Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (75)

XXV

Изминаха няколко седмици.

Полека-лека Жана се възстанови и бе както преди весела и жизнена. След много размишления Раул стигна до извода, че за неразположението на младата жена е виновен той самият, затова реши да прекарва нощите в своята стая и известно време да не безпокои Жана.

За да не се чувствува самотна младата графиня, отключиха вратата между нейната стая и стаята на Рене — по такъв начин Жана винаги можеше да я повика.

През изминалите седмици Женевиев, някогашната бедна вдовица, бе свикнала със задълженията си на камериерка. Тя усърдно се грижеше за младата си господарка и се мъчеше да отгатва всяко желание на милата графиня. Нейно задължение бе също и да я буди сутрин.

Една заран Женевиев влезе, но Жана продължи да лежи с лице към стената. Щом чу стъпки, Жана се привдигна на лакът и попита:

— Колко е часът?

Гласът й бе толкова отпаднал, че Женевиев, вместо да дръпне пердетата, изтича до леглото.

— Графиньо — рече тя, — вече е осем.

— Защо не дойде да ме събудиш по-рано?

— Идвах, но вие спяхте толкова дълбоко, че предпочетох да не ви безпокоя.

— Защо ли толкова съм се унесла… Главата ми тежи… Женевиев дръпна завесите, стаята се изпълни със слънце.

— Спусни отново завесите! — извика внезапно Жана. — Това слънце ще ме ослепи!

Женевиев се подчини и учудено се приближи до леглото на графинята. Лицето й се беше променило също като гласа. Бузите й бяха бледи като стената, под очите й се бяха очертали дълбоки сини кръгове. Устните се бяха обезцветили.

— Болни ли сте, графиньо?

— Не зная какво ми е, Женевиев. Ти имала ли си някога халюцинации?

— Дори не зная какво са!

— И аз не знаех, но ето че тази нощ ме навестиха… Почти не можах да заспя. Беше ми ту студено, ту много горещо. Вече съм забравила какви кошмари сънувах, само си спомням, че бяха много страшни… Студена пот избиваше върху челото ми. И някакво тежко предчувствие ме измъчваше…

— А сега?

— Не, олекна ми вече.

В този миг на вратата се показа Рене.

— Тази нощ на няколко пъти чух гласа ти. С кого разговаряше?

— С никого. Но може би съм имала треска и съм бълнувала.

— Защо не ме повика?

— А ти сигурна ли си, че не си влизала при мен? — отвърна с въпрос Жана. — Стори ми се, че те видях застанала на вратата по бял пенюар… Гледаше ме… Исках да ти кажа нещо, но не можах.

— Сънувала си, миличка…

— Е да, ти щеше да ми се обадиш, ако беше идвала при мен — веднага се съгласи младата жена и се обърна към Женевиев: — Време е да се облека. Раул ще се разтревожи, ако разбере, че до девет още не съм се облякла.

Като спусна нозе от леглото, Жана се изправи, но веднага се олюля и се хвана за облегалката на близкия стол.

— Жана, Жана — извика Рене, — какво ти е?

Но младата жена не отговори. Пръстите й се разтвориха, пуснаха стола и тя тихо се свлече върху килима. Беше изгубила съзнание.

След няколко минути се съвзе и се видя отново в постелята.

— Не се безпокойте, вече ми е по-добре… Колко странно… Зная, че умирам… а от нищо не съм болна…