Дженифър Уайнър
Нищо общо (30)

29

— Ела, добре ли си? — попита Луис.

— Да — отвърна тя и кимна утвърдително.

— Много си мълчалива — отбеляза той.

— Добре съм — увери го тя и му се усмихна. Седяха един до друг на остъклената веранда на Ела и слушаха свиренето на щурците и крякането на жабите, както и коментара на Мейвис Голд на снощния епизод на „Всички обичат Реймънд“.

— Я ми кажи — подхвана Луис — за какво съжаляваш?

— Ама че странен въпрос — каза Ела.

— Това не е отговор — заяви Луис.

Ела се замисли. Откъде можеше да започне? Реши, че не от истинските поводи за съжаление.

— Знаеш за какво съжалявам. Никога не съм плувала в океана.

— Сериозно? Никога?

— Не и откакто се преместих тук. Не съм го правила от дете. Влязох един ден, носех си кърпа, бях с плувна шапка, но просто ми се видя твърде… — Отнело й бе половин час да намери място за паркиране, а плажът бе изпълнен от момичета с шокиращо миниатюрни бикини и момчета в ярки гащета. Десетина различни песни гърмяха от десетина различни радиа и въздухът трептеше от високи младежки гласове, слънцето блестеше някак прекалено силно, океанът изглеждаше твърде голям и тя се върна в колата си, преди още да стъпила на пясъка. — Струва ми се, че съм твърде стара — заключи.

Той се изправи и поклати глава.

— Няма такова нещо. Да вървим.

— Луис! Сега ли? Много е късно!

— Плажът едва ли има работно време — възрази той.

Тя се втренчи в него и в главата й изникнаха милион причини да не отива. Беше късно, имаше среща рано на другата сутрин, тъмно беше и кой знае кого щяха да заварят там. Среднощното отскачане до плажа бе за тийнейджъри и младоженци, не за старчоци с артрит и слухови апарати.

— Хайде — дръпна я той за ръцете. — Ще ти хареса.

— Не ми се вярва — измърмори тя. — Може би друг път. — Но кой знае как вече бе изправена и излизаше през вратата, после двамата минаха на пръсти покрай тихия апартамент на Мейвис Голд като заговорници или деца, тръгнали да вършат лудория.

Плажът бе на десет минути път. Луис спря колата точно до пясъчната ивица, задържа вратата й и й помогна да слезе.

— Остави си обувките — нареди той.

И ето я водата, която бе виждала стотици пъти от колата си, от прозорците, по пощенските картички и лъскавите брошури, които я бяха примамили в „Голдън Ейкърс“. Беше там, в непрестанно движение, с издигащи се пенести вълни, които се разливаха по пясъка и гъделичкаха босите й крака.

— О! — възкликна тя и леко подскочи. — Студена е!

Луис се приведе, нави ръкавите си, после нави и нейните. Хвана я за ръка и нагазиха до над глезен, почти до коляно във водата. Ела застана неподвижно, като усещаше как водата я блъска и придърпва, докато пренареждаше пясъка по брега. Чуваше тътена на вълните, долавяше мириса от рибарски огън някъде далеч по брега. Пусна ръката на Луис.

— Ела? — погледна я въпросително той.

Тя влезе две крачки по-навътре, после три, водата вече бе над коленете й, над бедрата й. Широката й памучна риза се вееше около нея и се надуваше при всяка прииждаща вълна. Водата бе режещо студена, по-студена от тази в езерата през момичешките й години и зъбите й затракаха, докато тялото й се приспособи към температурата.

— Хей, внимавай! — извика той.

— Добре — викна тя в отговор. Внезапно изпита страх. Помнеше ли изобщо как се плува? Беше ли то от нещата, които не се забравят? Може би трябваше да изчака да е по-светло или поне да си бе донесла хавлия…

Край вече, помисли си. Край. Бояла се бе двайсет години — дори по-дълго, ако се брояха ужасните нощи, когато Каролайн я нямаше и тя не знаеше къде е — но тук нямаше защо да се бои. Не и сега. Плуването й бе любимо на младини. Чувствала се бе неуязвима във водата и свободна, с усещането, че може да направи всичко, че може вечно да плува, чак до Китай. Край вече, повтори си и се оттласна с крака напред. Една вълна я удари в лицето. Тя изплю солената вода и премина през нея с ръце, протегнати в тъмната вода, и крака, пляскащи неуверено, преди да намерят ритъма си. И ето че той се появи. Водата я държеше, тя отново плуваше.

— Хей! — извика Луис. Ела почти очакваше да види сестричката си Емили, щом се обърне, застанала на брега, бледа и настръхнала от студа, да подвиква: „Ела! Много навътре си! Връщай се, Ела!“.

Обърна се и едва не се засмя, като видя как Луис плува след нея със стиснати зъби и високо вдигната глава (за да запази слуховия си апарат, досети се тя). Ела се понесе по гръб с развявана от вълните коса, докато той я настигна. Тогава се протегна да помилва леко ръката му и стъпи на пясъка.

— Ако знаех, че ще плуваме, щях да си взема банския — изпъхтя той.

— И аз не знаех! — възкликна тя. — Дойде ми отвътре!

— Е, стига ли ти вече?

Тя вдигна крака, сви колене към гърдите си и се остави водата да я държи. Чувстваше се като яйце в канче с гореща вода — издигана към повърхността и обгърната отвсякъде.

— Да — отвърна най-сетне, започна да гребе с ръце и редом с Луис заплува към брега.

По-късно, седнала върху сгъваема масичка за пикник, увита в одеяло, което Луис бе изровил от багажника си, тя каза:

— Попита ме преди малко за какво съжалявам.

— Това беше, преди да се топнем — уточни той, сякаш солената вода бе заличила паметта му.

— Да — потвърди Ела. — Преди. Но сега искам да ти кажа истината. — Пое си дълбоко въздух, върнала си усещането за водата, която я държеше и й вдъхваше смелост. Спомни си как като момиче плуваше по-навътре от всички други деца, по-навътре и от възрастните, тъй далеч, та Емили после се кълнеше, че се виждала само като точица във водата. — Съжалявам, че внучките ми са изгубени за мен.

— Изгубени за теб? — повтори Луис. — Защо?

— Когато Каролайн почина, баща им ги отведе. Преместиха се в Ню Джърси и той не искаше да общувам с тях. Беше много сърдит — на мен, на Айра, на всички. Сърдит бе и на Каролайн, но нея я нямаше, за да й излее яда си, а ние бяхме там. Аз бях там. — Тя се уви по-плътно в одеялото. — Не го обвинявам за това. — Сведе поглед към ръцете си. — Донякъде бях… — Тя отново пое въздух. — Облекчена, може да се каже. Каролайн бе толкова мъчна, а Майкъл тъй гневен, та бе по-спокойно да не се разправям повече с тях. Затова избрах лесния начин. Спрях да се опитвам. Сега те са изгубени.

— Може би трябва да опиташ отново — промълви Луис. — Може пък да се зарадват да получат вести от теб. На колко години са?

Ела замълча, макар да знаеше отговора. Маги трябваше да е на двайсет и осем, а Роуз — на трийсет. Нищо чудно и двете да бяха омъжени, със съпрузи и деца, с променени фамилии и да не им бе нужно някаква си непозната старица да разравя тъжните спомени с името на покойната им майка на уста.

— Може би — глухо отвърна тя.

Луис кимна усмихнат и тя разбра, че няма да е нужно да отговаря на повече въпроси тази вечер.