Дженифър Уайнър
Нищо общо (25)

24

Нужен ми е план, мислеше си Маги.

Седеше на пейка в сградата на гарата на Тринайсета улица, в подобно на пещера помещение, пълно със захвърлени по пода стари вестници и опаковки от сандвичи, пропито с миризма на гранясало, на пот и набити с мъгла зимни палта. Наближаваше полунощ. Изнервени уплашени майки влачеха децата си за ръка. Бездомници хъркаха по издрасканите дървени пейки. И аз можех да съм на тяхно място, помисли си Маги и усети в стомаха й да се надига паника.

Мисли, заповяда си тя. Разполагаше с торба за боклук, пълна с нейните вещи, с чантичката си и раницата плюс двеста долара, две новички шумящи банкноти от по сто долара, които Джим й даде, преди да я остави тук.

„Мога ли да ти помогна?“ — бе попитал той с нелишен от любезност тон и тя бе протегнала ръка, без да го поглежда в очите.

„Искам двеста долара — беше му казала. — Такава е цената в момента.“

Той бе извадил парите от портфейла си, без да възрази.

„Съжалявам“ — беше й казал. Но за какво всъщност съжаляваше? И на кого всъщност се извиняваше? Не и на мен, отбеляза Маги. А сега тя трябваше да измисли къде да се приюти… И да си потърси работа.

Роуз бе немислима възможност. Баща й също. Маги потръпна, като си представи как влачи торбата по моравата, онова гадно куче почва да вие, а Сидел отваря вратата, поглежда я с престорено съчувствие, с едва прикрито отвращение, а очите й сякаш казват: „Това и очаквахме“, макар че устните изговарят нещо съвсем друго. Сидел щеше да настоява да чуе подробностите, да научи точно какво е станало с Роуз в службата й. Щеше да изригне канонада от въпроси, а баща й щеше да си седи и да мълчи, с пораженческа кротост в очите.

И какво друго й оставаше? Не си представяше да иде в приют за бездомници. Там щеше да е пълно с жени, с истории за провал и поражение. Тя нямаше нищо общо с тях. Не беше се провалила. Съвсем не. Та тя беше звезда, стига само човек да откриеше признаците!

Не си никаква звезда, шепнеше някакъв глас, който звучеше като гласа на Роуз, само че Роуз никога не говореше с такава злоба. Не си звезда, ти си мръсница, тъпа мръсница. Дори с касата не успя да се справиш! Чековата ти книжка е винаги на червено! Изгониха те на улицата! Нямаш дом! И не забравяй, че преспа с гаджето ми!

Мисли, яростно си заповяда Маги, за да заглуши гласа. С какво разполагаше всъщност? С тялото си. И толкова. Джим й бе дал двеста долара, без изобщо да се противи. Имаше мъже, които биха платили, ако преспи с тях, ако им потанцува гола. Това последното поне беше забавно, един вид истинско изпълнение пред публика. Да не говорим, че много изгряващи звезди бяха прибягвали до тази последна възможност, спасителната сламка за удавниците.

Добре де, въздъхна Маги и стисна здраво боклукчийската торба, стресната от стоновете на спящия бездомник през два реда пейки. Стриптийз. Чудесно. Все пак не беше настъпил краят на света. Само че не решаваше въпроса къде ще се приюти за през нощта. Беше януари, най-свирепият зимен студ. Първоначално смяташе да вземе влак до Трентън, а оттам друг до Ню Йорк. Щеше да пристигне в два сутринта и какво щеше да прави тогава? Къде щеше да отиде?

Маги се изправи, стиснала здраво раницата в едната ръка и торбата в другата. Вторачи се в таблото с транзитните влакове, в имената на градовете, където би попаднала: Рауей.

Уестфийлд. Матауан. Метичън. Ред Банк. Литъл Силвър. Този хубаво звучеше, ами ако не беше хубаво? Нюарк. Твърде голям. Елизабет. В Джърси все го взимаха на подбив. Брик. Не. Принстън.

