Дженифър Уайнър
Нищо общо (7)

6

— Вървим към обичайното споразумение, нали, колега? — Роуз Фелър се наведе през масата. Лицето на адвоката, който седеше на отсрещната страна на масата, бе белезникаво, с цвят на суроватка, а сиво-зеленият цвят на костюма му бе изключително неподходящ. Той само кимна. Роуз бе готова да се закълне, че също като нея, човекът няма и най-слабата представа какво се разбира под „обичайното споразумение“. Но при други срещи за представяне на доказателствата бе чувала юристите да изричат това встъпление, ето защо реши, че е подходящо да го използва.

— Ако сме готови, можем да започваме — обяви тя с увереност, по-скоро изиграна, отколкото действителна, сякаш бе водила подобни събирания поне стотина пъти досега. Истината бе, че й се беше случвало само два пъти. — Казвам се Роуз Фелър и съм юрист в адвокатска фирма „Луис, Домел и Феник“. Представлявам „Вийдър Тръкинг Къмпани“ и Стенли Уилет, финансов ревизор на Вийдър. Тук сме за представяне на доказателствата по изясняване на обстоятелства във връзка с иск към Уейн Льогрос… — Тя замълча и насочи поглед към свидетеля, за да види дали ще потвърди, че правилно е произнесла името му. Мъжът обаче извърна очи. — Уейн Льогрос — продължи тя, разчитайки, че ако не го е произнесла както трябва, той щеше да реагира — е президент на „Маджестик Кънстръкшънс“. Господин Льогрос, бихте ли ни казали пълното си име и адрес.

Уейн Льогрос бе нисък набит мъж на около петдесет с късо подстригана стоманеносива коса и тежък пръстен на едната ръка.

— Уейн Льогрос — с висок и ясен глас започна той. — Живея на Таскър Стрийт петстотин и тринадесет. Филаделфия.

— Благодаря — обади се Роуз. Истината бе, че тя, неясно защо, изпитваше съчувствие към човека. Никога досега не беше ръководила среща за изслушване на доказателства, с изключение на две упражнения в университета, но дори тогава процедурата й се виждаше много сериозно нещо. — Бихте ли ни казали каква длъжност заемате?

— Президент. На „Маджестик“ — охотно отвърна господин Льогрос.

— Благодаря. Предполагам, вашият адвокат ви е обяснил, че сме тук, за да съберем информация. Клиентът ми твърди, че му дължите… — Тя хвърли бърз поглед към записките си. — … Осем хиляди долара за отдадено под наем оборудване.

— Самосвали — кратко поясни Льогрос.

— Точно така — съгласи се Роуз. — Бихте ли ни казали колко самосвала предоставихте?

— Три.

Роуз плъзна лист хартия по гладката повърхност на масата.

— Това е копие от договора, подписано от Вийдър. На него ще видите подписа на служителя на съда, който го прие като доказателство на ищеца номер 15 А. — Представителят на съда кимна в потвърждение. — Моля да прочетете изреченията, които съм подчертала.

Льогрос въздъхна тежко и пое листа.

— „Маджестик“ приема да плати на „Вийдър“ две хиляди долара на седмица за това, че ще използва три самосвала.

— Това вашият подпис ли е?

Льогрос огледа ксероксното копие на договора и кимна.

— Да — рече той най-накрая. — Моя е. — Нотки на раздразнение прозираха в гласа му. Свали пръстена си и го завъртя на масата.

— Благодаря ви — обади се Роуз. — Кажете ни строежът в Райланд завърши ли?

— Училището ли?

— Да.

— И „Маджестик Кънстръкшънс“ получиха парите за свършената работа, така ли?

Льогрос кимна. Адвокатът му го погледна и повдигна вежди.

— Да — промълви ответникът неохотно.

Роуз подаде следващ лист през масата.

— Моля да приемете доказателство на ищеца номер 16 А. Копие от вашата фактура, от която е видно, че Училищното настоятелство на Райланд ви е изплатило цялата сума за свършената работа. Сметката приключена ли е?

— Да.

— Значи са ви платили за работата, която сте свършили за тях?

Поредно кимване. Пореден предупредителен поглед от страна на адвоката. Последва и очакваното „Да“. През следващия половин час Роуз педантично подаваше документ след документ, подпечатани фактури и уведомления, събрани от агенцията по събиране на доказателства. Не бяха герои от адвокатски трилър на Гришам, помисли си тя за миг, но ако имаше и късмет, всичко щеше да завърши в полза на нейния клиент.

— Значи завършихте обекта на Райланд и платихте уговорените суми на подизпълнителите си, така ли? — обобщи тя накрая.

— Да.

— С изключение на „Вийдър“?

