Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (97)

XII

Най-сетне нетърпеливо очакваният ден настъпи. Съдът от първа инстанция, като изслуша правителствения прокурор, се произнесе: „Осиновяването се узаконява“.

Решението бе обнародвано и вписано в гражданските регистри на окръга, в който живееше осиновителят.

Годефроа получи сто хиляди франка годишна рента.

Старите приятели на Бегур от кафенетата и ресторантите на Латинския квартал му се подиграваха злобно и също толкова ядно му завиждаха. Те го нарекоха „принц Тотор“ и този прякор удивително бързо се пръсна из цял Париж. Хектор прие това положение с усмивка и когато чуеше някой да подвикне прякора му, се обръщаше и иронично се покланяше.

Огромното богатство и новото положение за кратко време развиха у него нов начин на мислене, нов светоглед. Когато си спомнеше за Лазарин, той вече не я кореше горчиво, а си казваше: „Права беше маркизата — как би могла да отстъпи пред някакъв си Бегур! Наистина сърцето я влечеше към мен, но тя се бори героично и овладя чувствата си!… Много съм доволен. Лазарин е истинска аристократка.“

Хектор бе съвсем наясно, че старият принц дьо Кастел Виван е близък приятел на Жул Льору й чрез него много лесно можеше да проникне в дома на маркизата. Подобен елементарен ход обаче не удовлетворяваше щестлавието му. Младежът внимателно проучи кои къщи поддържат познанство с Лазарин и направи всичко възможно да бъде представен в тях.

Видяхме почудата на Лазарин, когато й бе представен „новият“ принц дьо Кастел Виван — през времето на самоизолацията си бе пропуснала тази вълнуваща парижка клюка.

Когато благородната принцеса италианка представи знатния си гост, маркизата неволно пламна и закри лицето си с ветрилото. Хектор остана твърде доволен от постигнатия ефект.

Впечатлението, което бе направил на Лазарин, надмина очакванията му. Той приседна до младата жена и тихо промълви:

— Ще ми простите ли, госпожо — гласът му потъваше сред шумния говор на гостите, — че посмях да застана пред вас, преди да съм поискал разрешението ви? Виновен съм и ясно съзнавам това; мога ли да се надявам на вашата снизходителност?

Изящните обноски на този аристократ, когото помнеше като безгрижно весел и малко арогантен младеж, съвсем объркаха Лазарин. От предишния Бегур, когото тя познаваше, бе останал само гласът и приятното лице, което обаче доста бе променило израза си.

— Нима сте наистина вие, господин Хектор? — избъбри маркизата, като свали вече ветрилото си, защото руменината бавно се бе смъкнала от лицето й.

— Учудвате ли се, че ме срещате в този аристократичен дом, където ме приемат като желан гост? — попита принц Тотор.

— Не, не съм казала такова нещо…

— Но си го помислихте.

— Грешите; просто бях изненадана от промяната във вас; станали сте истински джентълмен.