Дженифър Уайнър
Нищо общо (33)

32

Госпожа Лефковиц не бе искала да дойде на седмичната им разходка.

— Мога да се раздвижвам и тук — заяви тя на Ела, като размахваше бастуна към ъглите на тясната си дневна, в която бе натъпкала диван, две двойни канапета, масивен фотьойл с декорации по подръчниците и огромен телевизор с широк екран.

— Не по начина, който ти е нужен — търпеливо възрази Ела.

— Дават „Гледката“ — посочи тя към екрана на телевизора, където четири жени си крещяха една на друга. — Не харесваш ли „Гледката“?

— За океана ли говориш? — невинно попита Ела. — Харесвам гледката на океана. Да излезем отвън и да й се полюбуваме.

— Имам предложение за теб — хвърли последния си коз госпожа Лефковиц. — Мислех си за теб и ориста ти.

— После — отсече Ела.

— О, предавам се — изпъшка госпожа Лефковиц. Сложи си гигантски слънчеви очила с квадратни стъкла, намаза си носа с цинков крем и завърза връзките на маратонките си. — Тръгвай, Брус Дженър. Да се свърши с това.

Тръгнаха по алеята към тенис кортовете, където миналия месец някой бе включил на преден ход, вместо на заден, минал бе през оградата и през мрежата и бе блъснал нещастна жена на име Фрида Мандел, която участваше в игра по двойки, а намери края си върху капака на кадилак, все още стиснала ракетата си в ръка. Това, както мрачно обяви госпожа Лефковиц, бе красноречиво доказателство, че гимнастиката и спортът — по-специално тенисът — могат да те убият, ако не внимаваш.

Ала лекарят й настояваше тя да ходи пеша, тъй че всеки вторник в десет часа Ела и подопечната й вървяха бавно към клуба, обядваха там и се връщаха с тролея. В един момент Ела дори започна да изпитва удоволствие от общуването с по-възрастната жена.

В походката на госпожа Лефковиц имаше ритъм. Забиване на бастуна, въздишка, крачка напред с десния крак и потътряне на левия след него. Забиване, въздишка, тупване, тътрене. На Ела й действаше успокояващо.

— Е, какво ново? — поинтересува се госпожа Лефковиц. — Още ли се виждаш с онзи?

— Луис — уточни Ела.

— Не е лош — кимна госпожа Лефковиц. — Напомня ми първия ми съпруг.

— Първия? — озадачи се Ела. — Двама ли си имала?

Забиване, въздишка, тупване, тътрене.

— А, не, просто наричам Ленард моя пръв съпруг. Така изглеждам по-светска жена.

Ела с труд удържа смеха си и леко подхвана госпожа Лефковиц за лакътя, когато тя се поколеба пред цепнатина в тротоара.

— Луис има ли добри доходи?

— Много прилични, струва ми се — отвърна Ела.

— Струва ти се? Струва ти се? — възмути се госпожа Лефковиц. — Няма какво да ти се струва, научи! Можеш да останеш с празни ръце! Като Чарлс Куралт.

Ела беше объркана.

— Той с празни ръце ли остана?

— Не, не, не. Къде ти? Но имаше една приятелка и тя остана с празни ръце.

— Дори без мъничка таратайка?

— Да бе, смей се — мрачно рече госпожа Лефковиц. — Няма да ти е смешно, като останеш на сирене от държавни помощи.

— Продължавай да вървиш — подкани я Ела.

— Ами децата му? — не млъкваше госпожа Лефковиц. — Те знаят ли за теб?

— Мисля, че да — отвърна Ела.

— Провери го — настоя госпожа Лефковиц. — Знаеш за Флорънс Гудстайн, нали?

Ела поклати глава.

— Ами ето на — подхвана госпожа Лефковиц, — тя и Ейб Мелцър си правеха компания. Ходеха на кино и на вечеря, Фло возеше Ейб по доктори. Един ден децата му й се обадили да се осведомят как е баща им и Фло споменала, че е уморен. Като чули „уморен“, си помислили, че тя не иска да го гледа повече. И още на следващия ден… — Госпожа Лефковиц направи драматична пауза преди кулминацията на историята — долетяха със самолета, събраха му багажа и го отведоха в старчески дом в Ню Йорк.

— Боже мой! — измърмори Ела.

— Фло бе извън себе си от гняв — додаде госпожа Лефковиц. — Бе като въздушното нападение над Ентебе.

— Съжалявам за нея. Не спирай — каза Ела.

Госпожа Лефковиц повдигна слънчевите си очила и се взря в Ела.

— Готова ли си да чуеш предложението ми?

— Добре — съгласи се Ела. — За какво става дума?

— За внучките ти — обяви госпожа Лефковиц и възобнови тътренето си.

Ела изстена вътрешно. Не вярваше, че е могла да разкаже на госпожа Лефковиц за изгубените си внучки. Но пък преди година не би повярвала, че е способна да разкаже историята на когото и да било. А сега май просто не можеше да си затвори устата.

— Те имат ли Емил? — попита госпожа Лефковиц.

— Емил? — повтори Ела.

— Емил, Емил — нетърпеливо настоя госпожа Лефковиц. — На компютъра.

— О, имейл — сети се Ела.

— Че аз какво казах? — рече госпожа Лефковиц с многострадална въздишка.

— Не знам.

— Можем да ги открием по интернет. Всякакви неща може да узнаем за тях.

Сърцето на Ела замря.

— Имаш ли компютър? — попита тя, несмееща да се надява.

Госпожа Лефковиц махна пренебрежително със здравата си ръка.

— То се знае, кой няма? Получих го като подарък от сина си. Портокалов. От чувство за вина — поясни тя, очевидно в отговор на неизречените от Ела въпроси „Какъв цвят е?“ и „Защо?“. — Не ме посещава често, та затова ми купи компютъра, да ми праща по имейл снимки на внучетата. Искаш ли да се върнем и да издирим внучките ти? — с надежда попита тя.

Ела прехапа устна. Чуваше вик в душата си „Издири ги!“ в спор с много по-познатия настоятелен глас „Забрави това“. Изпитваше вълнение и крехка надежда, примесени с неподправен ужас.

— Ще си помисля — каза тя накрая.

— Не мисли — нареди госпожа Лефковиц, като се възправи в целия си ръст от метър и петдесет сантиметра и заби бастуна си на косъм от крака на Ела. — Ти не мисли, само прави.

— Какво?

— Йода — обясни госпожа Лефковиц и поде мъчния процес на обръщане в обратна посока. — Да вървим.