— Те са си получили парите — промърмори Льогрос. — От друго място.

— Не ви разбрах? — любезно попита Роуз.

— От друго място — повтори Льогрос и сви глава между раменете. Пръстенът се завъртя на масата. — От трето лице. От моя експедитор. — Произнасяше сричките така, сякаш ги захапваше една по една. — По-добре го попитайте какво дължи на моя експедитор.

— Непременно — увери го Роуз. — Но в момента разглеждаме друг проблем. Очакваме да ни разкажете своята версия.

Льогрос гледаше упорито надолу към пръстена, който въртеше между пръстите си.

— Бихте ли ни съобщили името на вашия експедитор?

— Лори Кимел — промърмори мъжът.

— Къде живее тя? — кротко зададе въпроса си Роуз.

— На същия адрес като моя. — Таскър Стрийт петстотин и тринадесет.

Роуз усети как сърцето й започва да бие по-бързо.

— Тя ви се пада…?

— Моя приятелка. Живеем заедно. — Изразът на лицето на Льогрос сякаш казваше: „Нямам изход, все нещо трябва да направя“. — Попитайте него. Той ще ви каже каква е историята.

Адвокатът на Льогрос сложи длан на ръката на клиента си, но вече нищо не можеше да го спре.

— Нека да каже за извънредните часове, които е работила за него! И как не й плати нищо за това! Как при напускането й е обещал да плати отпуската и болничните й, а не го направи.

— Може ли да направим кратка почивка? — намеси се адвокатът на Льогрос.

Роуз кимна. Представителката на съда повдигна вежди въпросително.

— Разбира се. Петнадесет минути.

Тя поведе Уилет в кабинета си, а Льогрос и адвокатът му се насочиха към един от ъглите в коридора.

— За какво става дума? — попита тя.

Мъжът сви рамене.

— Името ми звучи познато. Мога да се обадя да попитам.

Роуз посочи с глава телефона в стаята.

— Натиснете първо деветка. Връщам се след минута. — С бързи стъпки тръгна към тоалетната. Подобни срещи страшно я изнервяха, а щом се изнервеше, често ходеше да пишка…

— Госпожице Фелър? — Адвокатът на Льогрос я догони в коридора. — Може ли да поговорим? — Поведе я към заседателната зала. — Искаме споразумение.

— Какво стана?

— Изясниха се някои неща. Приятелката му е работила преди време за вашия човек. Доколкото схванах, е напуснала без предизвестие, но е очаквала да получи парите си за неизползваната отпуска и болнични. Вийдър й казал, че няма да стане, според мен клиентът ми се опитва да измъкне парите й от Вийдър.

— Не знаехте ли за тази част от историята?

— Поех делото само преди две седмици — сви той рамене.

— А сега той… — Роуз проточи глас очаквателно.

— Ще плати. Всичко.

— И лихвата. Минали са три години, нали? — поясни Роуз.

Адвокатът на Льогрос премигна.

— Лихвата за една година — контрира той. — Ще ви напишем чека веднага.

— Нека поговоря с клиента си. Ще му препоръчам да приеме. — Сърцето на Роуз биеше до пръсване, кръвта пулсираше в слепоочията й. Победа! Чувстваше се като в центъра на вихрен танц. Върна се в кабинета си и завари Стан Уилет да чете съсредоточено дипломите й на стената.

— Искат споразумение — съобщи му тя.

— Добре — отрони онзи, без да се обръща дори.

Роуз преглътна разочарованието си. Обяснимо беше да не е развълнуван колкото нея. За него осем хиляди долара бяха джобни пари. И въпреки това! Гореше от нетърпение да съобщи на Джим как добре се е справила!

— Готови са да напишат чека веднага, което означава, че няма да губите време да търсите парите си. Препоръчвам ви да приемете.

— Добре. — Очите му все така не слизаха от сложените в рамка документи с надписи на латински. — Да го напишат и да го изпратят. — Най-сетне клиентът й се обърна. — Доста труд сте хвърлила, за да получите тези дипломи. А сега какво? Тънете в хартия. — Лицето му се изкриви в нещо като усмивка.

— Така е. — Сърцето на Роуз се сви. Беше се представила блестящо! Вярно, че нямаше фойерверки, но беше демонстрирала изключителна компетентност. По дяволите, преровила бе и най-незначителния документ, всяка бележка, сметка, хартийка, доказваща правотата на Уилет. Изпрати го до асансьора и бързо се върна в кабинета си. Грабна телефона и набра номера на Джим.

— Приеха споразумение — възторжено съобщи тя, щом той вдигна отсреща. — Осем хиляди плюс едногодишна лихва.

