Дженифър Уайнър
Нищо общо (21)

20

Ако Маги бе обикновена съквартирантка, сметката за телефона щеше да отбележи началото и бързия край, камъчето, преобърнало колата. Маги обаче не беше съквартирантка, напомняше си Роуз. Маги бе нейна сестра. Само че когато се прибра след двудневния престой в Чикаго (след закъснението на полета, изгубения междувременно багаж, задушаващата горещина на летището и блъсканицата сред многолюдната тълпа любители на пътуването по Коледа) и завари сметката за телефона, тя с изумление установи, че възлиза на повече от триста долара, много повече от обичайните четирийсет, които плащаше. Причината: разговор с Мексико на стойност двеста и седем долара.

Роуз се закле, че няма да подхваща сестра си от вратата. Ще изчака Маги да закачи палтото си, да събуе обувките си и едва тогава ще подхвърли, че е пристигнала сметката за телефона, и ще попита да не би да се е сприятелила с някого от Албъкърки. За беда, когато влезе в спалнята да си прибере нещата, установи, че съдържанието на гардероба й е струпано на пода, чаршафите и възглавниците увенчаваха този своеобразен Монблан на модата. Което означаваше, че Маги е спала в леглото й. Носила е и обувките ми, отбеляза Роуз. Като нищо би се хранила от паничката й, стига да бе открила коя точно е любимата й.

Роуз се отпусна на канапето и си остана там. Когато малко след полунощ Маги се прибра, тя все така кипеше от гняв. Маги вонеше на кръчма, а под палтото й нещо живо се гърчеше в напън да излезе на свобода.

— О, ти си тук! — възкликна тя.

— Да — отвърна Роуз. — Същото се отнася и за телефонната сметка — добави, когато Маги изрита обувките си в ъгъла и хвърли чантата на канапето.

— Имам изненада за теб! — обяви Маги. Страните й пламтяха, зениците й бяха неимоверно разширени, дъхът й миришеше на уиски. — Две всъщност! — Тя вдигна палец и показалец и със замах разтвори палтото си. — Хъни Бън Втори! — обяви тя и ето че на пода тупна кафяво кученце с формата на козунак. Имаше влажни кафяви очи и кафява кожена каишка, а муцунката му сякаш бе деформирана от удар с тиган.

— Маги? — изграчи Роуз. — Какво е това?

— Хъни Бън Втори — отвърна Маги и тръгна към кухнята. — Моят подарък за теб.

— Не мога да пусна куче тук! — викна Роуз.

Междувременно кафявата топка бе успяла да направи един бърз тур из апартамента и сега седеше пред малката масичка, същинска овдовяла аристократка, недоволна от предоставената й стая в хотела.

— Ще трябва да го върнеш — каза Роуз.

— Добре де — въздъхна Маги на връщане в дневната. — Без друго я доведох само на гости.

— Откъде я водиш на гости?

— От новата ми работа, „Красиви лапички“, което е салон за кучета — високомерно заяви Маги. — Имам работа. Днес беше вторият ми ден. Доволна ли си?

— Трябва да поговорим за телефонната сметка — заяви Роуз, напълно забравила намерението да запази спокойствие. — Да си звъняла в Ню Мексико?

— Май не — поклати глава Маги и зяпна протегнатия лист на сметката. — О, да.

— Как да разбирам това „о, да“?

— Гледаха ми на таро. Някакъв си половин час, за бога! Не предполагах, че ще струва толкова скъпо.

— Гледали са ти на таро — повтори Роуз.

— Точно преди прослушването — смотолеви Маги. — Трябваше да разбера дали денят е подходящ за нови начинания.

— Не е за вярване — въздъхна Роуз и вдигна очи нагоре.

— Точно сега ли трябва да го обсъждаме? Страшно съм изморена. Имах тежка вечер.

— Сигурно — заяде се Роуз. — Работила си цели два дни, няма как да не си изтощена.

— Няма да ти се връзвам — заяви Маги. — Освен това ще ти върна тия пари.

Кучето я погледна още веднъж, изсумтя решително и скочи на канапето, където погна възглавницата с лапите си.

— Спри! — кресна Роуз.

Кучето дори не трепна, продължи да мачка възглавницата и когато най-сетне остана доволно от резултата, се сви на топка и мигновено заспа.

— Маги! — викна Роуз. Отговор не последва. Иззад затворената врата на банята се чуваше плискането на водата от душа, кучето до нея похъркваше блажено. — Каква беше втората изненада? — отново никакъв отговор. Тя застана пред вратата на банята със сметката в ръка, после се извърна с отвращение. Утре сутрин, обеща си тя.