Няколко пъти беше ходила на гости на Роуз в Принстън, когато бе шестнайсет-седемнайсет годишна. Затвореше ли очи, можеше да си го представи — сгради от сив дялан камък, покрити с бръшлян, със смешни статуи, стърчащи под стрехите. Помнеше спалните помещения с камини, дървените пейки под прозореца, всъщност ракли за одеялата и зимните палта, прозорците с дебели стъкла, насечени от безброй дървени рамки. Помнеше огромните класни стаи, подовете под наклон, дървените столове с остри ръбове, прикрепени към бюрата… Някакво парти в мазето с буренце бира в единия ъгъл, немислимо голямата библиотека — три етажа нагоре, три надолу, всеки колкото футболно игрище. Мириса на горящо дърво и сухи листа, взет назаем червен вълнен шал, който стопля шията й, настланата със сиви плочи пътека, която ще ги отведе на партито, но която не би намерила сама, за да се върне, защото такива пътеки имаше навсякъде, а всички сгради си приличаха до една. „Много лесно може да се загуби човек — бе я успокоила Роуз, за да не се притеснява. — Първата година непрекъснато се губех“.

Може пък сега нарочно да се загуби там. Щеше да вземе влака до Трентън, после директната линия до Принстън, ще остане няколко дни, колкото да събере мислите си. Открай време чуваше, че изглежда по-малка от годините си, освен това имаше и раница, отличителен белег на студентите във всеки университет.

— Принстън — произнесе тя на глас и се насочи към гишето, където срещу седем долара си купи еднопосочен билет. Бездруго все си обещавам да се върна в колежа, каза си тя и тръгна към рампата, извеждаща при влаковете. Нима това не бе най-естественият начин да осъществи намерението си? В края на краищата кога тя, Маги Фелър, бе вършила нещо по обичайния начин?

В два сутринта Маги се озова в студентското градче. Мускулите на гърба й бяха се схванали от тежката раница, ръцете си чувстваше изтръпнали от влаченето на торбата с дрехите, но се стараеше да върви с бърза крачка, когато се вля в тълпата студенти по тротоара, изпънала рамене назад, вирнала глава, сякаш знаеше точно накъде се е запътила.

Беше слязла от влака насред огромен паркинг, осветен от студения блясък на безброй неонови лампи. Паниката я накара да се озърне и ето че видя студентите — или поне на такива приличаха — те без колебание пресичаха перона, спускаха се към тунела. Последва ги в подлеза под релсите, после нагоре от другата страна, където бе спрял друг, по-малък влак. Купи си билет от кондуктора и след две минути пристигна в студентското градче.

По стръмния път нагоре по хълма Маги внимателно разгледа доскорошните си спътници — връщат се от коледната ваканция, прецени тя по дочутите разговори и количеството багаж. Очевидно момичетата не държаха особено на прическата, но пък дрехите на всички сякаш бяха купени от „Абъркромби и Фич“. Най-тежкият грим се свеждаше до блясък за устни, преобладаваха професионално изтърканите джинси в комплект с пуловер или ватирана блуза, връхни дрехи в цвят „Сахара“, над които се виждаха безброй пластове шапки, шалове, ръкавици и зимни ботуши. Е, повече няма да се чудя на Роуз, каза си Маги и се зае мислено да прегледа гардероба си. Пуловерче над пъпа, май не. Кожени панталони, пак не. Комплект пуловерче и жилетка от кашмир? Определено да, стига да имах нещо такова, рече си тя и потръпна от студения вятър, облъхнал голата й шия. Нужен й бе шал. Освен това се нуждаеше и от цигара, макар че от тия момичета май нито едно не пушеше. Може би заради студа, а може би просто не пушеха. Може би защото нито едно от момичетата, снимани в рекламите на „Абъркромби и Фич“, не пушеше. Маги въздъхна и се присламчи до една оживена групичка с желанието да се сдобие с повече информация.

— Не знам — изкиска се едно от момичетата тъкмо когато отминаха дъските за съобщения, покрити с всевъзможни обяви — от филми и концерти до китари на старо. — Реших, че ме харесва, и му дадох телефона си, досега не се е обадил.

Ами значи не те харесва, глупачке — мислено й отвърна Маги. Който те харесва, ти се обажда. От просто по-просто. Нима това бяха тъй наречените умни момичета?

— Защо ти не му се обадиш? — предложи една от приятелките.

Да бе, не се стърпя Маги, която не бе звъняла на мъж, откакто на тринайсетгодишна възраст се отказа от номерата по телефона. А може и знаме да развееш пред стаята му, в случай че не е схванал намека.

Групата спря пред четириетажна сграда с тежка дървена врата. Едно от момичетата свали ръкавиците си и набра кода. Вратата се отвори и Маги се вмъкна заедно с останалите.

