Дженифър Уайнър
Нищо общо (18)

17

Маги Фелър прекара неделния следобед в бялата крепост на Сидел в събиране на информация.

Пронизителното дрънчене на телефона беше успяло да пробие замаяността на махмурлука.

— Роуз, телефонът! — простена тя, тъй като Роуз не вдигаше.

Ужасната Сидел продължи да звъни, докато най-накрая Маги вдигна и се съгласи да отиде да махне нещата си от спалнята им.

— Имаме нужда от място — обясни Сидел.

Ей че проклета жена, помисли си Маги. Имаше достатъчно място в къщата им.

— Къде предлагаш да сложа всички тези неща? — попита тя.

Сидел въздъхна. Маги си представяше доведената си майка съвсем ясно — тънките й устни сигурно бяха стиснати и приличаха на тънка линия, ноздрите й зееха, а кичури прясно боядисана руса коса се люшкаха, докато тя клатеше глава.

— Можеш да отнесеш нещата си в мазето — каза Сидел с тон, който означаваше съгласие, едва ли не позволяваше на доведената си дъщеря да остави скоростни колички в предния двор.

— Много си щедра — саркастично отбеляза Маги. — Ще дойда следобед.

— Ще имаме занимание — каза Сидел. — Макробиотично готварство.

Сякаш Маги се интересуваше. Тя си взе горещ душ, после се качи на колата на Роуз и отиде в Ню Джърси. Къщата беше празна, с изключение на ненормалното куче Шанел (наречено от Роуз Бутльо), което, както обикновено, изръмжа, сякаш тя беше крадец, после се опита да се хвърли към крака й. Маги го избута навън и в продължение на половин час влачи кутиите със свои вещи до сутерена. Остана й цял час за любимото занимание — събиране на информация.

Започна с бюрото на Сидел, но не намери нищо интересно — сметки, канцеларски материали, джобни снимки на Моята Марша в сватбена рокля, снимка в рамка на близнаците на Моята Марша, Джейсън и Александър. Затова премина към по-благодатната зона за търсене — дрешника на господарската спалня, откъдето преди се беше появила една от най-ценните й находки — кутия за бижута с дърворезба. В кутията нямаше нищо, освен чифт златни кръгли обици и златна гривна. На майка й ли беше? Може би, помисли си Маги. Едва ли беше на Сидел, тъй като тя знаеше къде държеше нещата си мащеха й. Поколеба се дали да не прибере гривната, но се отказа. Може би баща й поглеждаше от време на време бижутата и щеше да забележи, ако изчезнеха, а на Маги не й се искаше, когато той вдигне капака, да не намери нищо вътре.

Започна проверката от първия рафт. Купчина стари данъчни документи с обратна разписка, завързани с ластик. Тя ги взе, разгледа ги и ги сложи обратно. Победните трофеи на Моята Марша, пуловерите на Сидел. Маги се надигна на пръсти и опипа летните ризи на баща си, като претърсваше на най-горния рафт. Накрая напипа нещо, което приличаше на кутия за обувки.

Свали го долу. Беше розова, стара и смачкана по ръбовете кутия. Избърса праха от капака, извади я от дрешника и седна на леглото. Не беше на Сидел, тъй като тя обикновено слагаше надпис на кутиите за обувки, упоменаващ какво съдържат (повечето й обувки бяха много скъпи с болезнено остри върхове). Освен това Сидел носеше шести размер, а според надписа тази кутия трябваше да съдържа балетни розови палци четвърти размер. Тоест детски обувки. Маги отвори кутията.

Вътре беше пълно с пликове с писма, поне две дузини. Всъщност, картички в цветни пликове. Първият, който извади, бе адресиран до нея, госпожица Маги Фелър, на стария им адрес, в къщата с две спални, където живяха, преди баща им да настои да се преместят в дома на Сидел. Пощенската марка беше от четвърти август 1980 година. Била е пратена някъде около осмия й рожден ден (който, ако не я лъжеше паметта, беше прочуто събитие в местната зала за боулинг, с почерпка от пица и сладолед след това). На горния ляв ъгъл бе залепен адресът на подателя. Картичката беше от жена на име Ела Хирш.

Хирш, помисли си Маги и се развълнува от предполагаемата тайнственост. Хирш беше моминското име на майка им.

Тя отвори плика. След около двайсет години лепилото вече беше изсъхнало и пликът се отвори леко. Извади отвътре картичка за рожден ден на малко дете, с торта с розова глазура и жълти свещички отпред.

„Честит рожден ден!“, гласеше надписът. Отвътре под печатния надпис „С пожелание за много щастлив ден!“, тя прочете:

„Скъпа Маги, надявам се, че си добре. Много ми липсваш. Бих искала да получа вести от теб.“

Имаше телефонен номер и подпис „баба“, а отдолу в скоби пишеше „Ела Хирш“. Банкнота от десет долара беше пъхната вътре и Маги бързо я мушна в джоба си.

