Дженифър Уайнър
Нищо общо (6)

5

Луис Фелдман покани госпожа Собел в кабинета си — в интерес на истината ставаше дума за бивш килер, приспособен за нуждите на вестника, като отвън на стъклото беше залепен надпис: „Голдън Ейкърс Газет“.

— Благодаря ви, че дойдохте — любезно започна той и дръпна червения редакторски молив иззад ухото си.

Госпожа Собел кацна на предложения стол, кръстоса глезени и сключи пръсти в скута си. Дребна деликатна жена, тя беше с боядисана в синьо коса и син пуловер. Изпъкнали сини вени пулсираха под тънката кожа на ръцете й. Луис се усмихна с надеждата, че тя го е разбрала правилно. Посетителката кимна едва забележимо.

— Нека започна с това, колко съм ви благодарен, че се отзовахте на молбата ми да ни помогнете. Бяхме наистина много притеснени за материали. — Това беше самата истина. Откакто предишният им репортер по проблемите на здравословното хранене Ношинг Гурме получи сърдечен пристъп, в резултат на който се беше проснал по лице върху омлета си, Луис трябваше да прелисти стари броеве и материали, за да измисли с какво да запълни колоната. Читателите им бяха започнали да нервничат.

— Намирам, че първите ви стъпки в журналистиката са похвални — продължи той и разстла листа, така че тя да може да вижда за какво говори той и за какво се отнасят коментарите му. „Италиански ресторант Тан Тейстбъдс“ гласеше заглавието, над което бе нарисувано намигащо птиченце с червейче в човката — известен символ на първия вестител. — Имам няколко забележки или по-скоро предложения — продължаваше Луис, а госпожа Собел само леко кимна с глава. Мъжът се стегна пред следващата стъпка. Оказваше се, че ръководенето на верига магазини за дребна железария е почти толкова тежка задача, колкото и да внимаваш за крехкото его на една пенсионерка, с която трябва да се срещаш всеки две седмици.

— Италианският ресторант „Маниамо“ се намира в търговския комплекс на Пауърлайн Роуд, съвсем близо до мястото, където преди време се намираше „Маршале“, и срещу магазина за замразено кисело мляко. На пръв поглед мястото изглежда достъпно, но съпругът ми Ървинг доста се затрудни при взимането на левия завой…

Госпожа Собел кимна, този път някак по-уверено. Луис продължи да чете:

— „Подът на ресторанта е покрит с червен килим, на масите с бели покривки са поставени малки свещи. Климатикът е много мощен и непременно трябва да си вземете пуловер, ако смятате да останете. Зеленчуковата крем супа с фиде не е приготвена по начина, по който аз я приготвям. Готвачът слага в нея зърна зрял фасул, което не хареса нито на Ървинг, нито на мен. Салатата «Цезар» беше добра, но е с аншоа, ето защо, ако сте алергични към риба, по-добре да си поръчате «Салата на заведението».“ — Госпожа Собел вече се беше наклонила напред, кимаше и шепнеше думите в унисон с редактора.

— „За антре Ървинг си поръча пиле с пармезан, макар че сиренето не му понася твърде, а аз — спагети с кюфтенца, защото реших, че Ървинг ще поиска да хапне от тях. Оказах се права. Трудно му беше да сдъвче пилешкото и си взе от меките кюфтенца.“ — Луис вдигна поглед и срещна блесналите очи на своята нова сътрудничка. — Ето тук — подхвана той отново, питайки се дали Бен Брадли и Уилям Шон^[1] са имали някога проблеми като неговите. — Нашата цел е да даваме обективни мнения.

— Обективни — повтори машинално госпожа Собел.

— Опитваме се да направим снимка на това, което се предлага в ресторанта на Маниамо.

Жената кимна за пореден път, но този път погледът й беше смутен.

— Ето защо, когато говорите за левия завой и колко трудно се взима или за това, че приготвят супата по начин, различен от вашия… — „Внимавай, Луис“, предупреди го вътрешният глас и редакторът затъкна молива зад ухото си, за да се окуражи. — … Споделяте интересни факти, но те може да се окажат излишни за някои от читателите ни, които биха искали да посетят ресторанта и тъкмо затова са решили да прочетат вашия материал.

