Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (58)

VIII

Марсел понечи да притисне на сбогуване маркизата към гърдите си, да откъсне целувка от устните й, но тя не беше вече някогашната камериерка Мариет. Тя само му позволи да й целуне ръката, след което се разделиха.

Увлечен от мисълта, че ще се среща свободно с Лазарин в Париж, Марсел извести на учудения Ришар, че си заминава още същата вечер.

Маркизата, останала сама в дървената къщичка, дълго седя замислена. Полека-лека лицето й се разведри, устните й трепнаха в усмивка. „Напразно се тревожа — си рече тя. — Какво от това, че срещнах този младеж отново! Твърде силно е влюбен в мен, за да ми навреди. А ми е толкова скучно! Марсел поне малко ще ме разнообразява, а когато пожелая, ще го отстраня без особени мъчнотии.“

След три дни Лазарин получи две писма: от Марсел Ложие и от баща си. Първото бе пълно със страстни излияния, а с второто баща й съобщаваше, че вече е наел хубава къща на улица „Мурильо“, до парка Монсо. По-нататък й пишеше:

„Поисках от теб три седмици за обзавеждането, но можеш да пристигнеш след осем дни. Къщата е готова почти и те очаква. Мисля, че ще останеш доволна от своя управител Жул Льору.

Довиждане, скъпа моя маркизо, целувам те нежно и съм много доволен, че мога да кажа: доскоро виждане.

Жул Льору“.

След седмица телеграма извести на Лазарин, че може да тръгне за Париж. Тя отговори също с телеграма, че потегля на следващия ден.

Нека сега се върнем малко назад във времето, когато присъствахме на сватбата на графа и малката дъщеря на ексбанкера в скромната черквица на Вертфейл. Видяхме Рене усмихната, а Максим Жиро — плачещ в тъмния ъгъл на черквата. Безумната омраза и дълбоката нежност еднакво се криеха от погледите на хората.

Влюбеният Робер някога бе вдигнал неспирни празненства в замъка си, за да се похвали пред всички с младата си и красива жена. Граф дьо Горд напротив — мечтаеше само да заживее с милата си Жана сред тишина и спокойствие. Меденият месец отлетя незабелязано; Раул само си повтаряше: „Не, не може да бъде. Човек не може да бъде толкова щастлив! И времето толкова бързо да лети!… Дали не е сън?“

Но минаваха месеци, а щастието не напускаше старинния замък на рода дьо Горд.