Дженифър Уайнър
Нищо общо (42)

41

Маги излезе изпод душа, попи надве-натри водата по себе си и навлече дрехите си колкото се може по-бързо. Стегна косата си в опашка, хвърли последен поглед в огледалото и бързо излезе в коридора, сякаш се боеше да не се откаже. Отиваше при Чарлс, за да му разкаже истината за себе си. Беше решила да я предаде като сюжет на пиеса, която смята да напише. Имало едно време едно момиче, което избягало в колеж… Ще го следи как реагира на всяка нейна дума и ако усети, че е настроен толерантно, ще му признае, че това е нейната история. Бутна входната врата и в същия миг се озова лице в лице с някакъв мъж. Джош. Мъжът, на когото беше налетяла първата нощ в Принстън. Той стоеше в сянката и не откъсваше очи от нея. Раницата му се поклащаше в едната ръка.

Дъхът й заседна в гърлото и тя политна назад към стената. Джош не й се видя нито пиян, нито дори замаян, нито склонен към флирт или лигавене. От изражението му личеше, че има желание по-скоро да я пречука. Вероятно би се задоволил и само с това да я напердаши. Неразумните закачки с неподходящи типове винаги ти се връщат тъпкано, помисли си Маги и започна да отстъпва с мънички стъпки. Не спираше да се пита какво ли иска той, как е успял да влезе тук, след като библиотеката беше затворена. Трябва да я е чакал, което означаваше, че са сами в приземния етаж на сградата.

Господи, вледени се от ужас тя и заотстъпва по-енергично, копнеейки да се размаже на стената. Наистина беше загазила.

— Здравей — някак меко подхвана той и прокара пръст по татуировката й, онази, под която беше изписано „мама“. Той вероятно я беше запомнил от нощта, която прекара в неговото легло. — Малката Ем. Мисля, че нещо ми дължиш.

— Ще ти върна парите — прошепна Маги, докато той пристъпваше напред към нея. Вече беше толкова близо, че почти докосна носа й със своя. — В чантата ми са. Не съм ги харчила изобщо. Веднага ще ти ги дам. — Тя потрепери, защото той вече я беше хванал. Катастрофа, помисли си тя. Също като в стихотворението. Опита се да се измъкне от хватката му, но той стискаше здраво, като междувременно шепнеше в ухото й всякакви ужасии.

— Какво правиш в Принстън? — попита той след малко. — Не ти е тук мястото. Изобщо не си за тук. Каква е историята?

— Ще ти върна парите, само ме пусни — промълви Маги и отново се опита да се измъкне, но той здраво я бе притиснал и тя усещаше как твърдите ръбове на гранитната стена се забиват в гърба й.

Джош продължаваше да шепне в лицето й, докато тя се извиваше. Гласът му беше равен и само от време на време тонът се променяше — от обвинителен и заядлив до мазен и лигав.

— Може би няма да е лошо някой ден да те накарам да си платиш — промърмори той и погледът му обходи тялото й, от което тя се почувства така, сякаш някой я беше залял с киселина. — Не си спомням какво точно се случи в онази нощ, но не съм убеден, че завършихме започнатото. А сега сме тук сами. Можем да го довършим.

Маги простена и се заогъва отчаяно.

— Пусни ме!

— Защо да те пусна? — попита Джош. Иначе бледото му лице пламтеше, русите кичури висяха над челото, а от устата му хвърчаха капки слюнка, докато говореше. — Загази, момиче! Много загази. Прерових раницата ти. Три лични карти. Няма лошо. Моите кредитни карти, както се очакваше, и много пари в брой. Как ги спечели? От други мъже? И тук долу ли живееш? Сещаш ли се какво те чака, ако съобщя на охраната на колежа? Или на ченгетата например?

Маги наведе лице и сълзи потекоха по лицето й. Не можеше да ги спре. По някакъв начин думите, които той изричаше, начинът, по който стискаше китките й, извикаха в съзнанието й спомена от кошмарната нощ с онези мъже и страхът, който изпита тогава, я завладя със същата сила. Това не беше честно. Какво толкова беше направила? Какво толкова беше взела? Малко храна, след като тук имаше толкова много. Няколко книги, чиито притежатели бяха достатъчно глупави или мързеливи да забравят на различни места. Малко дрехи от кошовете за загубени и забравени предмети и беше слушала лекции в зали и кабинети, където професорите така или иначе говореха. Най-неочаквано тя вдигна лице и очите й се отвориха широко.

