Дженифър Уайнър
Нищо общо (17)

16

— Достатъчно! — Ела сложи ръка над чашата си с вино.

За пръв път вечеряха навън заедно. Първата официална вечеря, на която тя се съгласи, след като Луис настоява седмици наред. Тя склони да изпият заедно едно шише вино и това беше грешка. От години, а може би и от десетилетия не беше пила вино и както се очакваше, главата й се замая.

Луис остави бутилката и избърса устни.

— Мразя празниците — рече той нехайно, сякаш й казваше, че никога не е обичал артишок.

— Какво? — попита тя.

— Празниците — продължи той. — Не ги понасям. От години не ги понасям.

— Защо?

Луис си наля още половин чаша вино.

— Защото синът ми не идва да ме види — отговори той. — Чувствам се като всички останали.

— Изобщо ли не идва? — попита Ела колебливо. — Да не си…? Да няма…?

— Прекарва празниците с родителите на жена си — поясни Луис и от неувереността в гласа му Ела разбра, че това е болезнена за него тема. — Идват през февруари, когато децата са във ваканция.

— Е, сигурно е приятно — рече Ела.

— Много — съгласи се Луис. — Глезя ги. И ги очаквам с нетърпение, но празниците не са толкова приятни. — Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че това не е най-лошото нещо на земята, но Ела знаеше, че е трудно човек да е сам.

— А ти? — попита Луис. Тя очакваше този въпрос. Като се има предвид колко приятен беше той и как двамата се разбираха, тя не можеше вечно да отбягва въпроса. — Разкажи ми за семейството си.

Ела се опита да се отпусне, напомняйки си, че не бива да стяга рамене и да свива ръце в юмруци. Очакваше го. Беше съвсем естествено.

— Ами — започна тя, — съпругът ми Айра, беше преподавател в колеж. Специалността му бе история на икономиката. Живеехме в Мичиган. Умря преди петнадесет години от удар. — Това бе допустимата информация за мъртвия съпруг: име, пост, откога не е жив и от какво е умрял, с най-общи пояснения (например, дамите не биха се поколебали да прошепнат „рак“, но за нищо на света не биха изрекли „простата“).

— Бракът ви добър ли беше? — попита Луис. — Знам, че не ми влиза в работата… — Той млъкна и погледна Ела с надежда.

— Беше… — започна тя, докато си играеше с ножа за масло. — Беше брак, типичен за времето тогава. Той работеше, а аз се грижех за къщата. Готвех, чистех, отговарях за забавленията…

— Какъв беше Айра? Какво обичаше да прави?

Смешното беше, че Ела не можеше да си спомни. В главата й изплува само една дума, „достатъчно“. Айра беше достатъчно добър, достатъчно умен, изкарваше достатъчно пари, грижеше се за нея и Каролайн достатъчно. Беше малко стиснат (той би казал пестелив) и повече от суетен (Ела се свиваше при спомена за пригладената му прическа, която той поддържаше в степен, превишаваща благовидността), но като цяло беше… достатъчен.

— Той беше приемлив — каза тя, осъзнавайки, че оценката й съдържаше хладно одобрение. — Успяваше да ни издържа — добави тя, усещайки колко старомодно звучат думите й. — Беше добър баща — заключи Ела, въпреки че не беше съвсем така. Айра, с икономическите си учебници и миризмата на тебешир, беше предимно озадачен от красивата, крехка, странна и бясна Каролайн, която от първия си ден в детската градина настоя да носи поличката си на балерина, а на осемгодишна възраст заяви, че не признава никакво друго обръщение, освен „Принцеса Мейпъл Магнолия“. Айра я водеше на риболов и игри с топка и вероятно тайничко си мечтаеше единственото им дете да беше момче или поне едно по-нормално момиче.

— Значи имаш деца? — попита Луис.

Ела си пое дълбоко дъх.

— Имах дъщеря, Каролайн. Тя почина. — Тук тя наруши протокола. Спомена име и факта, че някой бе умрял, но нищо повече, като например какво представляваше Каролайн, кога беше умряла и от какво.

Луис нежно хвана ръката й.

— Съжалявам — рече той. — Не мога да си представя какво ти е струвало това.

Ела мълчеше, защото нямаше как да обясни. Да почине собственото ти дете беше по-лошо от всичко, което тривиалните коментари съдържаха. Беше възможно най-лошото нещо. Толкова беше лошо, че тя си спомняше смъртта на Каролайн откъслечно, като епизоди и кадри от филм, кой от кой по-болезнен. Спомняше си тесния махагонов ковчег, който под дланта й беше хладен и солиден. Виждаше лицата на дъщерите на Каролайн в тъмносини рокли, а тъмнокестенявите им коси бяха вързани на еднакви опашки на тила. По-голямата държеше ръката на по-малката, докато пристъпваха към ковчега. По-малката плачеше, за разлика от по-голямата. „Кажи сбогом на мама“, бе казало по-голямото момиче дрезгаво на по-малкото, което поклати глава и заплака. Спомни си, че се чувстваше съвсем празна отвътре, сякаш някаква огромна ръка бе изтръгнала всичките й вътрешности, сърцето й. На външен вид си беше същата, но всъщност не беше. Спомни си как Айра я водеше, сложил ръка на лакътя й, все едно беше инвалид или слепец. Помогна й да влезе в колата, да излезе от колата, да изкачи стъпалата на траурната зала, да мине край Маги и Роуз. Те си останаха без майка, помисли си тя, и мисълта отекна като гръм в главата й. Беше изгубила дъщеря си и това беше ужасно, истинска трагедия, но тези момичета бяха изгубили майка си. Нещо, което със сигурност беше още по-лошо.

„Трябва да се махнем оттук — беше казала на Айра онази нощ, след като той я настани на стола в хотелската им стая. — Ще продадем къщата и ще наемем апартамент…“

Той стоеше до леглото и бършеше очилата си с края на вратовръзката, вперил в нея изпълнен със съжаление поглед.

„Не е ли това все едно да заключиш вратата на хамбара, след като конят вече е избягал?“

„Хамбара! — изкрещя тя. — Коня! Айра, дъщеря ни е мъртва! Внучките ни нямат майка! Трябва да им помогнем! Трябва да сме тук!“

Той се вторачи в нея… Сетне за първи път през трийсетте години от техния брак прояви далновидност. „Може би Майкъл не иска да сме тук“.

— Ела? — повика я Луис.

Тя преглътна с усилие, като си спомни поройния дъжд в нощта, когато й се обадиха и как няколко дни след това разглоби телефона: отвинти микрофона на слушалката, откъсна спираловидния кабел, който я свързваше със самия телефон, изкърти шайбата, отвинти дъното и измъкна телефонните жици и счупи телефона, който й донесе ужасната новина. После се вторачи в него, като дишаше тежко. Мислите й блуждаеха без всякаква връзка. „Сега не можеш да ме нараниш. Не можеш.“ По този начин успя да се успокои за около пет минути, след което се озова до прашната маса на Айра в сутерена, грабна чука и разби всички части на хиляди малки парченца. Искаше й се да удря с чука и собствените си ръце за наказание, че беше повярвала на това, което искаше да вярва, че Каролайн й казва истината, че си взема лекарствата и че всичко е наред.

Луис я наблюдаваше.

— Добре ли си?

Ела си пое дълбоко дъх.

— Добре съм — тихо рече тя. — Да.

Луис я погледна, изправи се и й помогна да стане. С топла ръка я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

— Да се поразходим — предложи той.