— Добра работа — отговори Джим и личеше, че му е приятно. Въпреки това звучеше някак разсеян. Тя чуваше как бутонът на мишката му често-често кликва. — Ще ми напишеш доклад, нали?

Роуз имаше чувството, че са изсипали кофа с лед на главата й.

— Естествено — отвърна тя. — Още днес следобед.

— Поздравления — долетя отсреща омекналият глас на Джим. — Убеден съм, че си била на ниво.

— И потънала в хартия. — Роуз чуваше дишането на Джим и гласовете на хората, които очевидно бяха при него.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Тя остави слушалката, без дори да се сбогува. Миг след това на екрана й се появи съобщение от електронната поща. Беше от Джим. Тя отиде със стрелката да го отвори.

„Съжалявам, че не можах да говоря, пишеше на екрана. Може ли да се отбия довечера?“

„ДА“, гласеше нейният отговор. След това се отпусна в стола си сияеща, изпълнена със задоволство. Нещата в живота й започваха да се подреждат. Превръщаше се в успяваща професионалистка. Беше петък вечер и нямаше да е сама. Имаше мъж, който я харесва. Вярно, че по-малката й сестра пребиваваше на дивана в дневната й, но пък това няма да трае вечно, успокояваше се тя. Залови се да пише доклада си.

 

 

Еуфорията трая само до четири следобед, щастието — до шест, а вече към девет, тъй като Джим все още не се появяваше, настроението на Роуз беше под нулата. Отиде в банята, където винаги готовата да помогне нейна малка сестра бе залепила с тиксо статия от „Алюр“ под заглавие „Най-добрите вежди през този сезон!“. На умивалника беше оставена щипка за вежди.

— Е, добре — въздъхна Роуз. — Разбирам от намеци. — Така поне, ако Джим решеше да се появи, щеше да я завари със съвършено оформени вежди. Загледа отражението си в огледалото и след кратък размисъл стигна до заключението, че всичко в живота й щеше да е по-лесно, ако се беше родила по-различен човек. Същата, но по-добра, по-красива, някак по-лъскава и по-слаба нейна разновидност. Работата беше там, че не знаеше как да стане по-друга, не че не беше опитвала.

Когато беше на тринайсет, Маги и Роуз Фелър се пренесоха да живеят в дома на Сидел. „Така ми се вижда разумно, бе казала Сидел с мила усмивка. Имаме предостатъчно място“. Наистина къщата беше с четири спални, боядисана в чудовищно искрящо бяло и изглеждаше съвсем не на място на улица с къщи единствено в колониален стил. Напомняше с нещо кораб, разбил се в сляпа улица. Човек на всяка крачка срещаше необичайни ъгли, стаите бяха със странна форма (трапезарията бе почти правоъгълна, спалните — не съвсем квадратни). Пълно беше със стъклени масички, мебелите бяха също от стъкло и метал с множество остри ъгли, огледала висяха по всички стени, включително и в кухнята; нямаше начин да не забележиш някой отпечатък от пръст, дъх на приближило се лице, да не говорим, че можеше да проследиш и всяка хапка, която някой поставяше в устата си по време на хранене. Нямаше стая без кантар за мерене на теглото. Такъв стоеше дори в килера, а хладилникът направо не се виждаше от магнитни плочки с надписи, свързани с пазенето на диета и правилното хранене. Роуз като сега си спомняше една крава, която щастливо дъвчеше трева, а под нея беше написано: „Свещена краво! Пак ли дъвчеш?“. Всяка лъскава или отразяваща повърхност, всяка магнитна плочка сякаш беше в съюз със Сидел, за изпращане на посланието, че Роуз е несмислена, неженствена, недостатъчно хубава и прекалено едра.

Седмицата, в която се преместиха, Роуз поиска от баща си някакви пари.

— За нещо конкретно ли са ти нужни? — попита я той със загрижен поглед.

Роуз никога не му бе искала пари извън петте долара джобни, които получаваше всяка седмица. Маги беше тази, която най-редовно мрънкаше за нещо допълнително — кукла Барби, нова кутия за обяд, ароматизиран маркер, лъскави стикери, постер на Рик Спрингфийлд за стената в стаята й.

— Трябва да си купя някои неща за училище — отговори Роуз.

Получи от баща си десет долара и отиде в книжарницата, където поиска малък бележник с яркочервена корица. През останалата част от учебната година тя старателно записваше в бележника си нещата, които жените правят или не правят, какво говорят, обличат и най-важното какво ядат, но тя държеше сама да стигне до това, което според нея беше правилно. Сега, когато се връщаше назад в спомените, разбираше, че вероятно е имала, макар и смътна, идея за нещата, а и вероятно това, което бе видяла и записала в детството си, беше успяло да се превърне в нейна втора природа. Сидел се чувстваше длъжна да запълни пропуски във възпитанието на по-голямата дъщеря и на новия си съпруг по отношение на грижите за кожата, броенето на калориите и това неясно как се превръщаше в мълчаливо обвинение срещу покойната майка на момичетата. Роуз, макар и несъзнавано, го беше усещала и това я караше да се заинатява още повече.

