Дженифър Уайнър
Нищо общо (47)

46

Саймън остави дипломатическото си куфарче на пода в апартамента на Роуз и разтвори ръце.

— Избранице! — извика той. Беше попаднал на тази дума в някакъв вестник в едно малко градче, когато му се наложи да шофира до Пенсилвания за представяне на доказателство, и оттогава я използваше като обръщение към Роуз.

— Минутка! — извика тя от кухнята, където седеше на масата и разглеждаше каталозите на три компании за кетъринг, пристигнали по пощата същия ден. Саймън я прегърна.

— Сериозно ли настояваш за агнешки котлети? — прошепна тя във врата му. — Защото, длъжна съм да ти кажа, че са скъпи.

— Парите не са проблем — великодушно заяви Саймън. — Трябва да отпразнуваме любовта си подобаващо. Също и с агнешки котлети.

Роуз постави пред него опакована кутия с подарък.

— Това пристигна днес и не мога да разбера какво представлява.

— Годежен подарък — каза Саймън и като потри ръце, прочете адреса. — От леля Мелиса и чичо Стив! — Вдигна капака и двамата впериха погледи в подаръка. След минута Саймън вдигна очи и се изкашля.

— Според мен е свещник.

Роуз извади стъкления предмет от кутията и го вдигна към светлината.

— Няма свещ.

— Да, но има място за свещ — рече Саймън и посочи плитката вдлъбнатина от едната страна.

— Мисля, че не е достатъчно дълбока за свещ — поясни Роуз. — Освен това, ако беше свещник, не трябваше ли да изпратят и свещ? За да знаем.

— Сигурно е свещник — отвърна Саймън, без да е особено убеден. — Какво друго може да е?

Роуз продължи да гледа втренчено в стъкления предмет за известно време.

— Мислех си, да не е плато за сервиране?

— За малки количества? — попита Саймън.

— Не, не, за ядки или бонбони.

— Отворът не е достатъчно голям за ядки или бонбони.

— Но е достатъчно голям за свещ?

Спогледаха се. Тогава Саймън вдигна благодарственото послание и започна да чете.

— Скъпи лельо Мелиса и чичо Стийв, благодарим ви за прекрасния подарък. Изглежда… — Той замълча и се загледа в тавана. — Чудесен?

— Ти каза просто чудесен — рече Роуз.

— Прекрасен! — поправи се Саймън. — Изглежда прекрасен в дома ни и ще ни доставя удоволствие години наред, докато се опитваме да проумеем какво, за бога, е това нещо. Благодарим ви, че помислихте за нас, и очакваме с нетърпение скоро да ви видим. — Саймън написа имената им, затвори писалката и се обърна към Роуз. — Ето!

— Нали не го написа? — попита Роуз.

— Не — отвърна Саймън, — не го написах. Колко останаха?

Роуз прегледа списъка.

— Петдесет и един.

— Шегуваш ли се?

— Ти си виновен — рече Роуз. — Теб обвинявам.

— Само защото семейството ми ни купува подаръци…

— Само защото моето семейство не е нелепо огромно… — Саймън се изправи, хвана Роуз през кръста и я целуна по шията.

— Кажи го пак! — рече той.

— Нелепо огромно!

— Кажи го пак! — прошепна той в ухото й, — или ще те принудя да изпълняваш всяко мое желание.

Роуз се извърна с лице към него.

— Не аз — едва прошепна тя — пиша тези благодарствени послания!

Саймън я притегли към себе си и я целуна, като прокара ръце през косите й.

— Посланията могат да почакат — рече той.

По-късно, докато лежаха в леглото, топли и голи под завивката, Роуз се обърна на една страна и заговори за това, което отлагаше, откакто той се беше прибрал.

— Има и още нещо — рече тя. — Днес се обади баща ми. За Маги.

Лицето на Саймън остана безизразно.

— Така ли? — попита той.

Роуз се отпусна по гръб и се загледа в тавана.

— Появила се. Баща ми каза по телефона само, че тя е добре. Иска да ме види, за да ми разкаже останалото.

— Добре — отвърна Саймън.

Роуз затвори очи и поклати глава.

— Не съм сигурна, че желая да науча останалото. Каквото и да е. Просто не искам… — Гласът й заглъхна. — Работата е там, че Маги е ужасна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Тя е… Тоест тя… — Роуз направи гримаса. Как да обясни на мъжа, когото обича, за сестра си? Сестра й, която задига пари, обувки, дори гаджета, а после изчезва месеци наред? — Просто ми повярвай. Тя винаги е лоша новина. Има затруднения с паметта… — Роуз млъкна. Трудностите с ученето бяха само върхът на айсберга. А и не беше ли в стила на сестра й да се появи точно когато Роуз се сгодява, за да има шанс да стане център на внимание, просто за разнообразие? — Тя ще провали сватбата ни.

— Мислех, че Сидел ще провали сватбата ни — рече Саймън.

Роуз се усмихна насила.

— Е, Маги ще навреди повече.

Положението беше толкова спокойно, докато Маги беше зачезнала Бог знае къде. Нямаше инкасатори, които да продънят телефона ти рано сутрин, нямаше бивши и потенциални гаджета, които да нарушават съня на Роуз и Саймън. Нещата си стояха там, където ги оставяше Роуз. Нито обувките, нито дрехите, нито парите й поемаха в незнайни посоки. Колата си стоеше там, където я паркираше.

— Ще ти кажа нещо — продължи Роуз. — Тя няма да е шаферка. Ще има късмет, ако получи покана.

— Добре — рече Саймън.

— Ще има късмет, ако получи вечеря — каза Роуз.

— Тогава ще има повече храна за мен — рече Саймън.

Роуз продължи да гледа тавана известно време.

— Все си мисля, че стъкленото нещо е някакъв поднос за ястия.

— Вече залепих плика — рече Саймън. — Заминава.

— А — възкликна Роуз. Затвори очи и си пожела нормално семейство като това на Саймън. Майка й да не е мъртва, сестра й да не изчезва, баща й да не пази емоциите си само за сутрешния пазар и без Сидел, разбира се. Тя сложи глава върху хладната памучна материя на възглавницата за малко, после стана и отиде във всекидневната. Взе едно благодарствено послание, картичка от тежка кремава хартия с имената им, Роуз и Саймън, написани от двете страни на една гигантска буква С, която означаваше Стайн, въпреки че това нямаше да бъде фамилното й име. Беше обяснила на доведената си майка, но чудовището Сидел поръча благодарствени послания с монограми, които предполагаха, че Роуз ще се казва Роуз Стайн, независимо дали й харесва или не.

Скъпа Маги, помисли си Роуз. Как можа да ми причиниш това? И кога ще се прибереш у дома?