Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (46)

XLIII

След около минута граф дьо Горд каза няколко успокоителни думи на болния и си тръгна, като повика със себе си едното от децата.

Детето се върна бързо и се приближи до баща си, като му подаде някаква сгъната хартийка. Раненият внимателно я разгъна и възкликна:

— Петстотин франка! Да благослови Господ милостивата душа, която ни се притече на помощ! Сега съм спокоен за семейството си, докато оздравея! Ох, госпожице Жана, вие доведохте тук този благороден човек, на вас дължим оцеляването на нашето семейство!

„За пръв път през живота си — помисли Максим — завиждам на богатите, защото едва сега разбирам, че могат да даряват щастие…“

На другия ден граф Раул отново пристигна по същото време следобед във Вертфейл. Жана го пресрещна във вестибюла и му стисна дружески ръката.

— Благодаря ви за вчерашната постъпка, господин Раул! Колко сте добър!

След тези думи тя изчезна като вихър.

Раул влезе в гостната с грейнало лице. Рене отново си зададе въпроса, който от няколко дни не й даваше мира: „Но какво става с него? Защо е толкова развълнуван? Какво го е зарадвало — нима нашата среща?“

Скоро обаче напълно се убеди, че не тя бе причината за доволния вид на Раул. Само след няколко минути в нейна компания лицето му доби вечния си навъсен и угрижен вид, остана си такова до края на вечерта. Седнал между двете сестри, Раул мислеше неспокоен как да излезе от затруднителното си положение.

Колкото и малко състрадание да заслужаваше втората дъщеря на предишния банкер, все пак би трябвало да я съжалим. Постройката, която бе градила толкова усърдно, се рушеше пред очите й. Имаше чувството, че причината е жена. Но коя можеше да бъде тя? Озлоблението на Рене растеше все повече.

Така, сред чести срещи във Вертфейл, впрочем твърде кратки, защото графът предимно се навърташе из околните села с надежда да срещне Жана и наистина я виждаше почти всеки ден, като я следваше при нейните посещения за по някой час, изминаха още няколко седмици. Между Жана и Раул се установиха съвсем приятелски, непосредствени отношения, срещите им носеха радост.

Граф дьо Горд реши най-сетне да сложи край на неяснотата между него и семейство Льору; затова една сутрин се запъти към замъка дьо ла Тур дю Роа.

Когато влезе в двора на замъка, завари маркиза да се любува на новите впрегатни коне, купени за каретата на Лазарин.

— Нали ще обядвате с нас, графе? — възкликна Робер.

— На драго сърце, стига да нямате нищо против — засмян отвърна графът. Той остана известно време да се порадва на двойката врани коне, каза, че са великолепни, и влезе заедно с маркиза в замъка. Лазарин вече ги очакваше и тримата седнаха на трапезата.

След обеда графът се обърна развълнуван към Робер:

— Приятелю — промълви той, — целта на посещението ми е твърде сериозна. Трябва да ви съобщя нещо и ще ви помоля да ми окажете една услуга. Най-голямата услуга, която бихте могли да ми окажете…

— Да не съм излишна? — усмихната попита Лазарин.

— Напротив, ако не бяхте тук, щях да помоля да ви извикат. Намислил съм да се сближа още повече с вас и да станем роднини. С цялото си сърце обичам една от сестрите на маркизата…

— Да, Рене! — пророни маркизата с явно неудоволствие. — Не ми казвате нищо ново, мили графе.

Граф дьо Горд поклати отрицателно глава.

— Грешите, маркизо — каза той. — Колкото и да е мила и достойна за любов госпожица Рене, все пак предпочетох госпожица Жана.

Върху лицата на маркиза и жена му се изписа дълбоко учудване.

— Вие обичате Жана! — възкликна Лазарин. — Всъщност сте прав, Жана е много по-добра от Рене… Но горката Рене! Толкова разчиташе да стане графиня дьо Горд…

Лицето на Лазарин просветна при мисълта колко ще се ядоса Рене. Маркизът също съжали за минута Рене и попита след това:

— И аз се заблудих също като маркизата, мили Раул… Жана все ми се струваше малко момиче. Но тя е много добра и също толкова красива, затова изборът ви никак не е за чудене. Знае ли Жана, че я обичате?

— Не бих посмял да й кажа, преди да съм разговарял с баща й. Ако баща ми беше жив, щях да го помоля да отиде при господин Льору и да поиска ръката на Жана от мое име… Но тъй като той отдавна се спомина, се обръщам с такава молба към вас, когото обичам и уважавам най-много на този свят, и ви моля да поемете тази мисия, от която зависи цялото ми бъдеще.

— Но защо не отидете сам?

— Нямам смелост…

— От какво се страхувате? Кандидат с вашето име и с вашето положение спокойно може да разчита на успех.

— Страхувам се единствено от себе си… Ако господин Льору, не дай Боже, изрази някакво колебание, толкова силно ще се смутя, че не ще мога да защитя и да спечеля своята кауза.

Лазарин се усмихна иронично: страхът на Раул й се стори толкова наивен, дори смешен! Познаваше добре баща си и бе сигурна, че с две ръце ще се вкопчи в този кандидат с милиони и с графска титла.

Тримата се умълчаха, след паузата Раул поде отново:

— Освен това се осланям на приятелските ви чувства към мен. Казахте, че мога да разчитам на вас — и ето че сега само вие можете да ми помогнете.

— Прав сте! — отвърна Робер. — Приемам мисията, която ми възлагате. Ще я изпълня най-добросъвестно и като зная как се измъчва сърце, което обича, не ще ви накарам много да чакате. Не след седмица, не утре — още днес ще говоря с моя тъст.

— Приятелю! — възкликна графът, — ще мога ли да ви се отблагодаря някога!

— Не говорете така — възпря го маркизът. — Предлагам да останете тук и да ме изчакате, като разговаряте с Лазарин. Няма да жаля конете!

И само след петнайсет минути маркизът вече препускаше с всички сили към Вертфейл.