Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (112)

I

Лазарин пристигна късно вечерта в замъка ла’Тур дю Роа и сметна за невъзможно и неудобно по това време да безпокои обитателите на имението дьо Горд. На другата сутрин към десет, макар още да се чувствуваше отпаднала, нареди да приготвят каретата и за час и половина преодоля разстоянието до замъка дьо Горд. Раул, сигурен, че Лазарин ще дойде, бе застанал до прозореца и с пристигането на каретата вече беше на входа.

— Колко се радвам, че дойдохте, сестро! — рече младият мъж, като целуна радостно гостенката. — Идването ви е голяма утеха за мен…

— Отиваме ли при Жана?

— Не… По-добре предварително да поговорим.

Двамата влязоха в малката гостна на партера. Лазарин се вгледа по-внимателно в лицето на своя зет — за няколко месеца то бе отслабнало, посърнало, дълбока бръчка прорязваше челото. Върху слепоочията косата беше побеляла.

— Скъпа сестро — пророни печално графът, — голямо нещастие тегне над този замък, страданието е моята участ!

— Нима сте изгубили всякаква надежда? — възкликна Лазарин.

— Докато Жана диша, ще се надявам, но има минути, когато се убеждавам, че всичките ни усилия остават напразни. Помолих ви да поговорим предварително, за да ви предупредя, че Жана се е променила много — само външно, разбира се, кроткият й характер е все същият. Надявам се, че ще се овладеете и няма да изразите уплаха или страдание при вида на сегашната Жана — почти безплътен призрак на някогашната ми весела и жизнена любима.

— Боже мой! Нима толкова се е променила!… Бъдете спокоен, драги Раул, лицето ми няма да изрази нищо друго освен радост от срещата. Ще се усмихвам дори, макар и със свито сърце.

Маркизата замлъкна, като обмисляше положението. След пауза попита:

— Кой сега се грижи за Жана?

— Доктор Максим Жиро.

— Какво представлява той?

— Единственият доктор, на когото Жана вярва. Но междувременно се обърнахме и към най-видните парижки лекари. Те се съвещаваха, обсъждаха, но така и не откриха на какво се дължи заболяването на милата графиня.

— А Рене? — попита маркизата. — Нищо не ми казахте за Рене.

— Рене е същински ангел! — възкликна графът. — От първия ден на заболяването Рене не се отделя от своята сестра. Денонощно бди над нея, по цели нощи не спи… Ужасява ме мисълта, че и Рене може да се разболее от силното изтощаване… Сега, когато вече знаете всичко, драго сестро, да отидем при Жана. Колко ще се зарадва, клетата!

Графът и маркизата се запътиха към спалнята на Жана. Граф Раул влезе пръв и остави вратата открехната, като помоли Лазарин да почака вън.

— Искаш ли, малка моя, да ти доведа една гостенка, която много обичаме? — обърна се той към Жана.

— О, нима Лазарин е пристигнала вече? — тихо промълви младата графиня.

— Да, вече е тук и бърза да те види — отвърна Раул и разтвори вратата пред Лазарин.

Ако не беше предупреждението на графа, маркизата едва ли би могла да възпре възклицанието или сълзите си при вида на стопилата се, станала сякаш прозрачна Жана. А малката графиня се заусмихва с бледите си устни, вперила огромни сини очи в сестра си, и промълви:

— Ако не знаеше, че съм аз, би ли познала своята Пепеляшка?

— Разбира се! — бързо изрече Лазарин. — Не си се променила кой знае колко.

— Заблуждаваш ме — тъжно пророни Жана, — напълно съм наясно колко съм различна сега, колко малко общо имам с предишната Жана.

В това време графът се обърна към сестрите:

— Ще ви оставя да си поговорите двете — и излезе.

Жана го проследи с тъжен поглед и след кратко мълчание продължи:

— Мъчно ми е, че ще умра… Не казвам това нито на Раул, нито на доктора. Защо да увеличавам мъката им? Усмихвам се на всички… Лазарин, мила Лазарин, нали ще ми позволиш да поплача в твоите прегръдки!

Жана се повдигна, обви с ръце шията на сестра си и отпуснала глава върху гърдите й, горчиво заплака. Покъртена от тази безизходна мъка, Лазарин в този миг бе готова да даде всичко — милионите, титлата, живота си — само и само да спаси Жана. Малката Жана обаче успя да преодолее скръбта си.

— Прости ми, Лазарин, тежи ми, че краят е близък… И ми е жал за Раул! Какво ще стане с него? — прошепна тя. — Не искам да страда много по мен, но не ми се ще и бързо да ме забрави…

Маркизата понечи да отговори, но не успя. Страничната врата се разтвори и влезе Рене.

— Здравей, Лазарин — рече тя, — колко жалко, че не можах да те целуна първа след пристигането ти! Извини неволното ми невнимание… Две нощи не бях спала и съм се унесла…