бродерии в подходящи за полата цветове.

Госпожа Лефковиц опипа тъканта скептично.

— Не ми прилича много на официалния ми костюм — отбеляза тя. — И защо пола и блуза? Не знам. Защо не рокля?

— Не търсим външния вид, а по-скоро усещането.

— Усещането ли?

— Усещането, с което си носила своя официален костюм — уточни Маги. — Не можеш да го облечеш сега, нали?

Госпожа Лефковиц кимна утвърдително.

— Ето защо търсим облекло, което ти дава същото усещане. — Тя трудно намираше думите. — Усещането като преди години. — Подаде на старицата дрехите, които висяха още на закачалка, заедно с широкопола розова шапка, която бе грабнала от склада на колежа. — Само ги пробвай — подкани тя възрастната жена и я побутна към спалнята си, където имаше огледало до земята.

— Чувствам се нелепо — провикна се госпожа Лефковиц към Ела и Луис, които вече се бяха настанили в дневната в очакване на модното ревю.

— Нека само да те погледна — помоли Маги.

— Налага ли се да нося и шапка?

— Хайде де, излизай! — извика Ела.

С бавни стъпки на прага на спалнята се появи госпожа Лефковиц. Полата беше прекалено дълга. Маги го забеляза още в първия миг. А ръкавите на блузата стигаха почти до върховете на пръстите. Периферията на шапката беше провиснала.

— В последно време шият дрехи за гиганти — оплака се тя и размаха покрит с ръкав юмрук. — Погледни само!

Маги отстъпи няколко крачки и я огледа преценяващо. Пристъпи към госпожа Лефковиц и нави колана на полата, така че долният ръб да стигне до коленете. Нави ръкавите и попрегъна периферията на шапката.

— Ето така — обърна я тя към огледалото, — погледни се сега.

Госпожа Лефковиц отвори уста да възрази, че дрехите й стоят ужасно, че най-добре да се откажат изобщо. Щом видя образа си обаче, затвори уста.

— О! — успя да възкликне след малко тя.

— Виждаш ли? — попита Маги.

Възрастната жена поклати само глава.

— Цветът — въздъхна тя.

— Точно така. — Маги беше по-възбудена, по-щастлива, по-оживена от когато и да било. Ела не я беше виждала такава. — Не са твоя размер, но си помислих, че розовото ти подхожда на очите, а и ти обичаш този цвят.

— Не е лошо. Никак даже! — промълви госпожа Лефковиц и тонът й не беше нито ироничен, нито подигравателен. Беше изненадана и вдъхновена от това, което виждаше, очите й искряха и грееха на фона на бледорозовото. Маги се опитваше да си представи какво точно вижда възрастната жена. Може би себе си на млади години или как като младоженка стои на прага на синагогата, хванала съпруга си за ръка.

— Това е тоалет номер едно — обяви Маги и избута леко госпожа Лефковиц от огледалото.

— Взимам го! — не помръдваше жената.

— Не, не! — засмя се Маги. — Първо виж и другите дрехи.

— Но тези ги искам! — Тя стисна периферията на шапката с две ръце. — Не искам да пробвам друго. Това ми харесва! — Сетне изведнъж погледна надолу към босите си крака. — Ами какво ще обуя? Ще ми помогнеш ли да си намеря обувки? — Тя прокара ръка около врата си. — Първият ми съпруг ми подари наниз перли.

— Следващият тоалет. — Маги вече по-категорично избутваше жената към спалнята. Вторият тоалет беше права дълга черна рокля без ръкави от изкуствена материя, но достатъчно тежка, за да пада спокойно и елегантно. Беше я открила на разпродажба в „Маршале“. Беше я съчетала с наметка в черно и сребристо, с черни ресни по края.

— Ола-ла! — възкликна госпожа Лефковиц, докато материята се плъзгаше по тялото й. След това с бавна походка излезе от спалнята, полюшвайки бавно наметката около ръцете си. — Вижте ме само?

— Истински шемет! — възкликна Ела.

— Добре стои — отбеляза Маги, оглеждайки критично жената от всички страни. Наистина роклята падаше и силуетът беше прав, загатвайки само извивките на тялото. Тук на всяка цена щяха да са необходими обувки с по-висок ток, за да я източат малко. Маги не беше сигурна, че една жена на осемдесет и седем ще се справи с високите токове. Може би по-скоро щеше да предложи лачени пантофки.

— А следващият? — Ела вече пляскаше нетърпеливо с ръце.

Последният тоалет беше любимият на Маги. Може би защото него намери най-трудно. Жакета откри в една заложна къща на скъп квартал в Саут Бийч.

— Шит е по поръчка — обясняваше продавачката, вероятно за да обясни цената от сто и шестдесет долара, обозначена на етикета. В първия момент човек имаше чувство, че това е най-обикновен дълъг до ханша черен жакет — нищо особено. След време обаче виждаше красивите бродерии по ръкавите и джобовете, които бяха монтирани под особен ъгъл, така че създаваха впечатление за вталяване, без дрехата да беше вталена. Най-красивото нещо беше виолетовата подплата, ето защо Маги подбра дълга виолетова пола с черна блуза.

