Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (51)

I

От смъртта на маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа изминаха към седем месеца, така че разказът ни се възобновява от първите дни на май следващата година.

Април беше влажен и топъл.

Усамотеният извънградски замък дьо ла Тур дю Роа заедно с обширния си парк се намираше на няколко километра от селото със същото име, състоящо се от двеста къщи, заобиколени от китни градинки с ароматни цветя. Навред личеше ред и чистота, признаци на заможност и достойнство. Най-голямата сграда в селцето след кметството и черковните сгради беше страноприемницата на пазарния площад с цинкова табела, върху която със златни букви беше изписано: „СТРАНОПРИЕМНИЦА «БЕЛИЯТ КОН» на Ришар. Бюфет. Билярд.“

Гостилничката към страноприемницата бе много популярна в околността; често пристигаха заможни селяни дори от далечни села да хапнат и да се повеселят; сетне не можеха да се нахвалят с вкусните ястия на Ришар, някогашен помощник-готвач в замъка. Ришар разбираше и от хубави вина, мазите му винаги бяха заредени с бургундски и бордоски вина на достъпни цени. Есен, през ловния сезон, страноприемницата се препълваше с ловци, но сега, в началото на пролетта, беше съвсем празна.

В първите дни на май пристигна пътна карета, от която пред страноприемницата слезе само един пътник — млад мъж на около двайсет и седем години, облечен цивилно, но с военна стойка. Излезе да го посрещне самият собственик, който го приветства и го увери, че хотелчето е на негово разположение и ще може да си избере стая по свой вкус.

— Дълго ли ще останете в нашето село? — попита накрая Ришар.

— Не мога отсега да кажа — рече пътникът, — художник съм и искам да нарисувам тук няколко пейзажа, тъй като вашият край се слави с красотата си.

— Нали при мен ще се храните?

— Безспорно, господине.

— Ще останете доволен! Цените ми са скромни, а кухнята се слави из целия край.

Господин Ришар повика слугата да помогне за багажа и малкото шествие се запъти по стълбището за горния етаж.

Нека още сега кажем, че този пътник беше самият Марсел Ложие, хусарският поручик, герой от пролога на нашата история. Вълнуващата случка в градския замък на маркиз дьо ла Тур не го бе оставила на мира през това време; вестта, че маркизата е вдовица и значи, свободна жена, го накара да остави военната си служба за известно време, да си осигури продължителен отпуск и да стори всичко възможно, за да се срещне с маркизата и да я спечели. А защо не! Поручикът беше строен и красив младеж, от почитан род — напълно достоен кандидат за една маркиза.

С пристигането си в Орлеан веднага се запъти към замъка. Там вратарят му каза, че госпожа маркизата живее от доста време в извънградското си имение. Марсел пусна монета в ръката на вратаря и го помоли да му покаже редките колекции от творби на изкуството, с които този замък се бе прочул чак до Париж. Единствената му цел беше отново да види портрета на маркизата… След като му се нарадва от сърце, младежът си тръгна и нае кола до селото ла Тур дю Роа.

Половин час след настаняването му в страноприемницата на вратата на стаята почука прислужница и му извести, че вечерята го чака.

Марсел слезе и до малката масичка с чиста покривка видя достолепната фигура на собственика.

— Заповядайте, господине! Надявам се да останете доволен. Мога де ви обещая, че утре ще ви гостим още по-хубаво.

— Аз винаги съм доволен — отвърна Марсел.

— Но това е много лошо! Значи няма да забележите старанията ни…

Марсел се усмихна и седна на трапезата. Ястията се оказаха чудесни и Марсел призна, че наистина готварското умение на господин Ришар е над всякаква похвала. Като извади пура и предложи втората на гостилничаря, Марсел каза:

— Заповядайте при мен, приседнете поне за малко. Искам да узная повече за околностите на селото.

— Винаги на услугите ви! — възкликна добрият Ришар.