— Е, добре — каза тя. — Стига толкова. — Насили се да изкриви лице в усмивка, успя да се пресегне и да освободи косата си от опашката и я разтърси така, че да се посипе по раменете. — Хвана ме — промърмори тя. — Точно както си го планирал. — Постара се да мобилизира всички свои сили, за да го очарова, извика на помощ и целия сексапил, на който беше способна и който беше прикривала през изминалия семестър, и удостои Джош с усмивка — нежна и приканваща, като капка карамел на върха на топка ванилов сладолед. Искаш ли да провериш? — попита тя. Усещаше как гласът й потрепва едва-едва и само се молеше той да не го е забелязал, разчитайки, че тялото й го е разсеяло поне за кратко.

Джош прокара ръце по джинсите си. Точно на това начало се надяваше Маги. Тя докопа с ръка презрамката на раницата си и я метна по него, удряйки лицето му. Джош отстъпи неволно. Тя вдигна светкавично коляно и го заби в чатала му с всичка сила. Мъжът зяпна и се преви от болка. Маги побягна в същия миг. Изтича нагоре по трите поредици от стъпала, блъсна тежката стъклена врата и се спусна през двора. Алармата виеше зад гърба й. С пръстите на едната си ръка стискаше презрамката на раницата си, която се беше скъсала, докато Джош я дърпаше, но не спираше да тича със съвършено празна глава. Единствената й мисъл беше да движи колкото се може по-бързо краката си. Кръвта й кипеше от излелия се адреналин. Вън я посрещна вълшебна пролетна вечер. Студенти по къси панталони и само по фланелки се разхождаха по алеите, поспираха под плачещите върби, подвикваха си през отворените прозорци. Маги имаше чувството, че тича съвършено гола, а на нея е закачен надпис: „Не й е мястото тук“. Тичаше все по-бързо, в гръдния й кош вече се бе събрала буца, но тя се беше устремила към автобусната спирка на Насау Стрийт, отвъд границите на кампуса. „Моля те, господи, моля те!“, молеше се тя горещо и сякаш в отговор на молбата й иззад ъгъла се подаде муцуната на автобус. Тя се метна на стъпалото, пъхна в процепа на касата монетите от джоба си и се стовари на първата седалка. Ръцете й обгърнаха раницата. Сърцето й биеше в гърдите до пръсване.

Трябва да отида у Корин. Ще отида до тях и все нещо ще измисля, за да ме пусне, успокояваше се тя. Абсурдно е да се появя посред нощ и да поискам да прекарам нощта при нея. Облегна се назад и стисна очи. Представи си, че е в затворено помещение и трябва да измисли път навън, така както беше правила и преди. Измъкна мобилния си телефон от джоба, преглътна, за да прогони събралата се буца в гърлото, и набра номера на сестра си. Беше късно. Роуз трябваше да е у дома. Тя щеше да зае какво да се направи.

Само че Роуз не си беше у дома.

„Здравейте, свързахте се с телефона на Роуз Фелър и «Фелър — Грижа за домашни любимци» — съобщи телефонният секретар. Какво беше това? — Моля оставете вашето име, номера на телефона, както и името на вашия любимец. Ще ви се обадя при първа възможност.“

Сигурно е набрала погрешен номер. Опита отново, но получи същия отговор. Този път обаче след звуковия сигнал успя да промълви едно дрезгаво:

— Роуз… Аз съм… Такова… — Едва се сдържа да не изтърси обичайните: „Имам проблем“. „Ела да ме отървеш.“ Маги стисна отново очи. Трябваше сама да се оправя.

 

 

— Маги? — възкликна Корин. Тя стоеше някак нестабилно на прага на дома си. — Кое време е? Какво правиш тук?

— Късно е, знам — отговори Маги. — Случи се… Имам… — Тя пое дълбоко дъх. — Дали не би могла да ме приютиш за няколко дни? Ще ти плащам наем или ще чистя безплатно.

Корин задържа вратата със задните си части.

— Какво се е случило?

