Дженифър Уайнър
Нищо общо (40)

39

През седмицата след разходката с госпожа Лефковиц Ела успя да научи доста неща за внучката си Роуз и почти нищо за Маги.

— Тази твоя Роуз — отбеляза веднъж госпожа Лефковиц — е навсякъде.

И наистина киберпространството бе осеяно с информация за Роуз. Като се започне със списъка на удостоените да бъдат включени в Нешънъл Онър Сосайъти до статия в „Дейли Принстън“ за посещението на представители на фирми, които набират кандидати за работа измежду студентите в престижния университет. Ела научи къде е ходила Роуз на училище, в каква област на правото е специализирала, дори успя да извади телефонния й номер от една търсачка.

— Тя доста добре се е справила — коментира госпожа Лефковиц, когато минаваха покрай тенис кортовете.

— Казаха ми, че била в безсрочен отпуск. — Ела си спомни строгото лице на внучка си, което бе видяла на екрана на компютъра. — Това не ми се вижда много добре.

— Ами, сигурно си е взела отпуск.

В същото време почти нищо не беше открила за Маги. И госпожа Лефковиц, и Луис и Ела бяха опитвали всички възможни комбинации на Маги Фелър, Маги Мей Фелър и дори на Маргарет Фелър, макар да знаеха, че не това е името й, но нищо.

— Имам чувството, че такъв човек няма — бе отбелязала Ела. — Да не би… — Гласът й затихна. Не искаше дори да изрече ужасната мисъл, която мина през ума й като светкавица.

— Ако беше умряла — спокойно отбеляза госпожа Лефковиц, — щеше да има поне некролог.

— Сигурна ли си? — попита с надежда Ела.

— Как мислиш, че поддържам връзка с моите приятели? — попита възрастната жена. Тя бръкна в задния джоб на розовите си домашни панталони и измъкна оранжев на цвят мобилен телефон. — Вземи да се обадиш на Роуз. И то преди да си загубила кураж.

Ела поклати глава. Лицето на внучката й не излизаше от съзнанието й.

— Не знам… Ще ми се да го направя, но… Трябва да си помисля. Не ми се ще да сбъркам нещо.

— Много мислиш — отбеляза госпожа Лефковиц. — Много отлагаш. Просто го направи! Никой от нас няма да живее вечно я.

Същата вечер Ела изобщо не успя да заспи. Лежеше върху завивката на леглото си и се вслушваше в крякането на жабите, в клаксоните на минаващите коли, докато на изток започна да се развиделява. Смъкна се от леглото и се зарече на глас:

— Днес — думата проехтя в празното жилище. — Ще се обадя днес.

Същата сутрин, по време на дежурството си в болницата, тя остави бебето, което й дадоха да приспива в малкото му легло, и се запъти към коридора. На стената срещу фоайето пред операционната бяха наредени телефони. Тя застана колкото се може по-близо до апарата, който си избра. Набра телефона на офиса на Роуз. Телефонен секретар, молеше се тя, която не помнеше да се е молила от нощта, в която дъщеря й изчезна. Моля те, Господи, нека бъде телефонен секретар.

Така и беше, но записът я изненада.

„Свързахте се с нефункциониращ телефон на фирмата «Луис, Домел и Феник» — разнесе се механичният глас. — Натиснете нула, за да се свържете с оператор“.

Ела натисна нула и след минута рецепционистката се обади:

— Днес е един кошмарен ден в „Луис, Домел и Феник“!

— Извинете? — попита Ела.

— Наредиха ни да изричаме тази фраза вместо поздрав — прошепна жената отсреща. — Мога ли да ви помогна?

— Опитвам се да се свържа с Роуз Фелър — обясни Ела.

— Ще ви свържа — пропя жената отсреща.

Сърцето на Ела подскочи. Жената, която вдигна обаче, не беше Роуз, а някаква отегчена служителка, която се представи като Лиза, бивша помощничка на Роуз.

— В отпуска е — отсече Лиза.

— Зная, но дали не бих могла да й оставя съобщение? Обажда се нейната баба. — Ела се изпълни едновременно със страх и гордост в момента, в който изрече думата „баба“.

— Много съжалявам, но тя не се обажда за съобщения. Не е на работа от месеци.

— Така ли? Е, няма нищо. Имам домашния й телефон и ще позвъня у тях.

— Най-добре.

— Благодаря ви — промълви Ела и затвори. Останала без сили, тя се отпусна на първия попаднал й стол. Беше едновременно развълнувана и ужасена. Беше се престрашила да направи първата стъпка, най-трудната. Както Айра, а и не само той, твърдеше, всяко дълго пътешествие започва с една-единствена крачка. Вярно е, че той обичаше да го казва, когато отваряше поредната опаковка кисело мляко, но все пак беше прав. И ето че тя беше направила тази първа стъпка. Не се беше скрила изплашена. Ето защо стана и посегна отново към телефона. Искаше да се обади на Луис, за да му съобщи смайващата новина. Беше скочила във водата. Беше сложила важното начало.