Дженифър Уайнър
Нищо общо (36)

35

Ако Маги Фелър бе научила нещо от четиринайсетте си години общуване с противоположния пол, то беше следното: лошите връзки винаги се връщат да те преследват. Може да не си виждала преди в живота си даден мъж, но за да си гарантираш, че ще го срещаш навсякъде, достатъчно бе да прекараш няколко наситени минутки на задната седалка на кола, в спалня или в заключена баня. И тогава той цъфва ту в кафето, ту по коридорите, ту зад щанда на закусвалнята, където току-що си започнали работа, или пък държи момиче за ръка на някоя петъчна забава. Беше законът на Мърфи за връзките — точно онзи, когото не желаеш да зърнеш вече, все ти се навира в очите. През първата й вечер в студентското градче Джош, уви, не беше изключение.

Тя дори не бе сигурна, че той я позна — беше много пиян, часът бе късен, а тя току-що беше слязла от влака и не бе усъвършенствала още принстънския си камуфлаж. Ала Джош се появяваше навсякъде с вид, като че всеки миг щеше да я свърже с изчезналите си пари, спален чувал, фенер за къмпинг и дрехи.

Тя вдигаше очи от книгата си в библиотеката и зърваше фланелката и част от лицето му в профил. Отиваше да напълни отново чашата си с кафе в стола и той се оказваше зад щанда със салатите, вперил изучаващ поглед в нея. Заговори я тъкмо в онази съботна вечер, когато тя замъкна в пералното помещение крадената калъфка, пълна с дрехи за пране, водена от погрешно предположение, че никой няма да пере в събота вечер.

— Здравей — подхвърли той небрежно, като зяпаше гащичките и сутиена, които тя натикваше в пералнята.

— Здравей — отвърна тя, без да вдига глава.

— Как е? — попита той.

Маги отвърна с леко свиване на рамене, докато изсипваше прах за пране от картонените кутии, които бе купила от автомата.

— Искаш ли омекотител? — Той разклати опаковката срещу нея и се усмихна. Ала в очите му нямаше смях. Те внимателно обхождаха лицето й, косата й, тялото й и ги сравняваха със спомена от онази единствена нощ в леглото.

— Не, благодаря, няма нужда — измърмори тя, после пъхна монетите си в процепа и тъкмо тогава клетъчният й телефон иззвъня. Сигурно баща й, помисли си — бе звънял преди и тя никога не му отговаряше, ала сега грабна телефона, сякаш бе спасителен пояс, а тя се давеше. — Ало? — изрече весело, като извърна лице и тяло настрани от настойчивия взор на Джош. Не се чу отговор, само дишане. — Ало? — повтори Маги, като бързешком мина нагоре по стълбите покрай група студенти, които си подаваха бутилка шампанско и пееха някаква бойна футболна песен. — Кой се обажда? — никакъв отговор. Само щракване и после тишина. Тя сви рамене и пъхна телефона в джоба си, после излезе навън на хладния вечерен въздух.

Лампи осветяваха алеята на равни интервали, по протежението й и покрай сградите имаше резбовани дървени пейки. Маги избра пейка далеч от светлината и се сгуши в ъгъла й. Време е за тръгване оттук, мислеше си тя. Студентското градче не е голямо, а навсякъде виждаш този тип и е само въпрос на време той да се сети коя си и какво си направила, ако вече не се е сетил. Време е да осребриш чиповете си, да свалиш картите и да хванеш първия автобус нанякъде.

Ала странното бе, че тя не искаше да си тръгне. Тук й беше… какво? Маги сви колене към гърдите си и се загледа в клоните на дърветата, натежали от плътни зелени пъпки, и към осеяното със звезди небе. Забавно. Е, не точно забавно, не като на купон например, не и като да се издокараш, да изглеждаш страхотно и да усещаш завистливите погледи.

Беше предизвикателство, и то каквото никога не бе срещала в поредицата безперспективни служби срещу минимално заплащане. Все едно бе звездата на собственото си детективско шоу.