Маги се замисли за възможните отговори. Дали можеше да обясни на Корин, че се е скарала със съквартирантката си? Само дето не помнеше какво й беше казала. Има ли съквартирантка изобщо? Или пък, че някой я е гонил в тъмното? Щом онзи знаеше, че спи в библиотеката, нищо чудно да е разбрал и че работи тук.

— Маги? — Челото на Корин се беше сбърчило. Не беше си сложила тъмните очила и се виждаше как сините й очи се стрелкат насам-натам като загубени рибки.

— Нещо се случи — изтърси Маги.

— Мисля, че е очевидно — все пак Корин пусна младата жена вътре и се насочи към кухнята, прокарвайки пръсти по стената. Маги седна на един стол, докато Корин напълни чайника, запали газта, и извади две високи чаши, във всяка от които пусна пакетче чай. — Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

— Не ми се иска — наведе глава Маги.

— С наркотици ли е свързано? — попита остро старицата.

Маги така се стресна от неочаквания въпрос, че започна да се смее.

— Не. Няма нищо общо с наркотици. Просто се налага да се подслоня някъде за малко. — Даде си сметка, че подобни думи още повече влошават положението, защото звучат като изречени от устата на истински престъпник, но в момента не успя да измисли нищо по-добро. — Чувствам се под страхотно напрежение — добави тя жално. — А тук е толкова спокойно.

Очевидно беше казала магическите думи. Лицето на Корин се озари от щастие. Тя сипа захар в чашите и ги занесе на масата.

— Изпитите в края на годината са много тежки, нали? Спомням си колко трудно ми беше по това време. В общежитията е страшно шумно, а в библиотеката — претъпкано! Не се безпокой. Можеш да се настаниш в някоя от стаите на третия етаж. Всички са чисти, нали?

— Абсолютно — отвърна Маги. Лично тя ги беше почистила и сложила в ред. Отпи малко от чая. Сърцето й биеше до пръсване. План! План! Имаше нужда от нов план. Ще остане тук няколко дни. Трябва да си купи някои неща. В раницата си носеше малко бельо и една-две блузи, но всичко останало беше в библиотеката, а там не биваше да се мярка. Добре, а после? Дали да не се върне при баща си и при Роуз? Щяха ли да я приемат? Дали тя искаше да се върне при тях?

Затвори очи и си представи как седи на последния ред в часовете по поезия и обяснява на преподавателката какво мисли за стихотворението „За изкуството“. В съзнанието й изникна и образът на Чарлс, който със спуснати над челото кичури й говори за Шекспир и Стриндберг, за това как е гледал представление с Джон Малкович. Никой в Принстън не подозираше каква неудачница е и какъв срам за семейството си е тя. Истинска черна точка в живота им. Никой тук не подозираше, че тя е по-различна от тях. До случката с младежа в библиотеката. До този момент сега.

Примигна няколко пъти. Не биваше да плаче. Ще измисли някакъв изход. Ще си легне сега и ще помисли. После ще изчезне. Не биваше да остава дълго тук, защото онзи все още се въртеше в кампуса, а и много скоро всички студенти щяха да се разотидат по домовете си и тогава тя нямаше къде да се скрие.

— Маги — обади се Корин. — Имаш ли семейство? Някой, на когото да се обадя?

Маги се размърда неспокойно на стола. Така й се искаше да си поплаче, но от това нямаше полза.

— Не — с треперлив глас отговори тя. — Нямам никого.

— Сигурна ли си? — Корин вирна брадичка по характерния за слепите начин.

В момента Маги мислеше за съдържанието на раницата си. Парите, навити на руло и пристегнати с ластик, бяха прибрани в един от вътрешните джобове с цип. Спомни си думите на Джош: „Прерових раницата ти“. Нещо я преряза. Тя дръпна бързо ципа и я отвори. Парите бяха изчезнали. Личните и кредитните карти — също. Вътре нямаше нищо друго, освен дрехи, книги и… Пръстите й напипаха за кой ли път в последно време поздравителните картички. Извади ги и ги препрочете. Огледа подписа и телефонния номер, който неизменно присъстваше под него.

— Имам баба — несигурно изтърси тя. — Имам една баба.

Корин кимна, което трябваше да означава: „Ясно, разбрахме се“.

— Върви да спиш — посъветва тя своята гостенка. — Избери си стая. Утре можеш да й се обадиш.

