Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (64)

XIV

— О, окъпа сестро, вие сте тук! — възкликна Раул, когато целуна Рене при завръщането си. — Какви мила изненада — любезно продължи той, — ще ни погостувате ли?

— Рене ще остане, докато татко се върне от Париж — обясни Жана.

— Ще се радваме да виждаме всеки ден нашата мила Рене — все така учтиво отбеляза графът.

Всъщност Раул смяташе оставането на Рене в замъка за неудобно най-малко по две причини, но не пожела да противоречи на Жана. Преди всичко, както правилно бе предвидил ексбанкерът, дъщеря му щеше да нарушава приятната самота на влюбените; освен това не можеше да забрави, че Рене се бе надявала да стане графиня — но той не се чувствуваше виновен за това. И все пак присъствието на Рене щеше да възпира вниманието и нежностите към жена му, която горещо обичаше.

Когато остана сама, Рене се заключи, отвори прозореца, сетне излезе на балкона и се подпря на перилата, както някога Лазарин. Пред нея се ширеше безмълвен паркът, облян в сребристите лунни лъчи. Вече нямаше защо да се преструва, маската падна от пламналото й в злоба лице:

— Всичко това трябваше да бъде мое! — изрече тя на себе си. — Този кралски замък, грамадният парк… Без мен Раул дьо Горд щеше да линее в Италия и да оплаква покойницата, да се кани и той да умре… Аз го върнах към живота! Аз прогоних сянката на мъртвата! Аз вдъхнах живот в сърцето му! И то за какво? За да ми го грабне друга! Изневиделица се появи Жана и ме лиши от всичко: от съпруг, от титла, от богатство — протегна ръка и ми открадна бъдещето.

Рене се върна в стаята, осветявана от лампата на камината.

— И все пак съм по-хубава от Жана! Къде е красотата на тази еснафска Пепеляшка? Какво изразява личицето й на мадона? Или очите й без никакъв вътрешен огън? Ами кукленската устица? Тя лесно го спечели, защото този романтичен младеж не е видял спокойна минута, докато е била жива Жулиет. Разбира се, той е влюбен или може би си въобразява, че е влюбен, което е същото. Рано или късно графът обаче ще види, че е сгрешил… тогава горчиво ще съжалява…

Докато си говореше така, Рене се разсъбличаше. Накрая остана по тънка прозрачна риза, която се плъзна сякаш от само себе си и разкри мраморни рамене и гърди на млада богиня. Като се погледна в огледалото, Рене гордо изрече:

— Ако можеше да ме види, отсега щеше да съжалява!

Рене дълго не можа да се успокои, ядът й кипеше, мъката й не стихваше; най-сетне се умори, хвърли се в постелята и заспа.

Събуди я леко чукане на вратата.

— Кой е? — попита Рене и се огледа недоумяващо.

— Аз съм — дочу се нежно гласче, — дойдох да те целуна за добро утро!

Рене неволно свъси вежди, но бързо се овладя, скочи и отключи.

— Ставай, мързеланке, още ли си в леглото? Вече е осем, обличай се по-скоро и да вървим на разходка! Ще ти покажа нашата ферма с млечни крави, там ще пийнем прясно мляко с хляб. Не вземай чадър, за да са ти свободни ръцете; ще ти дам чудесна сламена шапка!

След десет минути Жана помъкна сестра си към фермата, накара я да се любува на бретонските им крави и към десет я върна уморена в замъка.

Рене влезе в стаята си и вдигна рамене:

— Това ми било графиня! Тази скучна пансионерка с детинското си бъбрене. Раул няма да остане дълго влюбен в нея!