Озова се в нещо като общо помещение. Тук имаше пет-шест канапета, покрити с крайно държелива синя материя, няколко маси, с нахвърляни отгоре вестници и списания, телевизор, по който вървеше „Животът е прекрасен“ — пълна лъжа според скорошния опит на Маги. В отсрещния край се виждаше стълбище, което вероятно водеше към индивидуалните стаи… а шумът подсказваше, че тук-там се вихри по някое парти. Маги пусна багажа си на земята и усети иглички да се забиват в пръстите й заради притока на кръв. Успях да вляза, каза си тя победоносно, но и с известна тревога от необходимостта да измисли каква да е следващата крачка.

Момичетата затропаха по стълбите нагоре, тромави като стадо слончета с тия тежки ботуши. Маги ги последва до банята.

— И като му се обадя, какво да му кажа? — с умолителен тон питаше непотърсеното момиче.

Маги изчака да излязат, след което пусна топлата вода и изми от лицето си остатъците от грим. Върза косата си на опашчица, както правеше навремето Роуз (предпочитаната прическа в Принстън според досегашните й наблюдения), сложи си дезодорант, пръсна си малко парфюм и изплакна устата си с вода. За да изпълни следващата част от плана, трябваше да изглежда възможно най-добре, с оглед на наскоро преживяното, разбира се.

После се върна в общото помещение и се огледа внимателно. Ако оставеше торбите зад канапето, имаше ли опасност някой да ги открадне? Не. Всички тук разполагаха с достатъчно дрехи, прецени Маги и се настани на фотьойла в ъгъла, прегърна коленете си с ръце, ококори очи и зачака.

Не се наложи да чака дълго. Четири-пет момчета — по ватирани блузи и панталони в цвят каки, лъхащи на бира и очевидно възбудени от изпитото — се втурнаха през вратата, покрай Маги и се запътиха към стълбите. Маги неусетно се присламчи към тях.

— Ей — извика едно от момчетата, присвило очи, сякаш я гледаше през телескоп — къде си тръгнала?

Маги се усмихна.

— На партито — отвърна тя, сякаш бе повече от очевидно.

Момчето й се усмихна в отговор, подпря се на стената, за да запази равновесие, и отсече, че това може би е най-щастливият му ден.

 

 

Празненство наистина имаше — макар „Принстън“ да спадаше към Айви Лийг, все пак си беше колеж, което означаваше, че все някъде имаше повод за празник. Това специално се вихреше на четвъртия етаж, в нещо като апартамент според преценката на Маги. Имаше дневна с канапе и стереоуредба, две спални с по две легла едно над друго във всяка, а по средата — вана, пълна с лед и върху него неизбежното буренце.

— Да ти донеса ли питие? — предложи едно от момчетата, може би тъкмо онова, което бе решило, че днес е щастливият му ден, а може би някой от приятелите му. Поради приглушеното осветление, гръмкия шум и притискащите отвсякъде тела тя не бе съвсем сигурна, но кимна, наклони тяло към момчето, едва-едва докосна с устни ухото му и промълви:

— Благодаря.

— Как се казваш? — бе следващият въпрос. Момчето бе нисичко, имаше фини кости, руси букли — които повече биха подхождали на някоя шестгодишна победителка в конкурс за невръстни красавици, отколкото на колежанин — и живо хитровато лице.

— Ем — отвърна Маги, подготвена за въпроса. Още във влака бе решила, че никога повече няма да бъде Маги. С това име се бе провалила, то не й бе донесло нито слава, нито богатство. От днес нататък щеше да бъде само Ем.

— Ем? — присви очи момчето. — Като леля Ем^[1]?

Маги сбърчи чело. Аз имам ли леля Ем? Ами той?

— Просто Ем — отсече тя.

— Няма значение — сви рамене момчето. — Май за пръв път те виждам. Кой е основният ти предмет?

— Невидимо присъствие — отвърна Маги.

Момчето кимна, сякаш й повярва. Е, каза си Маги, може пък и да изучават подобен предмет тук. Отбеляза си, че трябва да провери.

— Аз съм общ профил — каза момчето и неволно се оригна. — Извинявай.

— Няма проблем — откликна Маги, като че ли за нея газовете в червата бяха най-омайващото нещо на света. — Как се казваш?

— Джош.

— Джош — повтори тя, все едно името му я очарова допълнително.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Джош.

Маги отпи малка глътчица бира като истинска дама и му подаде чашата, която той услужливо пресуши. Застанаха един срещу друг и затанцуваха… Джош по-скоро се клатеше напред-назад, сякаш слаб ток разтърсваше тялото му, а Маги бавно полюшваше бедра, опрени в неговите.

