Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (44)

XLI

Този път предсказанията на Рене се осъществиха бързо и докрай. Властта й върху Раул дьо Горд се оказа безспорна и с всеки изминал ден все повече укрепваше.

Стъписан от предстоящата раздяла с маркиза, с жена му и нейната сестра, графът не чувствуваше сили в себе си да живее в предишната си самота. Той отстъпи пред инерцията, която го влечеше, и извести на своя приятел, че е готов да напусне Италия, да се завърне във Франция и дори да заживее отново в замъка дьо Горд — мисъл, която само до преди месец го ужасяваше.

При тази новина Рене потрепера от радост. Победата й изглеждаше сигурна, и кой ли на нейно място би се съмнявал!

Към преклонението на граф дьо Горд се примесваше чувство на необяснима тревога, почти страх.

Пътниците пристигнаха заедно в Орлеан. Там трябваше да се разделят. Карети от двата замъка очакваха вече своите господари на гарата. Преди да се качи в каретата си, маркиз дьо ла Тур дю Роа отведе настрани дьо Горд и му рече усмихнат:

— Мили графе, може би ще ви бъде приятно в близко време да ви представя на моя тъст, господин Льору, и да поискате от него разрешение да посещавате Вертфейл, където сестрата на Лазарин ще се върне утре… Ако е така — аз съм на вашите услуги.

— Отгатнахте най-силното ми желание — отвърна графът. — Тъкмо имах намерение да ви помоля за това, което сега ми предлагате.

— Тогава в най-близко време ще поканя тъста си на гости, ще ви известя за насрочения ден, вие ще дойдете да вечеряте с нас в замъка и ще имам възможност веднага да ви представя. Нали така?

— Разбира се, и ще ви бъда много благодарен!

— Тогава довиждане, мили графе!

— Довиждане, единствени мой приятелю!

Раул с дълбоко и болезнено вълнение потегли по пътя към двата опустели замъка — дьо Горд и ла Гранжет. Сърцето му се свиваше от мъка. Тежко му беше на графа, но нямаше връщане. Каретата мина през алеята с кестени и спря пред входа. Многобройната прислуга бе останала в замъка и сега с радост посрещна господаря си, когото се бе отчаяла да види отново. Слугите се готвеха да изразят възторга си от неговото завръщане, но видът му — навъсен, мрачен — ги възпря от всякакви излияния и те останаха мълчаливи.

Двата дни след пристигането му бяха истинско изтезание за него. Все повече се убеждаваше, че отново трябва да замине, да живее далеч от тези места, населени с призраци, когато на третия ден специален пратеник с ливрея му донесе бележка от маркиза. Тя гласеше: „Мили графе! Утре, в четвъртък, моят тъст и дъщерите му ще вечерят в замъка дьо ла Тур дю Роа. Той вече знае за вашето завръщане и изявява желание да му бъдете представен.

Маркизата ви изпраща сърдечните си поздрави, аз ви стискам ръка с искрена дружба, в която не бива да се съмнявате. Вашият стар приятел Робер“.

Тези няколко реда въздействаха върху Раул както хинина на болен от малария. Младият мъж изпита мигновено облекчение, възвърна самообладанието си и веднага отговори на маркиза, че е щастлив да види отново приятелите си и с благодарност приема любезната покана.

На другия ден още преди четири следобед той пристигна в замъка на маркиз дьо ла Тур дю Роа. Лакеят, когото познаваше още от двореца Кавело във Венеция, го заведе в малката гостна, където зет и тъст разпалено играеха шах. Маркизът с най-дружески изрази представи Раул дьо Горд на Жул Льору, а той (известен от дъщеря си) му оказа най-дълбоко внимание.

— Съседи сме, господин графе — рече накрая той — и ако бъдете така добър да ни посетите в скромния ни дом Вертфейл, ще ви окажем също толкова сърдечен прием, както в замъка дьо ла Тур.

Раул благодари горещо и заяви, че скоро ще се възползува от тази приятна покана.

— Лазарин е в парка с двете си сестри, едната от които още не познавате — намеси се маркизът. — Дайте ни само пет минути да приключим шахматната схватка и ще отидем заедно при дамите.

Сестрите тъкмо разговаряха за хубостите на Италия, когато се чуха стъпки откъм замъка. Рене трепна и се обърна нетърпеливо. Трите сестри спряха и зачакаха мъжете да се приближат към тях.

След обичайната размяна на учтиви фрази Жул Льору се обърна към графа:

— Драги графе, позволете да ви представя Жана, най-малката ми дъщеря! Най-доброто дете на света. Надявам се, че ще станете приятели.

Жана, представена по този странен начин, поруменя леко, усмихна се и устреми ясния си гальовен поглед към графа. Тези кротки, сини очи, свежото очарование, излъчвано от цялото същество на младото девойче, породи някакво странно усещане у Раул, непознато досега за него. Милата непосредственост и чистота на хубавото девойче раздвижи незнайни душевни сили, успокои духа и сърцето му, възцари покой у него; напрежението, изчерпващо силите му от толкова време, намаля и той усети блаженството на отдавна неизпитана радост.

С каква магична власт това дете извърши подобно чудо? Граф дьо Горд не се залови да дири обяснение. Сега само се остави на гальовните води на това неочаквано кръщение.

Рене, която винаги бе нащрек, забеляза странното просветляване на лицето му, ведрото му настроение и я обзе чувството за необяснима тревога, за близка опасност. При недоумяващите въпроси на Рене какво става с него графът бързо се овладя и стана предишният светски човек, който с усмивка й даваше неопределени успокоителни отговори.

— Сега, когато запознанствата приключиха — каза Рене, — дайте ми ръката си, графе, и да разгледаме заедно великолепния парк на зет ми и сестра ми.

— Мила моя — обърна се Жул Льору към Жана; двамата вървяха доста далеч от Рене и Раул, — как ти се вижда нашият нов приятел, граф дьо Горд?

— Много е хубав и изглежда приятен — отвърна малката. — Жалко, че е толкова мълчалив — не ми каза нито дума…

— Бързо ще свикне с теб — продължи ексбанкерът, — защото, ако не греша, ще го виждаме често във Вертфейл. Той е истински джентълмен и дълбоко го уважавам… нали притежава при това около девет милиона…