Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (136)

XXV

Графът се върна в кабинета си. Там го очакваше Максим Жиро; дълго време двамата не продумаха. Доста след това Максим проговори:

— Да тръгваме вече…

Двамата на пръсти преминаха по коридора, влязоха в преддверието към покоите на Жана и Максим тихо открехна вратата. Болната бе останала сама. Голямата стрелка скоро щеше да спре на дванайсет и часовникът да удари три. Рене бе отишла за лекарството, Женевиев я беше последвала. Максим бързо се приближи до леглото на болната, която го посрещна с усмивка.

— Нали щяхте да идете до Рансей, докторе? — попита тя. Вместо отговор докторът извади от някаква кутийка батистена кърпичка и я доближи до лицето на Жана.

— Вдишайте това, моля ви — обърна се той към нея.

В стаята се усети миризма на хлороформ. След миг ръката на Жана се отпусна заедно с кърпичката. Тя отново заспа.

— Сега вече и гръм не може да я пробуди — рече Максим на графа. Раул неволно се разтревожи.

— Докторе, дано вашето средство не е опасно — подхвана той, но Максим само го дръпна зад вратата.

През това време Рене бе стигнала вече в домашната аптека на замъка и вдигна стъкленицата с лекарството. Отля от него дозата в малка стъклена чашка, сетне предпазливо се огледа и разкопча роклята си. Извади от пазвата си съвсем малко флаконче, в което някога се бе пазила английска сол. Изля цялото му съдържание в чашата с лекарството и избъбри на себе си:

— Трябва да се свърши с тази история! Жана ми отне всичко: съпруга, титлата, богатството… Сега аз просто си ги връщам.

През горната, остъклена част на вратата, внимателно я следеше погледът на Женевиев. Когато Рене приключи с манипулациите, камериерката успя да изтича и да влезе в съседна стая.

В замъка цареше дълбока тишина. Рене се качи горе, отвори вратата към спалнята на Жана… и нечии ръце й препречиха пътя. Графът грабна чашката от ръцете й, а докторът рече:

— Днес отровата е достатъчна, за да се свърши най-сетне с Жана, нали така?

Рене се олюля, но успя да се задържи на крака. Лицето й мъчително пребледня. Тя обаче не беше от хората, които лесно се признават за победени. Явно двамата господа се досещаха за нещо, но какво знаеха със сигурност? Какво можеха да докажат? Веднага трябваше да разбере. Тя изгледа по ред графа, сетне доктора и изрече с дълбоко учудване и уверено:

— Дали не сънувам? Какво става тук?… Знаех, че не сте в замъка, а се оказва… Защо ми взехте чашката, господин Раул?

— Нима питате защо? — възкликна графът.

— Естествено! Как бих могла да зная…

— Аз ще ви отговоря — намеси се докторът. — Ще предадем съдържанието на тази чаша на специалисти, за да си изясним какво е то. Сигурни сме, че вие искахте да отровите сестра си.

— Как можахте да произнесете такова нещо! — извика Рене, като се мъчеше да овладее вцепеняващия ужас, плъзнал се по тялото й. — Възможно ли е да съм чула добре, възможно ли е да ме обвинявате в отровителство?

— Напълно ясно чухте думите ми, престъплението ви е разобличено. Имате ли куража да отхвърлите обвинението?

— Иска ли питане! — категорично заяви Рене. — Отхвърлям го с всичката си душа и сърце, отговарям с дълбоко презрение на недостойните хора, посмели да оскърбяват беззащитна жена!

— Значи сте невинна!

— Безусловно.

— Докажете думите си в такъв случай.

— По какъв начин?

— Изпийте лекарството в чашката.

Без да се поколебае, без дори да се замисли, Рене отговори:

— Готова съм!

Максим взе чашката от ръката на графа, подаде я на девойката и тя на един дъх изпи течността в нея, след което я строши на пода.

— Доволни ли сте? — попита сетне със странен, разтърсващ душата смях.

— Да — отговори докторът. — Да, вие понесохте заслуженото. Голямата доза отрова, която сте налели в лекарството, бързо ще подействува върху организма ви, не свикнал с отровата. Не по-късно от час вие ще умрете! Ние няма да ви изпуснем от очи.