Дженифър Уайнър
Нищо общо (55)

54

С дебела гумена ръкавица на ръката си Роуз бръкна в тенджерата, пълна със сварени пуешки крака. Извади един и се зае да отделя месото от костта.

— Много ти благодаря, че дойде да ми помогнеш — обади се Ела до нея, която белеше моркови. Двете бяха в малката кухня на синагогата, където всеки петък раздаваха обяд на бездомните. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се занимаваш с месото?

— Разбира се — отвърна Роуз. — Предпочитам го пред лука.

— Не се съмнявам! — Ела се сепна от прекалено високия си отговор. Наведе за всеки случай лице към морковите, за да не гледа непрестанно по-голямата си внучка.

Роуз беше вече трети ден във Флорида, но оставаше загадка за баба си. Отговаряше на всичките й въпроси изчерпателно и любезно, самата тя задаваше множество чудесно формулирани въпроси и Ела реши, че най-вероятно това е част от работата й. Или поне от работата, която е вършила доскоро, защото Роуз им беше казала, че в момента си почива от правните си занимания.

— Какво искаш да кажеш с това, че си почиваш? — беше попитала Маги.

— Това, което ти казвам — отговори Роуз, без да гледа сестра си. — Почивам си.

Ела беше сигурна, че нещо се е случило между двете, но нямаше представа какво може да е. Маги не отронваше и дума по този въпрос и се влачеше като загубено кученце след сестра си.

Роуз свали ръкавиците, протегна се и завъртя глава да разкърши схванатия си врат. Дори с тази кърпа на главата внучка й беше красива, помисли си Ела. Приличаше й на библейска героиня — висока, сериозна и очевидно издръжлива. Със силни рамене и можещи, здрави ръце.

— Добре ли си? — попита тя.

— Приключих с пуешкото — въздъхна Роуз.

— Ела да си починем — предложи Ела. Двете се запътиха към малката масичка в ъгъла, където госпожа Лефковиц се беше зачела в последния брой на „Хелоу“ (както тя обичаше да отбелязва, клюките от Англия винаги са по-интересни).

— Бъдещата ни булка — поздрави тя Роуз.

Роуз се усмихна вяло и се отпусна на един от сгъваемите столове.

— Разкажи ни нещо повече за сватбата — помоли госпожа Лефковиц. — Имаш ли рокля?

Роуз се сепна.

— Сватбата. Ами Сидел се занимава с нея.

— Какво е това Сидел?

— Втората жена на баща ми — обясни Роуз. — Нещо като Крюела де Вил от Чери Хил. Каква беше сватбата на мама? — обърна се тя към Ела.

— Съвсем скромна — отвърна баба й. — Вашите я организираха сами. Подписаха се в кабинета на равина в четвъртък следобед. Исках да им помогна… Да й направя сватба… Каролайн обаче отказа, а баща ти правеше само онова, което Каролайн искаше.

— Познато ми е — отбеляза Роуз. — Баща ми не е… Не може да се каже, че е много волеви човек.

Освен когато реши да ме отстрани от вашия живот, помисли си Ела.

— Обичаше майка ти — изрече на глас тя. — Всеки, който ги видеше заедно, го казваше. Опитваше се да се грижи за нея, да я направи щастлива.

— Искам да си говорим за твоята сватба — намеси се госпожа Лефковиц и остави настрани историята за последните подвизи на Фърги. — Разкажи ми подробно!

— Няма много за разказване — въздъхна Роуз. — Организира я едно чудовище, което се прави, че не чува какво искаме ние двамата със Саймън, и се опитва да ни натика идеите си.

— Лимон — отсече госпожа Лефковиц.

— Моля?

— Мислех си за плода лимон — поясни старицата. — Какво става, когато изстискаш портокал?

— Оплесквам се — усмихна се Роуз.

— Не, не, умнице! Получава се портокалов сок. Не сок от грейпфрут, нито от ябълка, не и мляко. Получава се сок от портокал. И винаги е така. И с хората е така. Могат да ти дадат единствено онова, което е вътре в тях. Щом тази Сидел ти създава единствено проблеми, то е, защото в нея има само проблеми. Тя просто дава на света около нея това, с което разполага. — Госпожа Лефковиц се облегна назад, очевидно доволна от себе си.

— Къде научи всичко това? — попита Ела.

— От доктор Фил.

Ела си отбеляза наум да разбере каква е тази история с доктор Фил.

— А какъв плод е Маги например? — попита Роуз.

— Сладък.

— Ако наистина го мислиш, това значи, че не познаваш добре сестра ми — засмя се Роуз.

— Наистина ли? — попита Ела.

Роуз се изправи.

— Маги взима.

Най-сетне, помисли си Ела, докато следеше как по-голямата й внучка крачи напред-назад. Най-сетне ще извади навън това, което я мъчи.

— Взима всичко — продължаваше Роуз с одрезгавял глас. — Не сте ли го забелязали? Тя живее с усещането, че нещата й се полагат. Полага й се всичко, което е твое. Дрехи, обувки, пари, коли… други неща.

Други неща, отбеляза наум Ела.

— Не ми казвайте, че откакто е тук, не са ви изчезнали разни неща.

— Не съм забелязала — рече Ела.

— Ние нямаме неща, които тя да иска — отговори госпожа Лефковиц.

— Може би си въобразява, че вече е приключила с мен и сега може да тръгне в правия път.

Други неща, повтори си наум Ела. Реши, че може да зададе направо въпроса на своята почетна гостенка.

— Какво взима Маги? — попита тя.

Роуз рязко обърна глава към нея.

— Моля?

— Мисля, че е взела нещо, което е било от голямо значение за теб — продължи Ела. — Какво е то?

— Нищо особено — припряно отвърна Роуз. Сега вече гласът й бе не само на ядосан, а по-скоро на вбесен човек. Изглежда смяташе, че причината за това е Маги, а може би причината беше и в нея самата. — Нищо, което да е от голямо значение.

— Скъпа моя! — Ела протегна ръка. — С Маги нещата са наред. Спестява част от заплатата си, а ми се струва, че идеята й с бизнеса също не е лоша. — Роуз се правеше, че не чува. — Досега успя да осигури облекла за някои хора, които познавам. Приятелката й Дора, моята съседка Мейвис Голд…

— Съветвам ви да сте нащрек — процеди Роуз. — Ако досега не е взела нещо, това не значи, че няма да го направи. Не се хващайте много на миловидното й изражение. Невинаги е такава. — Роуз напусна помещението, оставяйки Ела онемяла.