Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (124)

XIII

Оставихме Максим, тръгнал по следите на престъпника, пред вратите на спалнята на Жана. Разбрал, че графът бе изпълнявал поръчение на милата си съпруга, когато бе ходил в оранжерията, докторът се разколеба в увереността си, но все пак си каза: „Нека да го изпитам още веднъж, за да бъда по-сигурен“. Сетне излезе обратно в коридора и почука по вратата на приемната. Звукът се разнесе ясно в нощната тишина и графът се приближи до вратата, като попита:

— Кой е?

— Аз съм, господин графе — отвърна Максим.

— Вие ли, докторе! — възкликна учуден Раул. — По това време… Защо сте тук?

— Бях излязъл да се разходя в парка, господин графе, когато видях тайнствена светлина в оранжерията. Стори ми се подозрително — нали в зимната градина има много отровни растения, тя може да послужи за истинска лаборатория на престъпник…

— И какво от това? — попита все така спокойно графът.

— Престъплението се извършва лесно, когато под ръка има всичко необходимо.

— Но на кого в този замък би хрумнало да върши престъпления? — попита графът. Хората убиват заради интерес, за да отмъстят, от омраза… Къде виждате такива чувства?

— Човек неволно може да прояви и престъпна небрежност.

— Какво имате пред вид?

— Ех, Боже мой, например постъпката ви преди малко… Видях ви да минавате с голям букет цветя от оранжерията, без да се досетите, че много от тях може да са отровни… За госпожа дьо Горд, при сегашната й слабост, е достатъчна съвсем малка доза отрова…

Графът пребледня мъчително.

— Какво безумие от моя страна! Да внеса при своята любима, толкова крехка и отпаднала, отровни цветя! Елате по-бързо с мен, докторе, за да обясним заедно на графинята каква опасност представляват тези цветя за нея… Може би от вълнение сам не ще мога да й обясня, както трябва. По-бързо…

Раул се завтече в спалнята. Максим го последва, като си каза: „Не, графът не е престъпник… И все пак! Все още се съмнявам“.

На другия ден към един следобед селският свещеник излезе от замъка, приел изповедта на Жана и опростил греховете й.

Младата жена поиска прошка и от съпруга си, и от всички слуги в замъка, ако неволно ги е обидила или засегнала с нещо. Сетне се отпусна на възглавниците си и въздъхна:

— Сега вече Бог може да ме призове… Готова съм.

Около постелята й стояха покрусени Женевиев, графът и докторът. В този миг влезе Рене.

— Докторе — обърна се тя към Максим, — не е ли време вече за лекарството? Наближава два.

— Щях да помоля Женевиев да й го даде — отвърна лекарят, — но щом вече сте готова…

— Ей сега идвам.

Рене влезе отново в будоара и се върна с малка тънка чашка, пълна почти догоре с тъмна течност с опалов оттенък. Девойката се запъти към постелята на болната. Максим я възпря. Сетне повика Женевиев:

— Моля, дайте ми една лъжица.

— За какво ви е, докторе? — попита Рене.

— Ще опитам лекарството — интересува ме дали не се е появила вчерашната горчива жилка, от която се оплакваше графинята.

— Прав сте, докторе… Вземете чашката.

Максим протегна ръка, но тънката чашка се плъзна от пръстите на Рене и се строши на пода.

— Не хванахте добре, докторе! — възкликна девойката. — Няма значение, ей сега ще донеса отново.

След минута Рене се появи с друга чашка и с нова доза лекарство. Максим опита няколко капки от него и отбеляза:

— Този път едва ли ще се стори горчиво на графинята. Сетне подаде чашката на Жана, която без никакви възражения и оплаквания изпи определеното количество.

— Как ви се стори? — попита Максим.

— Приятно е — отвърна Жана, — дори го намирам освежаващо.

Максим се обърна и впери очи в дясната ръка на Рене.

— Какво ви е на пръстите? — попита той. Показалецът и средният й пръст бяха леко бинтовани.

— Нищо особено — избъбри тя и пребледня, сетне се изчерви. — Писах писмо на татко и неволно капнах разтопен восък върху пръстите си.

— Трябваше веднага да ми кажете! Махнете бинта да погледна изгореното. Ще вземем мерки!

Младата девойка едва възпираше кипналия си яд; тя дръпна рязко бинта от пръстите. Максим вече подозираше какво ще види. Двата пръста от вътрешната страна бяха изгорени много особено, част от кожата бе почерняла, вместо да се зачерви. Максим доста време оглежда изгореното, Рене съвсем се притесни и дръпна ръката си.

— Нима толкова е опасно, докторе? — попита иронично тя. — Ще трябва ли да ми отрежете ръката?

— Наистина е дребна работа, госпожице. Ще помоля Женевиев да ви предаде един лек мехлем от аптечката и до утре няма да остане следа — промълви докторът равнодушно.

Щом се чуха тези успокоителни думи, сгърченото от яд и напрежение лице на Рене просветля и доби обичайния си израз.

— Благодаря, докторе — само рече тя и бързо излезе. — Какво става със сестра ми? — намеси се Жана. — Отдавна не бях я виждала такава. Стори ми се много ядосана.

— Сигурно се е притеснила — тези изгаряния не са опасни, но са доста болезнени. Бързо ще й мине и ще се успокои — обърна се към нея Максим. — Драги графе — след минута рече той на Раул. — Женевиев ще ми трябва за около час. Моля ви, през това време не напускайте стаята на Жана и се погрижете нищо да не докосва устните й, тя не бива да пие никакви течности, нито лекарства.

— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Раул, — ще изпълня точно вашите изисквания.

Жана се унесе в спокоен, отморителен сън.