Въпросът не опираше само до това никой да не забележи. Това бяха умните хлапаци, отличниците, спечелилите национални отличия, елитът на младежта, върхът на сладоледа. Щом Маги можеше да се движи незабелязана между тях, не доказваше ли това постоянните твърдения на госпожа Фрайд? Щом оцеляваше в Принстън и можеше да седи на задната банка на дузина различни семинари и да следи активно преподаването, не значеше ли това, че и тя също е умна?

Маги избърса капките роса от дъното на джинсите си и се изправи. Плюс всичко в картинката фигурираше пиесата на Чарлс, режисьорският му дебют, едноактна творба в стил Бекет в театър „Интим“. А тя бе звездата. Срещаше се всеки ден с него за репетиции, упражняваше репликите си в Студентския център или в празна класна стая в сградата за изкуства на Насау Стрийт.

— Живея в Локхарт — каза й той при последната им среща, докато я изпращаше от Насау Стрийт 185. — Стоя до късно. Имам двама съквартиранти — добави, преди Маги да успее да повдигне вежда. — Гарантирам, че добродетелта ти ще бъде опазена.

Е, сега беше късно. Тя се запита дали той е буден. Почуди се, като обгърна раменете си, дали би й услужил с пуловер. Забърза през студентското градче. Локхарт, ако си спомняше добре, се намираше до университетския магазин. Стаята на Чарлс бе на първия етаж и когато Маги почука на прозореца, той дръпна щората, усмихна й се и побърза дай отвори.

Стаята на Чарлс въобще не бе каквато си я представяше. Беше като да се озовеш в чужбина. Всеки сантиметър от стените и тавана бе покрит с индийски гоблени и огледала в сребърни рамки. Подът бе застлан с ориенталски килим в алено, златно и синьо, а вместо масичка в средата бе поставен грамаден ожулен куфар — ракла със съкровища, каза си Маги. Той и съквартирантите му бяха разположили бюрата си край стените и бяха заобиколили куфара с купчини възглавнички — червени със златни ресни, тъмнозелени, избродирани със златисто или обсипани с мъниста.

— Сядай — посочи Чарлс към възглавничките. — Искаш ли нещо за пиене?

В ъгъла имаше хладилник с кафе машина.

— Охо — възкликна Маги. — Да не държиш харем тук?

Чарлс се засмя и поклати глава.

— Не. Просто обичаме да се забавляваме. Миналия семестър Джаспър ходи в Африка и обстановката бе на тема сафари, само че животинските глави по стените ме стряскаха. Така е по-добре.

— Много е хубаво — потвърди Маги, като бавно обикаляше стаята и я разглеждаше. Имаше малка симпатична уредба с компактдискове, подредени по жанр — джаз, рок, класическа музика, а те на свой ред бяха строени в азбучен ред. В друг ъгъл върху малка висока масичка бяха струпани пътеводители — за Тибет, Сенегал, Мачу Пикчу. Тя вдиша дълбоко и долови смесен аромат на тамян, одеколон и цигари. Малкият хладилник съдържаше минерална вода, лимони, ябълки и кайсиев мармалад. Нито една бутилка бира или някакъв, силен алкохол.

Гей, реши Маги, като затвори хладилника. Гей, заключи категорично с известна доза облекчение. Без съмнение гей. Тя взе снимка в рамка от бюрото на Чарлс. На нея той бе прегърнал през раменете засмяно момиче.

— Сестра ти ли е? — попита тя.

— Бивша приятелка — отвърна той.

Ха, рече си Маги.

— Не съм гей — уточни Чарлс и се засмя с нотка на извинение. — Просто всеки, който влезе тук, си мисли това. После цели три месеца ми се налага да демонстрирам натрапчиво хетеросексуално поведение.