На следващата сутрин Маги стоеше в центъра на обляната в слънце кухня с мобилния си телефон в ръка и набираше номера, който баба й беше записала на картичката под подписа си преди двадесет години. Телефонът звънеше и звънеше. Маги стискаше палците и на двете си ръце. Моля те, моля те, повтаряше тя, без да е много наясно какво точно се моли да се случи, освен някой отсреща да вдигне.

И наистина някой вдигна.

 

 

Роуз Фелър се събуди в пет сутринта в нечие чуждо легло и с разбито сърце. Маги, помисли си тя. Сънувала беше Маги.

— Маги — рече тя на глас, но още докато го изричаше, докато се опитваше да се измъкне от обятията на съня, тя не беше сигурна дали наистина е сънувала Маги. Видя насън жена, която тичаше през гора. Само толкова. Очите на жената бяха разширени от ужас, устата — разтегната във вик, а клоните на дърветата се протягаха към нея, сякаш искаха да я уловят. — Маги — повтори тя отново на глас.

Петуния я гледаше от края на леглото, очевидно и тя се чудеше нещо извънредно ли се е случило, или се готвеха да й дадат нещо за хапване. Много скоро отново затвори очи и заспа. Роуз спусна крака от леглото. В същия миг усети ръката на Саймън на бедрото си.

— Спокойно, спокойно — промълви той и я привлече към себе си. Обви я с тялото си и целуна тила й. — Какво има? — Тя усети как къдриците му докосват врата й, докато той триеше носа си в кожата й. — Лош сън ли сънува?

— Сънувах майка си — отвърна Роуз тихо. Гласът й бе по-нисък и по-дълбок от обикновено, сякаш идваше изпод водата. Но наистина ли жената беше майка й? И дали не беше Маги? Какво ли беше изплашило нещастницата, та бягаше така отчаяно между дърветата, препъваше се в корени, падаше на колене, после отново се изправяше и продължаваше да тича? От кого бягаше? И накъде? — Не знам дали е ставало дума, но майка ми почина, когато бях доста малка.

— Ей сега се връщам — прошепна Саймън и стана от леглото.

Тя го чу да ходи напред-назад в кухнята и го видя да се връща в онази смешна негова пижама на райета и с чаша вода. Тя изпи прохладната течност с благодарност, докато той загаси лампата и се върне в леглото при нея. Сетне отново залепи тяло до нейното, едната му ръка обгърна челото й, а другата се плъзна под брадичката й, сякаш тя беше нещо крехко и рядко.

— Съжалявам, че така рано си останала без майка — обади се той по едно време. — Искаш ли да ми разкажеш?

Тя поклати глава отрицателно.

— Всичко можеш да ми кажеш — обади се след малко Саймън. — Ще се грижа за теб. Обещавам.

Роуз не му разказа нищо тази нощ. Само се отпусна в прегръдката му и заспа.

 

 

Ела седеше пред кухненската маса. Бележникът, в който записваше ангажиментите си, лежеше разтворен пред нея. Подготвяше схема на безплатните прегледи за следващата седмица, която да бъде поместена в „Голдън Ейкърс Газет“, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — вдигна тя слушалката.

Никакъв отговор. Само нечие тежко дишане.

— Ало — повтори тя. — Госпожо Лефковиц, вие ли сте? Да не ви е зле?

Най-неочаквано до слуха й достигна глас на млада жена.

— С Ела Хирш ли говоря?

Продажби по телефона, реши Ела.

— Да, аз съм.

Поредно мълчание.

— Имали ли сте дъщеря на име Каролайн?

Ела пое дълбоко дъх.

— Да — отвърна тя без колебание. — Имах дъщеря.

— Вие не ме познавате. Казвам се Маги Фелър.

— Маги — възкликна Ела. Обзе я позната смесица от вълнение, надежда и облекчение, възторг й страх. — Маги! Обаждах се на сестра ти. Дали са й предали съобщението ми? Каза ли ти, че съм ви търсила?

— Не — отвърна кратко Маги. — Вижте — подхвана отново Маги. — Не ме познавате и нямате никакво основание да ми помагате, но в момента имам проблеми. Много сериозни проблеми…

— Ще ти помогна, с каквото мога — отвърна, без да се замисля Ела. Стисна очи и се помоли от все сърце Маги да й каже какво да направи за нея.