Само дето сутринта започна по обичайния напоследък начин — обаждане за дължими плащания.

„Здравейте, мога ли да говоря с Маги Фелър?“ — гласеше обичайното въведение. Лиса от „Лорд енд Тейлър“, Карън от „Мейсис“, Илейн от „Виктория Сикрет“… Днес беше Бил от „Гап“. Всяка вечер Роуз заварваше куп съобщения, записани на секретаря: от „Стробридж“, „Блумингдейл“, „Сити банк“, „Америкън Експрес“.

— Маги! — провикна се Роуз. Сестра й се бе свила на канапето, а кучето — в същата поза — на вече олигавената възглавница на пода. — На телефона!

Маги нито се обърна, нито отвори очи, просто протегна ръка към слушалката, която Роуз тикна в ръката й, преди да се отправи към банята и да затвори плътно вратата с намерението да заглуши разбуждащия се гневен глас на сестра си, който вече крещеше все едни и същи думи: „да“, „не“, „вече ви пратих чек“. Когато излезе от банята, Маги още говореше по телефона, а кучето дъвчеше един от червените й каубойски ботуши.

— Господи! — изсъска тя и блъсна вратата с трясък.

Роуз слезе с асансьора във фоайето, пресече улицата с надеждата да открие колата си поне близо до мястото, където я бе оставила, преди да замине за Чикаго. Ето я! Почти на същото място. Благодаря ти, Господи, за дребните радости, помисли си тя. Още се наместваше на седалката, когато някакъв старец почука на стъклото, с което така я стресна, че тя без малко да се разкрещи.

— На ваше място не бих опитвал.

— Моля? — недоумяваше Роуз.

— Сложили са ви скоби — обясни непознатият. — Погледнете.

Роуз излезе от колата и обиколи откъм мястото до шофьора. Яркожълта метална обувка бе прикрепена към предното колело, не липсваше и оранжев надпис. „Кретен“ — прочете Роуз и тутакси си помисли: „Маги! Нейна е вината“. Погледна си часовника, прецени, че има достатъчно време да се върне и да поиска обяснение. Втурна се обратно през фоайето („Забравихте ли нещо?“ — извика портиерът, когато го подмина на бегом), натисна копчето за своя етаж и тичешком стигна до вратата на апартамента си.

— Маги! — извика. Никакъв отговор. Само плискане на вода. — Маги! — извика отново и заблъска вратата на банята. Отново никакъв отговор. Роуз завъртя топката и нахълта с намерението да разкъса завесата пред душа, дори сестра й да е гола, но да получи някакво обяснение. Направи крачка през мъглата от пара и спря. Виждаше очертанията на силуета през найлоновата завеса. Маги беше с гръб към вратата, челото й бе опряно на плочките. Нещо повече — а и по-лошо — Маги повтаряше една и съща дума отново и отново.

— Тъпачка… тъпачка… тъпачка… тъпачка…

Роуз замръзна на място. Сцената й напомни един гълъб. Тръгнала бе към „Уауа“ на ъгъла и за малко да стъпи върху птицата, но вместо да се уплаши, гълъбът се вторачи в нея с мънички, изпълнени с омраза очи. Роуз за малко да падне, но когато се окопити, откри какъв е проблемът. Едно от крачетата на птицата бе премазано и тя подскачаше на здравото, присвила раненото плътно до тялото си.

За кратък миг Роуз бе помислила, че може да се опита да помогне.

„О!“ — тихо бе възкликнала тя и бе протегнала ръка с мисълта… каква мисъл? Че ще вдигне мърлявото перушинесто тяло и ще изтича при ветеринаря? Птицата я бе изгледала още веднъж, преди да продължи да се отдалечава с тромави подскоци, но запазила ужасяващо патетичното си наранено достойнство.

Същата е и Маги, каза си Роуз. И тя бе наранена, но човек не можеше да й го натяква, не можеше да помогне, не можеше дори да намекне доколко е наясно, че Маги е наранена, засегната или направо увредена, че има неща, които не е в състояние да проумее или да поправи сама.

Роуз тихо се измъкна и затвори вратата. Изпита познатата смесица от съжаление и гняв, които разкъсваха сърцето й. Отново измина коридора до асансьора, прекоси фоайето, излезе на слънчевия тротоар и си хвана такси. Колата, каза си тя. Сметката за телефона. Кредиторите. Кучето. Дрехите на пода, козметиката, пръсната навсякъде, пликовете „Последно предупреждение“, препълнили пощенската кутия. Роуз затвори очи. На това трябваше да се сложи край. Но как?