Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (91)

VI

По какъв начин господата Рох и Фюмел бяха докопали делото за това висящо наследство, което от богаташи ги превърна в милионери?

Случайността при тях не играеше никаква роля. Агенцията от улица „Монмартър“ специално издирваше богатства и недвижимости на споминали се собственици без преки наследници, върху каквито има права държавата. Всъщност този бе най-плодоносният клон от дейността на фирмата. Освен шестимата чиновници, които фирмата поддържаше за издирване на такива имущества, тя имаше на служба и доста агенти в провинцията, а също и в чужбина. Окажеше ли се, че някъде се е споминал богаташ без близки роднини и без лесно изпълнимо завещание, Рох и Фюмел се превръщаха в съперници на хазната. Намереше ли се наследник, пред него Рох разиграваше същия спектакъл, който бе изпълнил и пред Бегур.

След подписването на договора между агенцията и Бегур директорът Рох взе интересите на младия художник присърце — нали те бяха и негови собствени интереси. Закипя денонощна работа, писма и телеграми хвърчаха до Ню Йорк и обратно до Париж, раздаваха се щедри подкупи, пречките се отстраняваха с един замах. Най-сетне настъпи великият ден, когато Бегур влизаше във владение на наследството и от най-жалкия столичен гражданин се превръщаше в един от най-богатите.

Няма да излъжем, ако кажем, че Хектор дълго не можа да дойде на себе си от внезапно изсипалото му се богатство, но също така е вярно, че не стори нищо невероятно и ексцентрично с фантастичните милиони. Преди всичко най-почтено се разплати с дребните си кредитори, като се изчервяваше при мисълта, че е можал да направи някакви съвсем жалки дългове. Друго би било, ако дължеше поне няколкостотин хиляди франка!

Хектор се оказа и добър, и мил приятел — той щедро разтвори кесията си за своите бохемски другари художници; потребностите и желанията им обаче се оказаха доста скромни и сумите отново бяха съвсем дребни. Госпожа Бобино, разбира се, му излезе по-скъпо: за нея нае хубава къща, карета и три коня, откри й кредит при най-добрата шивачка и й подари прекрасни диаманти; в същото време тя се сдоби и със съперници, но учудващо философски се примири с положението.

На улица „Франциск I“, близо до Шан’з Елизе, наскоро бе построена огромна разкошна къща с разнообразни архитектурни ефектни украшения. Тази скъпо струваща къща, същински замък, бе погълнала куп пари, но бе останала далеч от изискванията на добрия вкус. Собственикът й, богат търговец, както внезапно бе забогатял, така и се бе разорил, затова сега продаваше своя замък заедно с цялата мебелировка.

Хектор отиде да го огледа.

Пъстротата и блясъкът, позлатата, скъпите мебели и безбройните стаи възторгнаха Хектор. „Точно това ми трябва! — си помисли той. — Още щом влезе, всеки веднага ще почувствува, че е в дома на голям богаташ. Кълна се, този архитект е вдигнал къщата само за мен! Разбира се, в никакъв случай няма да се откажа от тази красива играчка.“

Той в галоп се втурна при нотариуса, веднага, без да се пазари, внесе исканата сума и на другия ден се настани в своята къща.

Сетне, без да разбира нищо от коне, плати главозамайваща цена за чифт стари коне, чието единствено достойнство беше хубавият им вид.

Каретата, която си избра, се оказа с жълто купе и червени колела. Сребърните фенери от двете страни бяха твърде тежки, а дръжките на вратите — с твърде претенциозна резба.

Бегур облече прислугата си в ливреи, също твърде пъстри и ярки; върху сребърните копчета на лакеите му личаха преплетени буквите Х и Б.

Щом посвикна с първото си собствено жилище, Хектор реши, че то трябва да бъде винаги пълно с негови приятели, и откри планираната серия от вечери, като покани верните си художници и приятелки от старите времена. Всички откликнаха с радост и долетяха весели, грейнали, с бляскави тоалети, а дамите окичени със скъпоценности като витрина на златар.

Старите приятели художници обаче се чувстваха доста неудобно в огромната трапезария, седнали на столове с високи облегалки, зад които бдително бяха застанали наконтени лакей. От своя страна лакеите не криеха презрителните си усмивки и не пестяха гримасите, като гледаха държанието на гостите. Дори изобилните хубави вина не можаха да разпръснат напрежението и мъчителното чувство.

Още по-лошо стана, когато след вечерята мъжете запалиха пури и не бързаха да обърнат внимание на дамите. Те се засегнаха и набързо си заминаха; затова, когато пристигнаха музикантите за бала, се оказа, че са останали само мъже.

Бегур, който бе очаквал бляскаво веселие в своя дворец, а бе видял само унили физиономии и отегчение, реши, че тези хора с маниерите си не са вече от неговото равнище. „Мястото ми не е при тях“ — решително заключи той.