„Ноктите закръглени, а не прави“, беше записала тя… или: „никакви тъпи шеги“. Беше успяла да убеди баща си да я абонира за списанията „Седемнадесетгодишните“ и „Младата госпожица“, успя да спести някакви пари от джобните си и си купи книгата „Как да станеш популярен“, реклама, за която бе видяла в едно от списанията. Изучила бе всичко написано в нея толкова старателно, сякаш беше учен, посветил живота си на изследване на Талмуда. Наблюдавала бе учителките, съседките и сестра си, дори и жените, които прибираха косите си в мрежичка, и се стараеше да разбере поведението им. Отнасяше се към проблема като към задача по математика и вярваше, че ако реши уравнението: обувки, плюс дрехи, плюс прическа и правилен начин на поведение (естествено и когато поне приблизително се научи да се държи подходящо), хората ще започнат да я харесват. Ще стане популярна като Маги.

Както можеше да се предполага, намеренията й се провалиха, мислеше си Роуз, докато обърсваше влагата по огледалото, приближи лице до гладката повърхност и взе щипката за вежди. Цялото планиране и водене на записки се оказаха напразни. Харесването и популярността очевидно бяха непостижими за нея. Все едно колко страници беше изписала, колко пъти си беше представяла, че седи на една маса в кафенето на училището с Миси Фокс и Гейл Уили, оставила чантата си да виси на облегалката на стола й, с диетична кола и пликче моркови пред себе си, нищо не се получаваше.

До постъпването в гимназията се беше отказала да се старае да се облича и да се гримира като останалите. Отказа се да се грижи и за ноктите си. Престана да чете рубриките със съвети и историите за това как трябва да се разговаря с едно момче и какъв да е ъгълът, под който е най-добре да се чупят веждите. Раздели се с надеждата, че някога ще може да бъде хубава или популярна сред връстниците си и запази единствено интереса си към обувките. При тях поне не можеш да сбъркаш много — няма лошо подгъната яка, нито ръкави, които ту да навиваш, ту да придърпваш, това не са украшенията и аксесоарите или прическата, които са в състояние да създадат, но и да съсипят (в случая на Роуз предимно да съсипят) външния вид. Обувките са си обувки и дори това, че вероятно ги носи с неподходящи дрехи, не беше така фатално. С краката кой знае какви промени не може да има. Реши, че ще изглежда добре от глезените надолу, нищо, че нагоре нищо няма да е както трябва.

Беше станало нещо нормално на тридесет години да няма никакъв усет и познания за всичко свързано със стил на обличане и женствено поведение, освен за различните предимства на набука пред велура или за това какви токове излизат на мода. Роуз въздъхна, намигна на образа си в огледалото и взе щипката от поличката.

— Майната му!

В този момент някой звънна на вратата.

— Идваам — пропя Маги.

— Само това не. — Роуз се спусна навън от банята и избута сестра си по пътя, но и тя не й остана длъжна.

— Какъв ти е проблемът, за бога! — възкликна Маги, докато разтриваше натъртеното си рамо.

— Просто се махни от пътя ми! — процеди по-голямата сестра, докато ровеше за портмонето си. Извади няколко банкноти и ги подаде. — Излез! Иди на кино!

— Вече е почти десет — възрази Маги.

— Намери някоя късна прожекция — подхвърли Роуз през рамо вече на вратата. На прага стоеше Джим. От него се носеше лек аромат на афтършейв и доста по-силен на скоч. В едната си ръка стискаше букет рози.

— Здравейте, дами! — поздрави той.

— Много са красиви — изчурулика Маги първа и протегна ръка за цветята. — Роуз, сложи ги във ваза — почти нареди тя. — Може ли да взема палтото ви?

Господи! Роуз скърцаше със зъби, но пое към кухнята. Когато се върна в дневната, завари Маги и Джим удобно настанени един до друг на канапето. Очевидно сестра й нямаше никакво намерение да излиза. А парите… Бяха изчезнали като с магическа пръчка.

— И така, Джим — Маги се наведе към госта, така че дълбокото й деколте да разкрие колкото се може повече прелести, — как си?

— Маги — намеси се Роуз, настанила се доста несигурно върху облегалката за ръце на канапето, единственото друго място, където можеше да седне, — нямаше ли някакви планове за вечерта?

Сестра й се усмихна дяволито.

— Не, никакви, Роуз. Ще си остана у дома.