Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (49)

XLVI

На другия ден в замъка пристигнаха Жул Льору, Раул дьо Горд, Жана и Рене. Те наобиколиха младата жена и се мъчеха да я утешат.

Някогашният банкер като практичен човек не повярва особено в искреността на мъката й. Когато остана насаме с Лазарин, се възползува от случая, за да отбележи:

— Маркизът беше прекрасен съпруг и чудесно се държиш, като скърбиш за него така, че всички да се убедят в мъката ти… Дотук добре, но трябва да помислим за по-важните неща… Има ли завещание?

— Да. Маркизът веднъж ми спомена за него.

— Знаеш ли какво съдържа то?

— Не, но се надявам, че… Този нещастен Робер ме обичаше много.

— Е, да, не се съмнявам, че ти е оставил всичко. Но все пак ти можеш да съдиш по-добре от мен.

— Хубава работа! — възкликна горчиво маркизата. — Възможно ли е да не ми е оставил всичко — този старец, на когото дарих младостта си! Ако е приписал нещо и на други наследници, това ще е върхът на безчестието! На низостта! Не вярвам обаче…

— Както и да се окаже, ще получиш поне милиона по брачния договор.

— Някакъв си милион! — пренебрежително рече Лазарин. — Само петдесет хиляди годишен приход! Каква мизерия… Няма да ми стигнат дори за траурните рокли.

Погребението на маркиза се състоя на втория ден след смъртта му с великолепие, достойно за името и богатството му.

След края на церемонията близките й предложиха да останат с нея в извънградския й замък. Маркизата отговори, че е дълбоко трогната от вниманието им, но чувствува необходимост да бъде сама с мъката си. Нито баща й, нито зет й не сметнаха за необходимо да настояват и си заминаха. Лазарин си отдъхна. Тъкмо се канеше да нареди час по-скоро да потеглят за извънградския замък, когато на вратата почука Доминик и съобщи, че е дошъл нотариусът Жомар.

Господин Жомар е познат вече на читателя. Той бе настоял за промени в брачния договор, бранещи потомството на маркиза. Когато маркизата влезе в гостната, Жомар се надигна от мястото си, лицето му изразяваше дълбока скръб.

— Простете, госпожо маркизо — подхвана той, — че посмях да ви безпокоя в такъв момент, но имам сериозни причини да дойда при вас. В този плик е завещанието на горчиво оплаквания от всички нас маркиз…

Лазарин трепна.

— Това завещание е написано собственоръчно от маркиза и съдържанието му не ми е известно. Той ми го предаде в средата на октомври миналата година. Върху плика пише: „Моето завещание трябва да бъде прочетено на госпожа маркизата в деня на моето погребение, стига това да е възможно. Робер дьо ла Тур дю Роа“. Това желание на маркиза обяснява моето явяване: не мога да престъпя волята му и да отложа за по-нататък.

— Много добре, господине. Изпълнете своя дълг — отговори маркизата.

— Пликът е запечатан с пет печата с червен восък с герба на маркиза. Те са цели, неповредени. Моля маркизата да се увери в това.

— Но защо? — възрази маркизата. — Напълно ви се доверявам.

— Настоявам да се убедите. Може да изглежда обикновена формалност, но съм длъжен да я изпълня.

Лазарин огледа печатите и се съгласи, че са непокътнати. „Този нотариус никога няма да свърши с досадните формалности“ — си помисли тя. Господин Жомар извади джобно ножче.

— Пристъпвам към незабавно разпечатване на плика — рече той, сряза плика, извади един лист, сгънат на четири, и се обърна отново към маркизата:

— Позволете, госпожо маркизо, да прегледам предварително завещанието, за да не направя грешки при четенето, което би ми било много досадно.

Лазарин кимна мълчаливо и нотариусът зачете на ум. Младата жена твърде скоро се обезпокои, като забеляза, че лицето на Жомар изразява все по-силно учудване. „Какво може да означава това? — се запита Лазарин. — Колко ли са странни и неочаквани положенията в завещанието, за да го изумят!“

Нотариусът прекъсна четенето и вдигна глава.

— Госпожо маркизо — рече той някак потиснато, готов съм да изпълня задължението си и да ви прочета това завещание, ако благоволите да ме изслушате.

— Слушам ви, уважаеми господине — отвърна Лазарин, обзета от странно, мъчително предчувствие.