Дженифър Уайнър
Нищо общо (31)

30

Принстън нямаше да е проблем. Но парите — да. Маги добре знаеше, че математическите й умения не са блестящи, ала двеста долара минус двайсетте долара, похарчени за храна във „Вава“ в дните, когато не бе успявала да се промъкне в столова или да се добере до безплатна пица и сладолед в почивка между лекции, плюс крадените кредитни карти, които тя се боеше да използва, не даваха сума, достатъчна да финансира нов живот. Нямаше да стигне дори за самолетен билет до Калифорния, какво оставаше за депозитна вноска за жилище и козметика.

Трябва да има още пари, шепнеше си Маги. Бе изречение от разказ, прочетен в друга изоставена книга, за момченце, яздещо кон тренажор, на което се явяват победителите в истинските конни състезания. И колкото по-усилено язди, толкова повече се усилва шепотът в главата му. Трябва да има още пари.

Тя обмисли вариантите си, докато седеше в студентския център, обхванала чашата с чай за деветдесет цента. Трябваше й работа, за която да получава пари в брой и единствената налична възможност беше изписана на листовка, която бе откъснала от стената в библиотеката. Остави настрани чашата с чай и внимателно разгърна жълтия лист.

„Търси се домашна помощничка — пишеше там. — Леко почистване и поръчки, веднъж седмично“.

Следваше телефонен номер с начални цифри 609.

Маги извади клетъчния си телефон — баща й го беше купил и сметките за него постъпваха директно в службата му — и набра номера. Да, информира я глас на възрастна жена, мястото все още било свободно. Веднъж седмично, лека работа, но ако Маги проявявала интерес, трябвало сама да си осигури транспорта.

— Може да вземете автобуса от Насау Стрийт — поясни жената.

— Имате ли нещо против да ми плащате в брой? — попита Маги. — Още не съм си открила сметка тук. Имам у дома… — и небрежно остави фразата недовършена.

— В брой ме устройва — последва отривист отговор. — Стига да се справите с работата.

И тъй, в четвъртък сутринта Маги стана много рано, прекоси библиотеката тиха като мишка, преди да е включено осветлението, като преди това скри грижливо вещите си. Самата тя се спотаи в банята на първия етаж, заслушана как охраната отключва главния вход. Десет минути след началото на работното време тя излезе от библиотеката и пое към Насау Стрийт.

— Здравейте — провикна се жената на верандата. Беше ниска и слаба, с бяла коса, спускаща се под раменете. Носеше бяла спортна мъжка риза, клин и тъмни очила, макар времето да бе облачно. — Вие сигурно сте Маги — каза тя, като кимна към нея. С една ръка хвана парапета за равновесие, а другата протегна към Маги. Сляпа е, даде си сметка Маги и внимателно пое ръката на жената. — Аз съм Корин, заповядайте вътре — покани я стопанката и я поведе в голямата викторианска къща, която вече изглеждаше безукорно чиста и подредена. В антрето имаше дървена пейка с шкаф над нея, във всяко от многобройните отделения на които беше поставен чифт обувки. На закачалката редом висяха шлифер и зимно палто, а на лавицата над тях лежаха спретнато подредени чадър, шапка и ръкавици. До закачалката бе подпрян бял бастун.

— Не вярвам работата да ви затрудни — каза Корин, като внимателно и на малки глътки отпиваше кафе от лимоненожълта чаша. — Подовете трябва да се метат и мият — подхвана тя, като отмяташе задачите на пръсти. — Много държа да отделяте стъклените и хартиените отпадъци за рециклиране. Ще сортирате прането, ще изпразвате миялнята и…

Маги я изчака да продължи.

— Да? — накрая попита тя.

— Цветя — изрече Корин и предизвикателно вирна брадичка. — Искам да купувате цветя.

— Добре — съгласи се Маги.