— Ехааа! — възкликна той в знак на одобрение. После плъзна ръце от талията й надолу и я притисна към издутината в панталона си. — Страхотно танцуваш.

Маги само дето не се изсмя. Дванайсет години уроци, балет, джаз и степ, а ето за какво получаваше възторжени похвали. Тъпанар. Но вместо да му го каже на глас, тя вдигна глава, отново насочи устните и топлия си дъх към ухото му, докосна кожата на врата му.

— Няма ли някое по-тихо местенце? — попита тя.

Цяла минута изтече, докато Джош проумее какво му се говори, и ето че очите му светнаха.

— Естествено! Имам си самостоятелна стая.

Бинго, отекна в главата на Маги.

— Ще пием ли първо още по едно? — попита тя с тъничко гласче. Момчето се върна с две чаши, изпи своята, а после и каквото бе останало от Магината, накрая обви ръка около кръста й, метна раницата й на гърба си и я поведе към стълбите и очакваното блаженство в самостоятелната му стая в сградата с име „Блеър“. Блеър, повтори си Маги, докато вървеше напред. Трябваше да си направи списък — с имената на разни места, на разни мъже. Трябваше да внимава. И да бъде умна. По-умна от Роуз дори. Да оцелееш на подобно място, като тъй и тъй си дошла да учиш, е едно, но да оцелееш, когато никой тук не те очаква, бе равностойно на предизвикателство, поставящо на изпитание цялата й хитрост и изобретателност, всичките й умения, които преди толкова години госпожа Фрайд бе я уверявала, че притежава, каквото и да показваха тестовете.

 

 

Джош блъсна вратата, все едно бе император, който се канеше да се похвали със стени от кедрово дърво и под, настлан със злато, и Маги осъзна, че сега идваше трудната част. Трябваше да е готова да приеме да прави секс с това момче. Двама за една вечер, каза си мрачно. Не че беше си наумила да гони някакво постижение.

Тъй наречената самостоятелна стая представляваше малък четириъгълник с нахвърляни по пода книги, маратонки и омотани на топка мръсни дрехи. Да не говорим, че миришеше на непрани чорапи и мухлясала пица.

— Скромната ми обител — обяви Джош, като я изгледа преценяващо, но и одобрително, и се хвърли на леглото, избутвайки на земята учебник по химия, бутилка от минерална вода и петкилограмова на вид буца, вкаменен двоен сандвич, предположи Маги. Джош разтвори ръце и се подсмихна гадничко като всички онези момченца, които получаваха всяка играчка, на която спрат поглед, а и бързат да я счупят от чиста злоба. — Ела при татко.

Маги от своя страна го изгледа морно и прелъстително, но остана на мястото си. Прекара пръстче по линията на деколтето си.

— Да ти се намира нещо за пиене? — прошепна тя.

— На бюрото — посочи Джош.

Маги напипа плоско кафяво шише. Прасковен шнапс. Тя отпи глътка, постара се да не прави гримаса, когато лепкавият вкус на праскови изпълни устата й, отметна глава и хвърли на момчето предизвикателен поглед. В следващия миг той се изправи и допря хладни, неприятно меки устни до нейните. Тя стрелна език в устата му в ритъма на „Момичетата просто искат да се забавляват“ на Синди Лопър, която звучеше в главата й, и остави гъстата течност да се излее от нейната в неговата уста.

„Когато работният ден свърши“ припяваше Синди в главата й, а Джош я изгледа с пиянски възторг, очевидно убеден, че вече е умрял и се е пренесъл в рая или поне в порно секцията на мислената му видеотека.

Маги постави малката си ръка на гърдите му и леко го бутна. Момчето падна на леглото като дърво. Тя отпи още глътка шнапс и го яхна, потри слабини в неговите и отново се усмихна. Кураж, каза си тя. Изпъна гръб и вдигна потничето си. Джош широко отвори очи при вида на гърдите й на меката светлина на лампите отвън, която се процеждаше през прозореца. Маги се опита да се постави на негово място, представяше си онова, което вижда той — гъвкаво полуголо момиче, с коса, разпиляна по раменете, с бяла кожа и плоско коремче, над което греят твърдите зърна на гърдите й.

Той посегна да я сграбчи. Сега, каза си Маги и наклони шишето, тъй че течността потече по гърдите й, лепкава диря, която се целеше в колана на джинсите й.