Интересно, помисли си тя, изправи се и се приближи до прозореца в спалнята, като се огледа дали отнякъде не се е появила колата на Сидел. Маги знаеше, че има баба. Смътно си спомняше как седи в скута й, усеща парфюма й с мирис на цветя и чувства гладката й буза до своята, докато мама им прави снимка. Смътно си спомняше същата жена, тяхната баба, и на погребението на майка им. Не беше тайна какво се случи със снимката. След като се преместиха при Сидел, всички явни доказателства, които напомняха за майка й, изчезнаха. Но какво се беше случило с баба й? Спомни си, че преди години, на първия си рожден ден в Ню Джърси попита баща си: „Къде е баба? Тя изпрати ли ми нещо?“.

По лицето на баща й премина сянка.

„Съжалявам — отвърна той или поне Маги си мислеше, че каза това. — Тя не може да дойде — на следващата година зададе същия въпрос, но получи различен отговор. — Баба Ела е в дом“.

„И ние сме в дом“ — отбеляза Маги, без да схване разликата.

Но Роуз знаеше.

„Не такъв дом — обясни тя и погледна баща си, който й кимна. — Тя е в дом за стари хора“.

И това беше краят. Независимо дали беше в дом или не, баба им изпращаше картички. Но защо Маги и Роуз никога не ги получаваха?

Зачуди се дали картичките са еднакви. Избра друг плик от купа, този път от 1982 година, адресиран до госпожица Роуз Фелър. Имаше пожелание към Роуз за празника Ханука и беше подписано по същия начин.

„Обичам те, липсваш ми, надявам се, че си добре.“

С любов, баба (Ела).

Имаше и банкнота, този път от двадесет долара. Маги светкавично я сложи при другата от десет долара.

Баба Ела, помисли си тя. Какво се беше случило? Майка й беше умряла и имаше погребение. Със сигурност баба им е била там. После, месец след смъртта на майка им, те се преместиха от Кънектикът в Ню Джърси. Колкото и да напрягаше паметта си, Маги не си спомняше да я е виждала оттогава.

Очите й бяха все още затворени, когато чу звънеца на вратата на гаража, след което се отвори вратата на кола. Тя сложи картичката на Роуз при парите в джоба си и се изправи.

— Маги? — извика Сидел. Токчетата й тракаха по кухненския под.

— Почти свърших — изкрещя в отговор младата жена. Сложи кутията обратно на рафта, където имаше стръкове и семена.

— Остани за вечеря — предложи баща й и я целуна, докато тя навличаше палтото си. — Ще сготвим… — Той замълча и намигна към едната чанта.

— Кавоа — подсказа му Сидел, произнасяйки думата с испански акцент.

— Не, благодаря — каза Маги и бавно се зае да се закопчава, докато наблюдаваше как баща й отнася продуктите в кухнята. Не беше за вярване, но някога той беше красив. Беше виждала негови снимки като по-млад, преди да оплешивее и лицето му да се сгърчи в бръчки и примирение. Понякога, когато го гледаше отзад или когато той се движеше по един особен начин, в стойката на раменете му и овала на лицето му тя виждаше красавец, достоен да се влюби в жена, красива колкото майка й. Искаше да попита баща си за картичките, но не пред Сидел — знаеше, че тя ще смени посоката на разговора от тайнствената баба към въпроса какво е търсила Маги в дрешника им.

— Татко — започна тя. Сидел мина зад нея и отнесе към килера консерви от същата природосъобразна, безсолна и безвкусна супа, която тя беше намерила в кухнята на Роуз. — Искаш ли да обядваме някой ден следващата седмица?

— Разбира се — отвърна баща й в момента, в който Сидел попита:

— Как върви търсенето на работа, Маги?

— Чудесно! — с настроение рече тя и си помисли: „Кучка“.

Сидел разтегна кораловите си устни в насилствена усмивка.

— Радвам се да го чуя.

После обърна гръб на Маги и се върна в килера.

— Ние ти мислим доброто, Маги. Загрижени сме за…

Маги грабна чантичката си.

— Време е да вървя — разбърза се тя. — Трябва да ходя на много места и да се срещам с много хора!

— Обади ми се! — каза баща й. Маги помаха разсеяно и влезе в колата на Роуз, където извади картичката и парите и ги огледа, за да се увери, че са там, че не ги е измислила, че в тях пише точно това, което си беше помислила, че е видяла. Баба. Роуз знае какво да направи. Но когато Маги се прибра у дома, Роуз подреждаше багаж за пътуване.

— Отивам в офиса да довърша нещо. Ще се прибера късно, а утре заминавам рано. В командировка — уточни тя със заповеднически и важен глас, докато оправяше костюмите и лаптопа си. Е, когато Роуз се прибере, двете щяха да разгадаят тайната на липсващата баба.