— Сигурно се питате защо са ми — подхвърли Корин. Маги не се бе запитала и нищо не отговори. — Нали не ги виждам — поясни Корин, — но пък знам как изглеждат цветята и мога да усещам аромата им.

— О — промълви Маги и тъй като „О“ й се видя недостатъчно, добави: — Аха.

— Предишната помощничка казваше, че носи цветя — каза Корин и нацупи устни. — Но не бяха истински — устните й се свиха. — Пластмасови. Смяташе, че няма значение.

— Ще ви намирам истински цветя — обеща Маги.

— Много ще съм ви благодарна — кимна Корин.

На Маги й отне по-малко от четири часа да свърши всичко, поискано от Корин. Не беше опитна в къщната работа, тъй като Сидел нямаше доверие на момичетата, че ще свършат нещо както трябва и бе наела армия от прислужнички, които да поддържат в изряден вид стаите й, изпълнени с метал и стъкло. Ала Маги се справи добре — обра всяка прашинка от подовете, сгъна прането и прибра чиниите и приборите по шкафове и чекмеджета.

— Наследих тази къща от родителите си — обясни Корин, докато Маги работеше. — В нея съм израсла.

— Много е хубава — каза Маги, което беше истина. Но беше също така и тъжна. Шест спални, три бани, широко извито стълбище в центъра, а единствената обитателка бе сляпа жена, която спеше на тясно единично легло само с една ниска възглавница и която не би могла да оцени цялото просторно пространство, нито как слънчевата светлина нахлуваше през големите прозорци и заливаше дървените подове.

— Готова ли си да идеш на пазар? — попита Корин.

Маги кимна, после си припомни, че кимането не върши работа.

— Напълно — отвърна тя.

С връхчетата на пръстите си Корин извади банкнота от портмонето си.

— Това двайсет долара ли са?

Маги погледна банкнотата и потвърди, че е двайсетачка.

— Банкоматът пуска само такива — поясни Корин. „Защо ме питаш тогава?“, рече си наум Маги. После осъзна, че може би я подлагат на изпит. Веднъж и тя да успее да го изкара от пръв път. — Иди до супермаркета на Дейвидсън. Малко по-нагоре на същата улица.

— Цветя с аромат ли искате? — попита Маги. — Например люляк или нещо такова?

— Не е нужно да са със силен аромат — поклати глава Корин. — Избери ги по свой вкус.

— Имате ли нужда от друго, като ще пазарувам?

Корин помисли над въпроса.

— Да, изненадай ме с нещо — каза тя.

Маги отиде пеша до супермаркета, като си мислеше какво да купи. Спря се на маргаритки като начало и за късмет точно отпред видя цял наръч от тях в зелена пластмасова кофа. Заразхожда се по пътеките и последователно отхвърли сливи, кошничка ягоди, връзка ухаещ на зелено спанак, половин галон мляко в тежка стъклена бутилка. Какво би харесала Корин? Нещо с аромат щеше да крие подтекст, особено след като тъй бързо отхвърли ухаещите цветя, но на Маги й се искаше нещо… Затърси думата в ума си и се усмихна широко, щом я откри — чувствено. Нещо отчетливо осезателно и с тежест като стъклената бутилка с мляко или сатенената повърхност на маргаритките. Внезапно то изникна пред нея — пак стъклен буркан, но искрящо кехлибарен. Мед. „Сорт Портокалов цвят, местно производство“, гласеше етикетът.

И макар дори най-малкото бурканче да струваше шест долара и деветдесет и девет цента, Маги го сложи в пазарската кошница, заедно с пълнозърнесто хлебче. По-късно в голямата чиста къща, когато Корин седеше срещу Маги на кухненската маса, задъвкала бавно филийка препечен хляб, дебело намазана с мед и обявила го за перфектен, Маги разбра, че не й правеше нищо незначещ комплимент. Бе изкарала втория си изпит за деня, като бе открила точното нещо.