Сега вече госпожа Собел се дръпна назад, изправи гръб и видимо затрептя като тръстика от възмущение.

— Но всичко това е вярно — промълви тя.

— Разбира се — съгласи се Луис. — Само се питам дали е нужно. Какъвто е примерът с климатика, важно е хората да знаят, че трябва да си носят допълнителна дреха. Имам предвид изречението за супата… Не всеки иска да научи нещо повече за супата в ресторанта в контекста на вашата супа.

Тук той се усмихна. Искаше да вярва, че това ще свърши работа. Жена му Шарла, царство й небесно, обичаше да повтаря, че усмивката му е в състояние да преодолее всяка съпротива. Той знаеше, че не е красив. Имаше огледало в края на краищата. Очите му бяха загубили предишния си блясък и той се определяше по-скоро като Уолтър Матю, отколкото като Пол Нюман. Имаше бръчки дори на ушите. Усмивката му обаче не беше загубила въздействието си.

— Убеден съм, че всяка супа е бледа сянка в сравнение с вашата.

Жената насреща изсумтя леко, но поне обидата, изписана на лицето й, не беше така очевидна.

— Защо не занесете материала у дома и да го погледнете отново. Опитайте се да си зададете въпроса дали всичко, което сте написали, ще е полезно на… — Той се замисли за някое име и изтърси първото, което му дойде наум: — … господин и госпожа Рабиновиц, ако решат да посетят ресторанта.

— Семейство Рабиновиц никога няма да стъпят там — сериозно заяви госпожа Собел. — Той е много стиснат.

И докато Луис седеше втрещен от изненада, тя грабна чантата си и страниците и победоносно напусна помещението. На вратата се размина с Ела Хирш, която тъкмо се канеше да почука.

За радост на Луис Ела не трепереше от притеснение. При това нито беше толкова възрастна, нито толкова крехка, колкото госпожа Собел. Ясните й кафяви очи и прибраната на тила червеникава коса, както и облеклото й я отличаваха от останалите обитатели на „Голдън Ейкърс“. За разлика от повечето жени тя никога не ходеше с полиестерните спортни панталони, които бяха на мода тук.

— Как си? — рече тя наместо поздрав.

— Честно да си призная, дори не знам как съм — гласеше отговорът на Луис.

— Съжалявам, ако е така. — Ела подаде чисто напечатаното стихотворение. Дали щеше да я хареса, дори да не беше най-добрата в писане на материали за „Голдън Ейкърс Газет“? Вероятно пак щеше да иска да я вижда по-често. Само дето му се струваше, че тя не проявява интерес. Всеки път, когато я канеше на кафе, за да обсъдят някои идеи за вестника, тя приемаше с радост, но с още по-голяма радост си тръгваше и се сбогуваше с него с видимо облекчение.

— Благодаря ви — рече той. — Какво ще правите в края на седмицата? — попита с надеждата, че тонът му ще прозвучи небрежно.

— Утре съм дежурна в кухнята за бедни, а и ме чакат две книги, които съм обещала да чета на незрящите.

Любезно, но отказа, помисли си Луис.

— Благодаря за стихотворението. Ти единствена спазваш сроковете. Както обикновено.

Ела се усмихна леко и пое към вратата. Сигурно не ме харесва, помисли си той мрачно. За една от годишнините от тяхната сватба, която празнуваха заедно във Флорида, Шарла му беше подарила календар със снимки на булдози и той я попита какво иска да му каже с този подарък. Тя звучно го бе целунала по бузата, заявявайки, че вероятно с кариерата му на фотомодел е свършено, но въпреки всичко го обича.

Луис тръсна глава, за да прогони спомените, и взе листа със стихотворението на Ела. „Какво като съм стара…“ — зачете се той. Когато стигна до реда „Все още чувствам свойто тяло“, лицето му се разтегна в усмивка. Може би не биваше да се отказва от опитите да се среща с Ела.