Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (43)

XL

От този ден посещенията на графа станаха всекидневни и често продължаваха от сутринта до вечерта.

Полека-лека присъствието на Рене се превръщаше в необходимост за него, не защото бе влюбен в младата девойка, а защото разтревожената му душа все повече губеше представа за въображаемо и действително; неясната прилика в очите му се разрастваше и за графа Жулиет дьо Брен се въплъщаваше постепенно в Рене.

Девойката като опитна актриса продължаваше да играе избраната още от първия ден роля. Под привлекателната й външност се криеше натура, достъпна само за злото, без то да се компенсира от каквото и да било положително качество.

Гордост, алчност, завист, коравосърдечие, неспособност да обича, отчаян егоизъм — всичко това бе съставна част от природата й; засегната или почувствувала се унизена, тя бе готова жестоко да мъсти. Друга, по-несръчна, би сметнала за опасно да докосва болезнените рани на графа, но Рене умело поддържаше острата душевна болка на младежа, за да я утешава със сладки думи.

Графът често вземаше ръцете й, притискаше ги до устните си и мълвеше:

— Колко сте добра, Рене!… Вие сте ангел, Рене!… Младата девойка впиваше замислен поглед в очите му и си казваше: „Днес според него съм ангел, а утре ще каже, че ме обожава“. Но нито на следващия ден, нито по-късно графът не произнесе очакваните думи. Беше ли се влюбил? Понякога ужасен си задаваше този въпрос, когато осъзнаеше какво място заема Рене в живота му. Но всичко у него въставаше против подобно предположение.

Трите седмици изминаха, наближаваше времето, когато маркизът и двете млади жени щяха да се завърнат във Франция. Щом Робер заговори за предстоящото заминаване, Раул пребледня.

— Знаех, че рано или късно ще заминете, но раздялата с вас означава отново да се потопя в безнадеждната си самота…

— Но защо тогава не дойдете с нас? — възкликна маркизът. — Има ли нужда да ви казвам колко ще се радваме, ако станете наш спътник!

— Трябва да остана — упорито изрече графът с вида на човек, който отива на екзекуция.

Рене бе много угрижена. Същата вечер тя почука на кабинета на маркиза.

— Заповядайте, мила Рене! — посрещна я Робер. — Ще имам ли удоволствието да изпълня някоя ваша молба?

— Да, мили господин маркизе, дошла съм да моля за помощта ви. Обещавате ли ми я?

— Разбира се, ще изпълня всичко, каквото пожелаете, защото съм сигурен, че то ще бъде в границите на разумното. За какво се отнася, мила Рене?

— Моля ви, отложете поне със седмица нашето заминаване… Ще бъда откровена. Ако потеглим сега, граф дьо Горд няма да тръгне с нас. Но ако останем поне още няколко дни, нещата ще се променят…

— И смятате, че той ще ни последва ли?

— Така ми се струва.

Маркиз дьо ла Тур дю Роа се усмихна.

— А виждате ли някаква полза той да стане наш спътник?

— Тръгне ли заедно с нас графът, след три месеца аз ще бъда графиня дьо Горд.

Маркизът се усмихна отново.

— Вашите думи не ме учудват много — отбеляза той. — Стори ми се, че забелязвам някаква симпатия между вас и графа… разбира се, това е съвсем естествено. Значи вие обичате графа?

Рене се изчерви, но това не й попречи да отговори уверено:

— Не зная дали чувствата ми със сигурност могат да се нарекат любов, но графът ми харесва и на драго сърце бих се омъжила за него.

— И добре ще направите, той е чудесен човек. Той разкри ли чувствата си пред вас?

— Естествено — не! Но защо са ми думи? Той не може да скрие, че ме обича, макар и против волята си.

— Против волята си ли?

Бързо, накратко Рене му предаде стремежа си да надделее в сърцето му над паметта за мъртвата.

— Струва ми се, че вече измествам този спомен, но победата ми все още е несигурна. Заминем ли утре, тя може да се превърне в поражение. Мисълта да изостави гроба на любимата и да последва зова на новото чувство ужасява Раул дьо Горд, струва му се светотатствена. Както виждате, мили зетко, ще са достатъчни може би няколко дни, за да го убедим да дойде с нас. Ще бъдете ли добър да ми ги предоставите?

— Не мога да ви откажа нищо, нали сте милата сестра на обичната ми Лазарин. Ще напуснем Венеция само когато ми кажете: „Време е! Можем да си тръгнем!“