— Погледни го първо — показа тя тоалета, докато още беше на закачалката.

Без много да го гледа, госпожа Лефковиц грабна закачалката и се забърза към спалнята… Ела си помисли в първия момент, че й се е причуло, но госпожа Лефковиц наистина си тананикаше.

Когато се появи, тя почти подскачаше — доколкото човек с прекаран наскоро инсулт можеше, естествено.

— Успя! — възкликна тя и нежно целуна Маги по бузата. В това време лицето на Ела грееше от малкото канапе насреща. Маги хвърли бърз поглед към баба си. Нещо в полата не беше наред, стори й се, че виси, и блузата сякаш беше малко по-широка, но затова пък жакетът беше изключителен. С него госпожа Лефковиц изглеждаше някак по-издължена и по-гъвкава.

— Изглеждам чудесно — отбеляза възрастната жена, докато се изучаваше в огледалото. Тя очевидно не забелязваше изкривената лява страна на лицето си, нито пък безжизнената лява ръка. Постоя за миг замислено, грабна шапката от Тоалет номер едно и си я нахлупи на главата.

— Не, не — засмя се Маги.

— Толкова ми отива! Искам я! Може ли?

— Взех я назаем от колегата.

Госпожа Лефковиц направи такава отчаяна муцунка, че Ела избухна в смях.

— И така, какво избираш? — попита Маги.

Възрастната жена, която още не беше свалила черния жакет, се извърна и я изгледа с такова изумление, сякаш искаше да каже: „Ти луда ли си?“.

— Взимам всичко, естествено — категорична беше тя. — Ще облека розовото за службата, дългата черна рокля по време на приема, а това — тя се огледа отново в огледалото — ще сложа за следващото ми посещение при доктор Парезе.

— Но защо? — смееше се неудържимо Ела.

— Защото — заяви сериозно госпожа Лефковиц — той е очарователен.

— Не е ли женен? — попита Маги.

— Още е само на двадесет — махна с ръка госпожа Лефковиц и отново се спря, за да се наслади на бродериите върху ръкавите. — Благодаря ти, Маги. Свършила си чудесна работа — след това се скри в спалнята, за да се преоблече.

Маги се зае да закачи дрехите обратно на закачалките.

Ела я следи известно време замислено.

— Мисля, че можеш да правиш това и за други хора — рече тя.

— Какво имаш предвид? — попита Маги и спря за миг.

— Тук живеят много възрастни жени, за които е трудно да обикалят търговския център, да не говорим и че трудно се ориентират. Но всеки тук има повод да си потърси нещо, което да облече. Сватби, завършване на образование, годишнини…

— Това беше само услуга — отговори Маги. — Училището и работата в магазина за закуски запълват достатъчно времето ми.

— Обзалагам се, че хората ще са готови да платят.

— Мислиш ли?

— Естествено — увери я Ела. — Да не искаш да работиш безплатно?

— Колко мислиш, че мога да поискам за такава услуга?

Ела вдигна очи към тавана и се замисли.

— Да кажем, процент от цената — предположи тя.

— Не ме бива много в процентите — мрачно обяви Маги.

— Тогава твърда цена. Стисльовците тук могат да решат, че нарочно подбираш скъпи дрехи, за да ги използваш. Колко време ти отне да събереш всичките тези дрехи?

Маги прехапа устни и потъна в размисъл.

— Може би десетина часа.

— Да сложим петнадесет долара на час.

— Сериозно? Това са много пари, далеч повече от това, което заработвам в магазина за закуски.

— Изборът на дрехи е далеч по-сложна задача от това да режеш, препичаш и подаваш, нали?

— И мога да те уверя, че жените тук имат с какво да платят — намеси се госпожа Лефковиц, която се появи с обичайната си розова памучна блуза. Лицето й беше порозовяло и щастливо. — Не ги слушай как се оплакват, че не им стигат парите. За красиви дрехи като тези ще са готови да платят.

Ред беше на Ела да забележи как лицето на внучка й изгрява, как заблестяват очите й.

— Мислиш ли, че ще се справя? — попита Маги. — Дали ще се получи? Ще трябва да направя реклама… Може би ще ми е необходима и кола…

— Карай по-полека — посъветва я Ела. — Не скачай с двата крака. Опитай първо водата с пръстите на единия си крак. Виж дали ще ти хареса.

— Отсега знам, че ще ми хареса — обяви Маги. — Обичам да ходя по магазините. Харесва ми да избирам облекло за хората. Но просто не мога да повярвам, че… Наистина ли мислиш, че хората ще плащат за такова нещо?

Госпожа Лефковиц се усмихна широко, отвори чантата си с размер на малък куфар и извади чековата си книжка. С треперлив почерк написа на името на Маги чек от сто и петдесет долара.

— Сигурна съм, че ще плащат.