Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (11)

VIII

Двамата приятели здраво си стиснаха ръцете и Жул Льору тръгна да изпрати принц Кастел Виван до входа, когато Лазарин, останала явно някъде наблизо по време на разговора, влезе в гостната.

— Нима вече си тръгвате, мили принце? Истинско предателство от ваша страна. Толкова време не съм ви виждала — а бързате да си вървите. Останете заради мен, останете поне още четвърт час!

— Не мога, скъпа приятелко — отвърна Годефроа, — но утре…

— Нали ще дойдете и утре? Обещавате ли?

— Да, и не сам… Вашият татко ми позволи да му представя маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа, чийто довереник съм, предавайки молбата му да бъде представен.

Принцът се наведе и целуна ръката на Лазарин. Тримата излязоха пред входа. Принцът запали пура, качи се в каретата на маркиза и още веднъж махна за довиждане.

— Какви коне, каква карета! — тъжно пророни Жул Льору.

— Има и по-хубави неща! — заяви Лазарин.

— Какво например?

— Парите, които осигуряват такъв разкош!

— Права си. Парите са над всичко! Парите са силни! На осемнайсет години си и си много хубава. Дано да станеш богата…

На четири километра от Вертфейл принцът забеляза двамина конници, поели насреща му, на разстояние един от друг. „Виж ти! — избъбри принцът, — май Робер със слугата си е излязъл да ме посрещне. Значи е хлътнал здравата!“

Принцът не беше се излъгал. Само за няколко минути маркизът премина отделящото ги разстояние, скочи от коня до каретата и тревожно попита, като влезе в нея:

— Какво стана, драги ми принце?

— Засега, скъпи маркизе, всичко върви добре — моят приятел Жул Льору се съгласи да направи изключение за вас. Вратата на Вертфейл, която едва се отвори пред мен, пред вас ще се разтвори широко!

— Но кога?

— Можем дори и сега да отидем, но ще е твърде неудобно… Очакват ни утре в четири.

— Как да ви се отблагодаря? — извика маркизът, като стисна развълнувано ръцете на принца.

— Много лесно. Удостойте ме с доверието си и ми кажете откровено защо толкова бързате да влезете в онзи дом.

— Не се ли досещате?

— Може би, но искам да чуя от вас.

— Добре тогава: влюбен съм — смутено произнесе маркизът, като отмести поглед встрани. — Дано не ви се сторя смешен… Влюбен съм до безумие — на моите години; и то в коя? В едно дете.

— Лазарин не е дете, навършила е осемнайсет — отвърна дьо Кастел Виван, — а вашето чувство никак не е странно. Човек, докато е жив, търси своето щастие.

— Щастие ли! — тъжно повтори маркизът. — Не смея дори да помисля за него. Как да се надявам, че молбата ми няма да бъде отхвърлена? Какво ще правя тогава?

— Не се опасявайте от такова нещо! Познавам Лазарин… тя е много разумна девойка.

— В такъв случай ще се омъжи за мен по сметка… и ще стане моя съпруга, без да ме обича.

— Защо да не ви обикне? — прекъсна го принцът. — Прекалено сте критичен към себе си. Изпълнен сте със сила и енергия — погледнете се само! Какво от това, че косата ви била побеляла? Повярвайте ми, много жени биха ви харесали — и тя ще ви хареса. Към физическите си качества присъединете и гръмката титла, старинното си име и грамадното си богатство: всяка жена би ви боготворила за тях. Освен това бъдете практичен: защо да искаме повече от живота, отколкото той може да ни даде… Вие копнеете за Лазарин, нали? Оженете се за нея — и тя е ваша!

Годефроа говори още дълго на същата тема, при това толкова сполучливо, че маркиз дьо ла Тур полека-лека се успокои и не гледаше вече толкова мрачно на бъдещето.