Дженифър Уайнър
Нищо общо (29)

28

Маги си спомняше как чу веднъж сестра си, когато се бе върнала от колежа за Деня на благодарността, да заявява драматично по телефона: „Аз живея в библиотеката“. Ето сега Роуз трябваше да види сестричката си.

През първата си седмица в Принстън Маги спа на разни места — дремваше за малко на канапето в дневната на общежитието, на пейка в пералното помещение в сутерена, като внимателно оглеждаше долните етажи на библиотека „Файърстоун“ в търсене на по-постоянно обиталище. Откри го на трето подземно ниво, в югоизточното крило — място, което Маги кръсти „Стаята на болните книги“. Имаше екземпляри с откъснати страници, с пречупени корици, с отлепени гърбове, купчина списания „Нашънъл Джиографик“ в единия ъгъл, книги, написани на някаква къдрава азбука, каквато Маги не бе виждала преди, и три учебника по химия, в чиито таблици липсваха трите по-скоро открити елемента. Цял един следобед Маги държа вратата под наблюдение. Очевидно никоя книга не напускаше Стаята на болните книги, нито пък постъпваха нови. Нещо още по-добро, в близост имаше почти непосещавана дамска тоалетна, която можеше да се похвали не само с умивалници и тоалетни чинии, но и с душ. Мраморните плочки бяха прашасали, но когато Маги пусна крановете, от тях потече чиста вода.

И тъй, на седмия си ден в студентското градче Маги установи своя базов лагер в стая без прозорци, пълна със забравени книги. Криеше се в кабинката за инвалиди в тоалетната, докато и последният студент не биваше изкъшкан от библиотеката и вратата не биваше заключена след него. Тогава пропълзяваше в помещението, разполагаше спалния си чувал помежду два високи шкафа с прашни стари книги, включваше настолния фенер и лягаше върху чувала. Ето така. Уютно. А и съвсем безопасно при заключената врата, докато вещите й бяха надлежно скътани под един от стелажите. Случайно минаващите не биха забелязали, че там има някой, ако не знаеха къде точно и за какво да се оглеждат. Тъкмо такъв ефект търсеше Маги в живота си. Да бъде там, но не съвсем, да присъства, но в същото време да е невидима.

Тя бръкна в джоба на джинсите, които носеше още от пристигането си. Там бяха пачката банкноти, студентските документи, с които се бе сдобила по времето на набезите си в библиотеката, кредитните карти на Джош, както и една на Роуз, ключ, който бе намерила и задържала, макар че едва ли някога щеше да узнае коя врата отключва той. Също и стара поздравителна картичка за рожден ден. В нея се четяха пожелания за много щастлив ден и тя я постави на рафт, откъдето да може да я вижда.

Скръсти ръце на гърдите си и задиша равно в тъмното. Беше тихо тук, на три нива под земята, под тежестта на хиляди книги, тъй тихо, както тя си представяше, че е в гроб. Чуваше цъкането от допира на езика до зъбите си, шумоленето на спалния чувал при всяко свое движение.

Е, помисли си, поне щеше да поспи. Но още не бе уморена. Порови в раницата си, докато намери книжката с меки корици, която бе задигнала от стол, където някой я бе оставил разтворена. „Очите им гледаха Бог“, пишеше в нея, но рисунката на корицата не отговаряше на религиозна книга. На нея чернокожа жена (всъщност изглеждаше възморава, но Маги реши, че трябва да е чернокожа) лежеше по гръб под зелено дърво с доволно, зареяно изражение. Не е добро четиво като „Пийпъл“, каза си тя, но пък по-добро от юридическите списания, които трупаше Роуз, както и от овехтелите учебници по медицина на най-близкия стелаж до спалния й чувал. Маги отвори книгата и се зачете.