— Какво, почесваш се на пет минути, вместо на десет? Не е толкова трудно — подхвърли Маги, като се настани върху възглавничките и запрелиства книга за Мексико. Варосани къщи, открояващи се на фона на яркосиньо небе, плачещи мадони в дворчета, настлани с теракота, пенести вълни, къдрещи се върху златист пясък. Беше разочарована. В живота си бе познавала само три типа мъже: гейове, възрастни и третата категория, стократно по-многобройна от първите две — такива, които я желаеха. Щом Чарлс не беше гей, а стар в никой случай не беше, тогава вероятно я желаеше. А това пораждаше у Маги тъга и смътно чувство, че е измамена. Никога преди не бе общувала с мъж като с приятел, а бе прекарала достатъчно време с Чарлс, за да разбере, че той я харесва заради ума й, бързите й реакции и находчивост, а не заради единственото, с което привличаше всички останали мъже.

— Е, радвам се, че изяснихме това. И се радвам, че си тук. Имам стихотворение за теб.

— За мен? Ти ли си го написал?

— Не. Обсъждахме го миналата седмица на семинар по история на поезията — той разтвори антология „Нортън“ и зачете:

„Маргарет, нима тъгуваш

и за Голдънгроув ти се вълнуваш?

Като листа са мислите човешки.

На младини са свежи и лудешки.

Но щом сърцето остарее,

умът ти вече леденее.

Въздишка няма да отрониш от уста

за мъртвите повехнали листа,

ала ще жалиш ти за вечността.

Сезонът тук е без значение,

и пролетта дори ще е мъчение.

Ни с думи, нито в мисли е изречено

онова, което от съдбата е предречено.

Единствено сърцето го долавя с жал —

за Маргарет е всъщност твоята печал.“

Той затвори книгата. Маги пое дълбоко дъх. Кожата по голите й ръце бе настръхнала.

— У, мрачно — промълви тя. — Но аз не съм Маргарет.

— Не си ли?

— Не. Само Маги. По-точно Маги Мей — засмя се притеснено тя: — Като у бележития поет Род Стюарт. Майка ми харесвала песента.

— Какво представлява майка ти? — попита Чарлс.

Маги го погледна, после отклони очи. Обикновено в този момент от общуването си със съответния мъж Маги поднасяше свой собствен трагичен вариант на майчината си смърт и я полагаше в скута му като пакетче в ярка опаковка. Понякога майка й умираше от рак на гърдата, друг път ставаше жертва на автомобилна катастрофа, но неизменно историята биваше украсена с подробности и драматизъм. Химиотерапията! Полицаят на вратата! Погребението и двете момиченца, плачещи над ковчега! Ала на Чарлс не й се искаше да предлага тази версия. Склонна бе да му разкаже нещо близко до истината, което я разтревожи, защото, ако му кажеше истината за това, какво ли още щеше да се изкуши да изтърси?

— Няма много за разправяне — отвърнах престорено безгрижие.

— О, сигурен съм, че не е вярно — възпротиви се той.

Усещаше погледа му върху себе си. Ясно й бе какво предстои. Защо не се приближиш? Или: да ти налея ли питие? А миг по-късно щеше да усети устните му на шията си или ръката му през раменете си, която да се прокрадва към гърдите й. Твърде много пъти беше танцувала този танц.

Само че така и не чу думите, нито устните му я допряха. Чарлс си остана на мястото.

— Добре тогава, не споделяй с мен — каза с усмивка той, приятелска усмивка, както тя установи с облекчение.

Маги погледна към античния на вид часовник на бюрото му. Минаваше един.

— Трябва да вървя да си прибера прането — съобщи тя.

— Ще те изпратя — предложи Чарлс.

— Не, няма нужда.

Но той поклати глава и взе раницата си.

— Не е безопасно да се движиш сама.

Маги едва не прихна. Не беше виждала по-безопасно място от „Принстън“. По-сигурно бе от детско басейнче, от бебешка седалка за кола. Най-тежкият инцидент тук бе някой да си изпусне подноса в стола.

— Настоявам. Освен това съм гладен. Била ли си в „Пи Джей“?

Маги поклати глава. Чарлс изобрази престорен ужас на лицето си.

— Традиционно заведение за Принстън. Превъзходни палачинки с шоколад. Хайде — подкани я той и задържа вратата пред нея, — аз черпя.