— О, господи! — изстена Джош. — Невероятна си!

Сред пъшкане и сумтене той бъбреше нещо неразбираемо, ближеше шнапса по кожата й, ръцете му безуспешно се бореха с колана на джинсите й. На това разчиташе тя — че ще е толкова пиян, че и собствените си панталони няма да успее да разкопчае — и очакванията й се оправдаха.

— Почакай — прошепна Маги, като се надигна и се излегна до него. — Остави на мен.

— Невероятна си — въздъхна той и застина със затворени очи.

Маги се прилепи до него и го целуна по врата. Момчето изпъшка. Тя продължи с леки бързи целувки от ухото към ключицата, като забавяше всяка следваща целувка. Момчето отново изпъшка и посегна към боксерките си. Маги се насочи към гърдите му. Не бързай, напомняше си тя, отмервайки всяко близване и целувка с ударите на сърцето си. Бавно…

Всяка следваща целувка бе по-въздушна от предишната. Всяка следваща се отдалечаваше във времето. Тя се отдръпваше, сдържаше дъха си, докато най-сетне чу как дишането му се забави, премина в равномерен ритъм и ето че се раздаде първото прохъркване. Маги надигна глава и го погледна, за да се увери. Очите му бяха затворени, устата — отворена, между устните се процеждаше слюнка. Джош бе заспал.

Заспал или мъртвешки пиян. Не беше сигурна, а и нямаше значение. Дотук планът й работеше. Тя плъзна ръка в джоба му и извади прозрачно калъфче с карта. Студентска карта. Идеално. Изпълзя от леглото, намери потничето си и го облече. На пода се въргаляше хавлия — с миризма на кисело, но тук нямаше смисъл да търси чисти кърпи, затова просто грабна пластмасовата кофичка със сапуна и шампоана.

Портфейлът бе на бюрото. Маги го погледна, поколеба се за миг, после го отвори. Вътре откри пет-шест кредитни карти и солидна пачка банкноти. После ще го разгледам по-подробно, реши тя и го пъхна в джоба си, преди да се насочи към гардероба. Стискаше ли й? Пристъпи тихо и открехна вратата. Джош очевидно притежаваше не едно, а две кожени якета плюс всякакви ризи, пуловери и панталони каки, маратонки и спортни обувки, джинси и ризи с висока яка, якета, зимни палта и дори смокинг в опаковка от химическо чистене. Маги взе два пуловера, после погледна в ъгъла. Бонус! Спален чувал с истински пух, спретнато прибран в чантичка, и до него — голям фенер за къмпинг. Няма и да разбере, че липсват, а дори да открие, че са изчезнали, който му е купил всичко това, без съмнение ще прати чек да си купи нови.

Джош прохърка гърлено и се обърна на една страна, а ръката му се стовари върху възглавницата, където допреди малко бе лежала главата на Маги. Маги имаше чувството, че сърцето й спря да бие. Тя се насили да преброи до сто, преди да помръдне, после събра трофеите, натъпка спалния чувал и фенера в раницата си. Отвори вратата и излезе в коридора. Беше четири след полунощ. Уредбите все още гърмяха, чуваха се пиянски крясъци от безброй партита.

Баните бяха в края на коридора, вратите се отваряха с код, но за щастие вратата на женската баня бе запречена от тялото на пияна особа, неуспяла да се добере до мивката. Маги я прескочи, грижливо окачи дрехите си на куката, отгоре метна хавлията.

Пристъпи под горещата струя и затвори очи. Дотук добре, каза си тя. Много добре дори. Оставаше да намери храна и място, където да събере мислите си. Библиотеката й се стори подходящо място, нали във всеки колеж, който бе посещавала или просто гостувала, охраната много-много не се вторачваше в студентските карти. Ако не се отличаваш от останалите, просто махат с ръка и влизаш. Значи първо трябваше да вземе торбата с дрехите, пъхната зад канапето в първото общежитие, после ще използва картата на Джош да се промъкне в трапезарията, ще хапне и после…

Маги сведе очи и погледът й попадна върху бяла пластмасова шнола, оставена в сапуниерата. Точно такава противна шнола използваше и Роуз, когато косата й пречеше… И ето че я заля вълна от угризения, толкова мощна, че буца заседна в гърлото й. Роуз, помисли си Маги, съжалявам. И в този миг, чисто гола и съвсем сама, Маги се почувства най-окаяното същество на земята.